Румънският Балчик във фокус
Между рая и ада
Защо и как Белият град на Черно море се превръща в „малкия рай на Велика Румъния“, чиитореминисценции днес привличат многобройни туристи от север и пораждат изследователски интерес? Отговорите на Лучиан Боя в книгата му за румънския Балчик, която вече е достъпна и на български език[1], заслужават внимание както поради особеното място на града в историята на румънското присъствие в Южна Добруджа, така и заради голямата популярност на автора.
Името на професор Боя е най-коментираното име на историк в съвременна Румъния. Дългогодишен преподавател по историография в Букурещкия университет, той придобива известност чрез своите публикации след 1989 г. Неговите теми са повече от актуални за времето на падналите табута: история на идеите, на въображаемото, на писането на история и особено историческата митология с акцент върху митовете на национализма и комунизма с румънски адрес. Тази значима за историците и чувствителна за всяка национална държава тематика румънският учен разработва през призмата на деконструктивистки и демитологизаторски позиции.[2] Всичко това няма как да не породи читателски интерес, но и противоречиви реакции сред обществото и професионалната колегия по време и след румънския преход към демокрация.
На представянията в Румъния и в София авторът споделя, че неговата книга за реалния и въображаем Балчик е различна от всичко, което е писал до нейната поява. Докато в другите си книги той се занимава с демонтаж на наложените с политически и идеологически мотиви митове в историята, в това изследване движението е обратно – той се интересува от конструирането на „румънската легенда за един турско-български град“ или от румънския мит „Балчик“. Преплитането на термините „легенда“ и „мит“ не е случайно, ако имаме предвид, че двата разказа си приличат по съвместяване на реалност и измислица, въпреки че, за разлика от легендата, митът придобива и сакрализирано значение на достоверно представяне и обяснение на миналото и света. В случая с Балчик Боя явно предпочита термина „легенда“, в който не влага негативни конотации, както спрямо критикуваните от него националистически и комунистически митове.
Авторът има амбицията да реконструира въз основа на запазените следи от миналото (каквито той търси само в Румъния) цялостната история на града през румънския му период, започнал през 1913 и приключил през 1940 г. Проблемът е, че макар при идването на румънските власти в Балчик да живеят едва 17 румънци, малко над 2000 турци и около 3000 българи, за Боя тази история се оказва преди всичко история на новодошлите румънци в един „турско-български град“. Неговият интерес е насочен към „коричката румънски живот“ в крайморския град, докато другите негови жители присъстват в книгата само като статистика или в най-добрия случай - като „масовка“ на реконструираните събития. Все пак, ориенталското, т.е. османското наследство е преекспонирано в съответствие с тогавашните представи на румънския елит. Българското минало на града до 1913 г. тук отсъства, освен ако не се броят наследените от новите румънски власти дупки по улиците или пък липсващото улично осветление.
В центъра на вниманието са румънските художници и кралица Мария. Именно художниците „откриват“ още през 1913 г. „средиземноморския“ пейзаж на Балчик, който по-късно ще намери място в десетки техни платна, за да се заговори за нова румънска „черноморска школа“. Водеща фигура в изследването остава румънската кралица Мария, бивша британска принцеса, съпруга на крал Фердинанд (1914-1927) и майка на крал Карол II (1930-1940). Силна, страстна и отворена към света личност, тя се превръща в легенда и дори национален мит в Румъния по време на Първата световна война. Тогава британката Мария заема решителна позиция в полза на присъединяването на Букурещ към Антантата – акт, който не се споделя единодушно от тогавашния елит, но който в крайна сметка води до желаното от всички румънци Обединение и създаването на Велика Румъния. Кралицата се влюбва в Балчик, а крайморският дворцови комплекс се превръща в нейното „велико дело“, в което тя влага цялата си енергия и въображение, създавайки „втора легенда“ за себе си. Мария оценява своето балчишко имение като „преоткрития рай“, както често пише в дневника си, а след нейната кончина през 1938 г. там е погребано и сърцето й (саркофагът е пренесен в Румъния през 1940 г.).
Освен скалистия пейзаж, за румънските художници и кралицата особено привлекателна се оказва ориенталската екзотика на Балчик, която се материализира в местната архитектура и персонализира от местните мюсюлмани. Не случайно любими обекти в творбите на „балчишките“ художници стават образите на турци и татари, а кралицата иска и получава именно „бяла къща с изчистен силует, в турски стил“ (сградата с минаре е наречена TenhaJuvah - Тихото гнездо). От всичко това бих направил препратка към ориентализма, разбиран като покровителствено отношение на развития Запад спрямо архаичния Изток (по Едуард Саид), както и към т. нар. геокултурен боваризъм на румънските прозападни елити, изразяващ се в преувеличена самооценка, която определя тяхното възприемане на Балканите като изостанал, но екзотичен Ориент.
Книгата за румънския Балчик предоставя на читателите още много информация за румънската градска администрация и нейните най-изявени представители, за културните начинания, за писателския, женския и дори феминистичен Балчик, за новата вилна архитектура, за „неочаквания край“ на „малкия рай“ през 1940 г., за последвалите перипетии около вилите и двореца, за личните съдби на главните герои и най-после - за съвременното „възвръщане на кралицата“ чрез сувенирите и градските легенди. Заслужава да се отбележи, че разказът на Боя е литературно изразителен и при това демонстрира не малко ирония към миналото, която може да се оценява като начин за преодоляване на мегаломании и комплекси в националната история.
Проучвайки едновременно реалната история на Балчик по достъпните му извори и създаването на „румънската легенда“ за този град, Боя декларира на финала, че не иска да противопоставя история и легенда по отношение на тяхната истинност. Защото, според него, превръщането на миналото в легенда е „добър знак, симптом за жизнеспособност“, а „с нас остава само онази част от миналото, която може да разпалва въображението“. Тази постановка ни препраща някак и към разбирането за мита в архаичните общества като към достоверен и свещен разказ за света, а не като към измислица, за каквато е обявен по-късно, противопоставена на logos и historia или на писанията на Стария и Новия завет (по Мирча Елиаде). Тя обаче достига в крайна сметка до релативизация на историческата истина, рискувайки да обезсмисли труда на историците. Освен ако целта не е историята да се превърне в литература, която да привлича повече читатели и да се „харесва“, както заявява Боя по време на представянията на книгата. Приравняването на история и легенда създава предпоставки и за публични употреби на претендиращите за истинност легенди и митове - употреби, които рискуват да не бъдат винаги „добър знак“ за отношение към миналото.
Информираният читател ще забележи, че книгата все пак е писана от позициите на румънски автор и е съобразена с интереса на румънските читатели. Възниква въпросът дали съдържанието на изследване по тема, която се интерпретира по различен начин в Румъния и България, не е трябвало да бъде допълнено или поне коментирано с предговор в българското издание. Та нали Боя сам оспорва съществуването на единствена историческа „истина“?
Това историческо изследване несъмнено осветлява на нова изворова основа непознати или слабо познати страни от миналото на Балчик под румънско управление и същевременно представя критично конструирането на мита за този град като част от румънското въобразяване на Добруджа. Но книгата страда от някои дефицити и едностранчивост.
Това впечатление се създава особено от частите, които се отнасят до сбито представения добруджански контекст на главния сюжет. Доста непълна например е аргументацията на Боя във връзка с неговата предпазлива констатация, че „Южна Добруджа не е била много щастливо преживяване за румънците“; или че областта им е донесла „повече проблеми, отколкото мотиви за удовлетворение“. В книгата няма да намерим отговор на въпроса какво „преживяване“ е бил румънският период от историята на Южна Добруджа за българите и останалото местно население. Разбира се, не това е нейната главна тема, но балансът на историческите репрезентации по спорен проблем все пак го изисква. Ако използваме речника на онази епоха, липсите в случая се отнасят до „корените на злото“, чието следствие в най-голяма степен са изтъкнатите от Боя действия на т. нар. иредентистки български организации и комитаджии. Става дума за румънския режим в областта, оценяван в България като „денационализаторски“ и „дискриминационен“.
Извадено извън контекста е твърдението, че радикалното етническо прочистване чрез размяна на населения по Крайовския договор е било „по-благоприятно за България“, тъй като изселилите се румънци от Южна Добруджа са били повече, отколкото изселилите се българи от Северна Добруджа, и оставеното от първите имущество е било по-голямо. Принудителното изселване е драма и травма за населението и от двете страни на новата „стара“ граница, независимо от неговата численост и предистория. Все пак, докато изселващите се от Северна Добруджа са заварени от румънските власти жители на областта, в своето огромно мнозинство изселниците от Южна Добруджа са скоро колонизирано население. И още нещо – по време на българо-румънските преговори принципът на малцинствената размяна се възприема по настояване на румънското правителство, което при това първоначално иска задължително изселване на всички българи от Румъния срещу изселване само на колонизираното население в Южна Добруджа.
Обясненията за тези и други дефицити могат да бъдат две: стремежът на автора да се съобрази повече или по-малко с националната читателска среда, за която е писал книгата си, или ползването от него само на информация с румънски произход. Липсата на повече данни и на различни гледни точки към миналото може да подведе всеки изследовател. По мое мнение, спорните твърдения и дефицитите в книгата за румънския Балчик са дължат до голяма степен на непознаването на извори и историческа литература от България. Възможно най-достоверната история на области с често прекроявани граници, каквато е била Добруджа, няма как да бъде написана без позоваване на информация и интерпретации и от двете оспорващи си я в миналото страни. Без да говорим за полезността на чуждестранните извори и на трудовете на външни автори по темата.
В София Боя отбеляза, че, доколкото му е известно, Балчик не представлява такава ценност за българите, каквато е градът в съзнанието на румънците. Друго впечатление обаче се създава, дори само ако надзърнем в немалобройната библиография в България, която е посветена на забележителностите или се отнася до историята на добруджанския град. В най-новите публикации за историята на Балчик се открояват две основни линии. От една страна, романтично-туристическата интерпретация, получила особен импулс от туристическия поток от Румъния, поставя в центъра дворцовия комплекс и бившата румънска кралица. От друга - идеализацията на двореца и неговото символно отъждествяване с Балчик срещат реакции по посока на оспорване на тази „визитна картичка“ на града и търсене на алтернативни символи. В духа на една национализираща историята интерпретация романтичното Тихо гнездо в Балчик се характеризира като „най-яркото материално олицетворение на продължилата четвърт век румънска окупация в Южна Добруджа“ или като „твърде мрачен или тъжен символ“. Като алтернативни, български символи на крайморския град се предлагат издигнатият през 2001 г. паметник на българската брегова артилерия, защитавала града по време на бомбардировките от страна на руския флот през същата 1916 г., и особено Мелницата на Анонимното индустриално дружество, открита през 1910 г. като най-голямата и модерна машинна мелница, „индустриалната перла на България“ по това време. Паметникът и т. нар. Стара мелница в Балчик стават носители на взаимно допълваща се национална символика - единият като символ на „героизма и войсковата храброст“, а другата като символ на „предприемчивостта и трудолюбието на българина“.[3] Акцентите в историческите публикации в България също изглеждат едностранчиви и национално тенденциозни, най-малкото защото сред тях често липсват художниците, кралицата и двореца в Балчик. Но дали доминиращото присъствие на последните в книгата на Боя не създава също подобно впечатление?
Румънският историк оценява Балчик като „уникално и великолепно изключение“ в не толкова щастливото преживяване на румънците в Южна Добруджа. Затова, според него, по време на преговорите с България през 1940 г. „може би си е заслужавало да се опита“ да се запази този град за Румъния, като се намери и „аргумент, който не е лишен от основания: след всичко инвестирано и построено (особено в Балчик), върнатата през 1940 г. Южна Добруджа има по-голяма стойност, отколкото анексираната през 1913 г. Южна Добруджа“. В български източници и литература може да се открие повече информация за това, че румънската дипломация не е пестила усилия и аргументи, за да запази града и прилежащото му черноморско крайбрежие. Същевременно самият Боя признава, че по повод по-късните претенции на румънците за собствеността на двореца и други имоти в града, българите имали право да им отговорят с въпроса: „А вие какво сте търсили в Южна Добруджа?“.
В книгата няма да намерим информация за огромните загуби (по български данни те възлизат на 62 051 987 лева), претърпени от Балчик и прилежащия му регион при оттеглянето на румънските власти и колонистите през 1940 г. Без да се изключва участието на лумпенизирани елементи, основната отговорност за нанесените щети пада върху представителите на румънската администрация. Сякаш малкият ад на разграбването и разрушението слага край на „малкия рай на Велика Румъния“. Но дали не можем да кажем и обратното - че „този рай е водил към ада“?
„О, Добруджански край, Ти наш си земен рай…“ Така започва неофициалният „химн“ на добруджанските българи, създаден скоро след първата анексия на Южна Добруджа от Румъния. Загубеният от българите рай изглежда е „преоткрит“ по-късно от румънската кралица и букурещкия елит в Белия град на Черно море. Ако все пак се опитаме да освободим историята на Добруджа до 1940 г. от едноизмерното национално възприемане на миналото, ще установим, че тя протича предимно в не едноцветните зони между рая и ада. А ако историците в качеството им на създатели и пазители на националните версии за миналото са имали принос за конструирането на еднополюсни представи за него, техен професионален дълг днес остава преодоляването на тези представи. Очевидно истината за историята на Балчик и Добруджа не е само „румънска“ или само „българска“. Представената книга ни дава повод да осмислим по-добре този факт.
[1] Лучиан Боя. Балчик: Малкият рай на велика Румъния. [Balcik: malkijat raj na Velika Rum’nija]. Превод Стилиян Деянов. [Bucureşti - София]: Humanitas - Издателска къща “Критика и хуманизъм“, 2014, 188 + XIIс. Българското издание беше представено по време на Софийския международен панаир в края на 2014 г. - Култура, № 2 (2794), 16.01.2015.
[2] Най-нашумялата книга на Боя е също преведена на български език. Вж.: Лучиан Боя. История и мит в румънското съзнание. Превод Стилиян Деянов. С.: Издателска къща “Критика и хуманизъм“, 2010; Димитър Григоров. Една полезна провокация: Лучиан Боя. История и мит… - Социологически проблеми, 2010, № 3-4, 279-288. За историографските позиции на Боя вж. и интервютата с него в: Култура № 10 (2802), 13.03.2015; Анамнезис, год. VI, 2011, № 3-4, 1-23.
[3]Дарин Канавров. Символът на Балчик. Мелницата на анонимното индустриално дружество – българското чудо на морския бряг. Варна: Издателство МС ООД, 2010; Същият. Старият Балчик. [Албум]. Бургас: Геоплан, 2007.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
