Последният модернист
Милан Кундера. „Завесата. Есе в седем части”. Превод от френски Росица Ташева. ИК Колибри, С., 2014
На седемдесет и петгодишна възраст Милан Кундера написва третата си есеистична книга, посветена на романа. Както изглежда, изпитва потребност да го прави по веднъж на десетилетие. Неизбежно някои посоки на разсъждение се повтарят в трите книги, но все пак „Завесата” ми се струва най-зрялата и най-красивата между тях. През нея – отначало докрай – звучи мелодията на една горда носталгия по великолепието на модерния, а и изобщо на класическия, европейски роман. Кундера по принцип е известен като един от най-ерудираните писатели, в изследванията върху него обикновено се казва: „Никой след Хенри Джеймс не е говорил така проникновено за романа...“ По своето настроение „Завесата” може да бъде определена и като елегия, и като ода: възторжена елегия или меланхолична ода, както си изберем. По жанр представлява голямо есе: на сто и седемдесет страници и в седем глави са почти равномерно разпределени седемдесет и четири кратки, самостоятелно озаглавени части, чиято последователност оформя сюжета на цялостната творба. Все пак, ако се сравни тази книга с някой от класическите романи на Кундера, например „Книга за смеха и забравата”, все някой ще се изкуши да я нарече роман: роман за романа. Във всеки случай основният принцип на структуриране е еднакъв: онзи, който самият автор определя като „полифоничен“ и който единствен може да превърне в действителност „полиисторичното озаряване на битието“. Големият герой на книгата е Романът; Кундера никога няма да се умори да пише за неговото „делнично величие“, за това как е успял да открие „тайнственото могъщество на незначителното“. В сюжета непрекъснато се преплитат творбите и фигурите на класически европейски автори: от Рабле и Сервантес през Стърн, Балзак, Достоевски до Флобер и Кафка, най-вече любимците Музил и Брох. Пишейки на френски, Кундера никога не забравя, че е чешки емигрант; повече от всеки историк на литературата той е допринесъл за световната известност на своята страна; и в тази книга неуморно вплита чешки и полски писатели сред голямата плеяда класици. И в същото време разсъждава върху непоправимото неравенство да принадлежиш към една „малка нация“. „Ако Кафка беше чех, днес никой не би го познавал“, смело твърди Кундера. И ако за него провинциализмът е засегнал дори литературата на Централна Европа, какво ли да кажем ние, сгушени в най-дълбокия ъгъл? Разбира се, идеята за център и периферия непогрешимо нарежда Кундера сред изчезналото племе на модернистите – тези, които не познаваха (и не биха признали) идеи като глобализацията и мултикултуризма. Ще се опитам да представя по най-краткия начин какво означава да бъдеш модернист през XXI век с една история от самата книга.
Едно момченце разхождало сляпата си баба. Двамата вървели по една улица и от време на време момченцето казвало: „Бабо, внимавай, корен!“ Като си мислела, че се намират на горска пътека, старата дама току подскачала. Минувачите укорили момченцето: „Момченце, как само се отнасяш с баба си!“. А то отговорило: „Бабата си е моя! Отнасям се с нея както си искам!“
Писателят модернист прилича на това анекдотично момче: без да бъде ни най-малко „мъртъв“, той е пълноправен и единствен владетел на своето творчество. Нещо повече, той е своето творчество, казва Кундера. Не „текстът“ и не прочитът, а единствено изключителната индивидуалност на автора е в състояние да разкъса „завесата“ – онзи екран на предварително разтълкуваното, на вече узнатото, който ни пречи да зърнем по нов и вълнуващ ни начин „екзистенциалните истини“. Само романът и още повече романистът е способен на онзи разрушителен, „разкъсвателен“ жест, който придава смисъл на писането, но и на четенето, и на самия живот. „Защото животът е кратък, четенето е дълго и литературата е на път да се самоубие чрез безумното си множене.“ Постмодернизмът е отрицание на голямата култура за Кундера, на онази култура, която направи Европа единствена и недостижима в света. „Европа на Модерните времена вече я няма. Тази, в която живеем, не търси своята идентичност в огледалото на своята философия и на своите изкуства.“ И логично следва въпросът: ако нямаме огледало, как да познаем лицето си? Как да намерим себе си? Още през 2005 Кундера пише: „Със страх си представям деня, когато изкуството ще спре да търси онова, което никога не е било казано, и покорно ще се постави на услугите на колективния живот, изискващ от него да разкрасява повторението и да помага на индивида да се слива в мир и радост с еднообразието на съществуването.“ Днес, десет години по-късно, може би трябва да видим/признаем – в онези парченца от огледалото, които са ни останали, – че „историята на изкуството е тленна. Бръщолевенето на изкуството е вечно.“
Коментари от читатели
Добавяне на коментар