Български  |  English

Държавата в средата

 
С анексирането на Крим и сериозната военна поддръжка на сепаратистите в Донбас, руският президент Владимир Путин изтръгна европейците от политическите им мечтания. Всъщност, краят на мечтанията настъпи още с гражданската война в Сирия и драматичния изход от Арабската пролет. Самото определение като „пролет” на политическите въстания между Леванта и Магреба беше понятие из областта на мечтанията – можеха да го използват само онези, които са забравили европейската история на революционните обрати. С изключение на краха на Източния блок през 1989-1990, всички революции са били съпроводени с войни, включително граждански, и колкото по-силно революциите са променяли не само политическото устройство, но и обществения строй, толкова по-силно е било насилието в обществата. Само наивен човек може да мисли, че в арабското общество е възможно разграничаване на тези аспекти.
В своето есе „Светът, властта, Европа” Лук ван Миделаар препраща към тезиса на Франсис Фукуяма за „края на историята”, който сега активно се обсъжда именно в Европа. Въпреки че Фукуяма не се открои с особен успех на европейските книжни борси, тези, които боравят с неговата формула, трябва да знаят, че Фукуяма имаше предвид края на големите политически алтернативи на западния модел на пазарна икономика и демокрация. С падането на комунистическия режим изчезна последната принципна алтернатива и не е ясно какво ще се появи на нейно място. Фукуяма не смяташе, че насилието, войната и гражданската война са останали в миналото. Формулата му за края на историята бе възприета невярно в две посоки: като начало на ера на безалтернативност и като начало на ера на мир.
Европейците – и особено германците – бяха изтощени от това, което сами извършиха с историята в първата половина на XX век и искаха само едно: да се насладят на мир и благополучие. Всичко беше напълно разбираемо. В края на краищата, войната в Югославия през 90-те трябваше да научи хората на това, че потребяването на дивидентите от мира зависи от предпоставки, които не са нещо саморазбиращо се, а в които трябва да се инвестира. Но тъй като САЩ завършиха тези войни, Югославия беше зачеркната от дневния ред, повече не ставаше дума за срамните грешки на собствените войски в Сребреница, а се изучаваше въпросът оправдани ли са от гледна точна на международното право операциите в Босна и Косово. Собственото морално благополучие беше по-важно от живота на хората.
Забравена се оказа не само историята, но и пространството. След разпада на Югославия и на Съветския съюз, трябваше да стане ясно, че от Западните Балкани до Кавказ се простира постимперско пространство, в което след залеза на многонационалните и многорелигиозни империи - Австро-Унгарската и Руската царска империя – не получиха развитие никакви стабилни социално-политически отношения. Разбиращите от геополитика бяха длъжни да обърнат внимание на взаимовръзката между войната в Югославия и войните в Чечения, Армения и Азербайджан, а и на границата на Грузия; те трябваше да разберат какъв конфликтен потенциал е заложен в географското разположение на Украйна. Но не всички го знаеха. И това, че ЕС водеше преговори за асоцииране на Украйна, беше плод на тяхната наивност.
На периферията на Европа съществува и още едно постимперско пространство и то, в сравнение с анексията на Крим и продължаващата война в Донбас, е още по-опасно за Европа от гледна точка на дългосрочната перспектива. Това е пространството между Месопотамия и либийската пустиня, между Леванта и Йемен, родило се от колапса на една друга многонационална и многорелигиозна империя – Османската. В резултат от успехита на ИД съществуващият (макар и доста несигурен) ред се превръща в нарастващ хаос, съществува опасността потенциалните държави с хегемонистки наклонности – Иран, Саудитска Арабия и Египет – да започнат война една срещу друга. Не е ясно в такъв случай кое ще е по-голям проблем за Европа – разпадането на свеовната общност или потоците бежанци, чийто брой вече ще е не стотици хиляди, а милиони. Става дума за способността на ЕС да стабилизира периферията.
Предизвикателството за европейците е в това, че съгласно доктрината на Обама, според която центърът на американските интереси през XXI век се намира в тихоокеанския район, САЩ съкратиха участието си в политиката за сигурност па европейската периферия. Европейците ще бъдат оставени сами на себе си. Това се показа при конфликта в Украйна. Това, че военните възможности на Европа са ограничени, не играе роля в този случай, тъй като Русия при всяко положение не може да бъде плашена с военна сила. Задействаната икономическа сила не е така зрелищна, но показва възможностите си.
Европа започва по-добре да осмисля интересите си, при това старата представа за Запада, чийто географски център е в Атлантическия океан, губи значението си. В същото време, и политическите центрове в ЕС се променят и тъкмо украинската криза показа, че когато работата опре до сериозна ситуация, правителствата на страните членки ще дадат импулс, като неглижират брюкселските институции.
В контекста на политическия реализъм трябва като начало да разберем такова развитие: въпреки политическата си воля, Германия се превърна в „държава в средата” и от нейната политика сега ще зависи ще получи ли европейският проект продължение или ЕС ще се разпадне.
Бързият процес на разширяването заедно с усилването на икономическата и политическата интеграция предизвикаха центробежните сили в Европа. Към тях се отнася не само плашещото излизане на Гърция от еврозоната и възможното напускане на Великобритания, но и укрепването на партии, които се отнасят скептично към европейския проект. И тези вътрешни сили набират енергия за сметка на различните предизвикателства, идващи отвън. За португалците и италианците руските действия в Луганск и Донецк са твърде далече, в същото време поляците и жителите на Прибалтика ги възприемат като непосредствена заплаха. Междувременно Италия и другите средиземноморски страни се сблъскват с потоци бежанци, а Великобритания и някои източноевропейски страни са против европейската солидарност в разпределянето на имигрантите. Популистката враждебност се прояви и на правителствено ниво. И ако в дългосрочен план тежестите ще продължат да се разпределят неравномерно, мнозина ще се отвърнат от Европа и в тези сфери, където преди това печелеха от сътрудничество.
Ако възникне ситуация, в която повече от всичко друго ще бъдат необходими сплотени действия на ЕС, то съюзът ще е в състояние да направи поне това. Последствието ще е невероятният растеж на „държавата в центъра”, чиято задача преди всичко е да противодейства на центробежните сили. Това, което преди беше по-скоро невидимата роля на Германия като финансист на политическите компромиси, сега се превръща в най-важната роля на гарант за добросъвестното изпълнение на договорните задължения и солидарността. Заедно с това, „държавата в центъра” ще трябва да се погрижи различните предизвикателства по перифериите на Европа да се възприемат като обща задача. При такива обстоятелства не може да става дума за световна роля на Европа. Но ЕС трябва да се утвърди като регионална държава – или ще се разпадне. С този поглед трябва да започва политическият реализъм.
Die Zeit
още от автора
Герфрид Мюнклер преподава политология в Хумболтовия университет.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”