Space Opera - в Космоса е като в кухнята " /> Култура :: Изборът на "Култура" :: <i>Space Opera</i> - в Космоса е като в кухнята
Български  |  English

Space Opera - в Космоса е като в кухнята

 

„Space Opera” („Космическа опера”) - опера в две действия и шестнадесет сцени. Музика Александър Новак по либрето на Георги Господинов. Диригент Марек Moс. Диригент на хора Мариус Ото. Постановчик и сценограф Евелина Пиетровак. Костюми Катрин Нестерук. Видео Петер Цаблински. Световна премиера - 14 март 2015 в Театър Велки „Станислав Монюшко”, Познан, Полша.
Да си сред първите слушатели на някое оперно произведение днес е лукс. Първо, защото се създават малко подобни произведения, второ, защото операта е труден жанр, към който композиторите все по-трудно посягат. Срещата с нещо напълно непознато и ново, с нещо току що създадено е примамлива и любопитна. Благодарение на Театър Виелки в град Познан, Полша, и Полски институт София, имах възможност да присъствам на премиерата на „Space Opera” от младия композитор Александър Новак и с българско участие - либретото е на писателя Георги Господинов, поканен от Новак, след като чул негово интервю по радиото за превода на последния му роман на полски.
 
Александър Новак е само на 36 години. Завършва китара и пиано, по-късно специализира композиция в Полша и САЩ под ръководството на украинската композиторка Уляна Билан и при Александър Лашон. Понастоящем преподава оркестрация и композиция в Музикалната академия „Карл Шимановски” в Катовице. Създава си име като автор предимно на камерна музика и на експериментални вокално-инструментални композиции за малки състави. Писал е за различни формации, като квартет „Силезия”, Лондонската симфониета, Ансамбъл за нова музика, Москва, Националния симфоничен оркестър на Полското радио и др. Първите му стъпки в оперния жанр са от сезон 2010- 2011, когато, отново с Театър Виелки, създава камерната опера „Внезапен дъжд”, а на следващата година, по време на Международния фестивал "Варшавска есен" - оперния пърформанс, жанрово дефиниран като мултимедийна квазимузикална драма за солови гласове и видео „Spoon River”, създадена в сътрудничество с Адам Дудек. „Космическа опера” е първият му голям опус и първата му многоактна опера.
Структурата на операта е по-скоро традиционна, въпреки че темата е прицелена към парещата актуалност на настоящето. Традиционна откъм текстова постройка и откъм композиционна организация – мащабни масови сцени - хорове, дуети, арии-монолози, терцети и т.н. Операта, включително и с постмодерните си актуализации, буквално се оказва мека форма, която може да „заснеме” и „застопори” в себе си мига, характера на настоящето, но тъй като тя по презумпция е изкуство на големите човешки въпроси, страсти и стремежи, успява да очертае връзката между настоящето и общочовешко универсалното.
Либретото на Господинов е иронично; заредено с горчив скептически оптимизъм, то се врязва смело в лепкавата материя на актуалността от ХХІ век и поставя тревожни въпроси: как можем да живеем заедно, кое ни свързва и разделя, дали в човека са по-силни и спонтанни емпатията или нарцистичният егоцентризъм, или, в последна сметка, всичко е пари и празна суета. Сюжетът, постмодерен и пастишен, смесва с лекота сегашни реалии и универсални проблеми, високи идеи и низки щения, банализъм и метафизическа тревога. Пред човечеството стои поредното екстра орбитално предизвикателство – колонизирането на нови светове, червената планета Марс. На нея ще бъдат изпратени двойка Адам и Ева, не просто обикновени мъж и жена, а перфектни екземпляри, избрани след дълъг кастинг. Действието се развива паралелно на земята, където Продуцентът – демонична фигура-обобщение на капитала, парите и медийната власт, влияе на мнението на земляните и копнее за повече и повече пари и в космоса на междупланетната ракета, и в капсулата посред огнената пустиня на Марс.
Новите създатели на космическа раса трябва да оцелеят в малка капсула точно 500 дни и нощи, като общуват един с друг след изнурителни проучвания на враждебната атмосфера на Марс. На кораба обаче се е прокраднала плодова мушица хермафродит (затова и представена от двама певци – мъж контратенор и жена), която припомня, че не човекът, а животните са първите космонавти – от първите плодови мушици, та до великото куче Лайка. Мухите са леки, бързокрили и непретенциозни същества, живеят кратко, помнят без тревога, виждат истината и я тълкуват откровено, наблюдават и доволстват от съдбата си - на Земята или на Марс, това за тях е без значение. „В Космоса е като в кухнята”, но най-вече не се терзаят от значения, по-големи от тях самите. Скоро се разбира, че май мухата може да се окаже истинският пра-марсианец. А Адам и Ева са си напълно чужди, отегчени един от друг и дори любовната им сцена, завършила със съвсем реален физически акт и коитус, е белязана не от страст, сливане и желание за близост, а от самота, неизличима, болезнена, съдбовна, сякаш самата същност на съществуването е празна, космически пуста, оголяла от човешки смисли, лишена не само от земни копнежи, но и от метафизическа надежда. Е, все пак те мечтаят да се завърнат, а и Ева носи първото космическо дете. Но остава въпросът може ли човекът да претендира, че битието му е по-плътно, по-изпълнено със смисъл, по-важно от това на мухите; та нима сами ние не сме толкова дребни и незначителни, щом споделяме всеобщата космическа съдба, а тя е вечното потъване в нищото, обречеността на космическия хлад. Операта завършва с тишина, която поглъща и привлича вика на душата - човешката, но и тези на ефимерните същества - експерименталните плъхове, котки, охлюви и плодови мушици, които могат да питат, но не получават отговор, защото скоростта на душата е различна, а не се знае дали съществува космически роуминг за душите.
Музиката на Новак е своеобразна актуализация на минималистичните търсения от последните десетилетия в сферата на новата музика. Операта, въпреки традиционната си композиция: пролог, епилог и 16 сцени в две действия, стилистически може да се присъедини към минималистичната опера. Въпреки това, тя не стои във високия регистър на експериментаторството, бунтарството и авангардисткото търсачество, а по-скоро е поп културно, постметафизическо, музикално охарактеризиране на възможностите на жанра опера въз основа на изградените естетически и културни натрупвания и постигнати формални открития. Новак не си поставя целта да бъде откривател, а да приложи съвременните композиционни техники и способи към традиционната оперна структура. Очевидно този млад полски автор притежава нужната зрялост и композиционни умения, защото „Space Opera” е сръчно и виртуозно написана творба с очевидно умение по отношение на оркестров и вокален баланс. Новак не се страхува от културните шаблони и клишета, а смело оперира с тях. Очевидно е влиянието на Вагнеровата опера, на Вагнеровия оркестров стил, както и на начина, по който Джон Уилямс си представя „музиката на небесните сфери” в знаменитата кинопоредица „Междузвездни войни”, не на последно място и диатоничната пулсация на Джон Адамс. Те като че ли обаче са използвани плакатно и преднамерено цитатно като звуково-стилови емблеми на съзнанието, на което се налага да мисли в мащаба на съвременното светоусещане и на космическото бъдеще на човечеството. През Уилямс-Адамс ароматите, музикалната текстура се универсализира, докарва се модерна, по американски свежа и комуникативна. Не съм сигурен дали това е иронична дистанция или почеркова зависимост, но е ясно доловима стилистическа тенденция. Минималистичната пулсация при Новак е доведена до конструктивен момент. Атоналните моменти, вградени на принципа на алеаториката, целят ярки темброви ефекти, които са разведрявани от Новак с по-традиционни тонални мелодични пасажи. Той като че ли предпочита принципа на колажа и постига емоционално иронична, резигнативна атмосфера посредством този противоречив композиционен похват.
Новак демонстрира особено майсторство в масовите вокални сцени. Още първата сцена – хорът на пилигримите (Пролог), е виртуозно вокално платно, траещо поне дванадесетина минути със сложни пулсации и преходи между мъжките и женските групи. Хорът на Познанската опера е изключително добре подготвен – гласовете, по славянски сочни, са балансирани, звуковата емисия е хомогенизирана и особено плътна, за което носи отговорност диригентът на хора Мариус Ото. От първо действие най-силно музикално впечатление правят оркестровата интерлюдия блуждаене в космоса и последвалата я ария на генеалогията на Мухата в изпълнението на контратенора Томас Рачкевич и сопраното Мартина Цимерман. Двамата са особено артистични и експресивни. Вокално Цимерман е най-впечатляващата за вечерта певица, надарена с красив, светъл сопран. Нейната партия е изключително виртуозна, но тя се справя с лекота с накъсаните секвенции и бързите преходи между високите и ниските тонове и ефектните дължини. Макар и не така балансиран, Рачкевич е много артистичен и очевидно мислещ вокалист, който успява да индивидуализира партията си и да й придаде неочакван вокален характер. От второ действие в композиционно отношение е много интересен терцетът между мухите и Продуцента, който е подготвен от накъсана остра секвенция в оркестъра, която по-късно се поема от вокалистите. Финалът е звукова ретроспекция на някои пасажи от излитането, носталгията на Адам и Ева и мотива на мухата, които накрая се сливат в една обща меланхолно-тревожна пулсация, разкъсвана от вокални изблици, все по-тихи и отдалечени.
Сценичната реализация на „Space Opera” е умела и функционална. Тя съчетава мултимедия и импозантен футуристичен декор – постановката и сценографията са дело на Евелина Пиетровак. Основното внушение се гради от видеопроекциите, които зашеметяват погледа, създават илюзия за космическа безпределност, шеметно движение и непрогледни бездни. Капсулата-кораб е вдигната в средата на сценичното пространство и в белотата си сякаш се рее сред нищото - ту стая убежище, ту затвор клиника. При паралелизма Земя-Марс земното е демонстрирано от хора, натъпкани в барове коловози, а отгоре далече е космосът и Марс. Пиетровак не е толкова изобретателна в мизансцена – той е максимално обран и някъде преднамерено статичен. В протежение на близо двучасовото действие този ефект изглежда изкуствен и доскучава. За атмосферата съществен принос има и изобретателната и провокативна костюмография на Катрин Нестерук, която превръща костюма не само в израз на характера, а във функционален знак за общия смисъл на сценичното действие, както е при ефектния синьо-зелен металико-кубистичен костюм на Продуцента или роклите на Мухите и белите стерилни скафандри на Адам и Ева.
На общата статика се опълчва прекомерната жестовост и агресивно физическо присъствие на Продуцента – басът Анджей Огрукевич. Сценичната самоувереност на Огрукевич обаче не е подплатена от вокална поради редица интонационни проблеми. Адам на баритона Бартоломей Мишуда е метросексуален самодоволен мъж, който трудно разпознава нуждата от нежност и е отдаден на нарцистично самодоволство. Мишуда прекрасно намира по-хладни и остри интонации в гласа си, които в любовния дует са заменени от меки, кадифени и носталгични тонове. Не толкова нюансирана е Ева на мецосопрана Магдалена Ваховска. Нейната Ева е прецизна, изискваща, еманципирана жена, леко своенравна и отегчена от събитията около нея, може би затова тя предпочита по-стегнатото, ясно, но и обрано звучене, което обаче прави вокалната й интерпретация прекалено монотонна.
От особено значение за сценичното единство на постановката е увереното присъствие на диригента Марек Мос. Оркестърът на опера Познан излъчва под неговата палка особена акустична сугестивност и гъвкавост. Минималистичните творби са особено предизвикателство за инструменталиста. Такава е и партитурата на Новак – нейната тяга се осъществява от особеното натрупване на близки, но все пак, не съвсем еднакви ритмически структури, които градират или се разреждат, а най-важни се оказват нюансите и акцентите на пречупването. Мос с вещина предава както едва доловимите вибрации на тишината-музика на космическата безпределност, така и нелепостта на баналните земни гълчави с тяхната алеаторна произволност и спонтанност. Оркестърът лесно следва мисълта на диригента и буквално диша с неговата воля.
За мен не бе изненада високото музикално равнище на цялостното изпълнение на „Space Opera” в Познан, а усещането за самочувствие и увереност на музикантите, тяхното удовлетворение от работата не може да не е придружено от едно общо усещане за пълнота на смисъла. Не на последно място е реакцията на публиката. Тя е настроена откривателски и толерантно, в нея се долавя отчетлив интерес към нови и непознати произведения, които тя изследва и се опитва да разбере и осмисли, а не прибързано да отхвърли. „Space Opera” не е лесна задача за стилистически „ненавикнало ухо”, но полската публика демонстрира образованост, интерес и внимание, които няма как да не направят впечатление. При многоминутните аплаузи тя ясно показва одобрението си – в случая не само на диригент, постановчик и солисти, но и на композитора и либретиста. И някак не е учудващо, когато този не съвсем голям театър си е поставил задачата да развива полските композитори, артисти и изпълнители, като трайно е въвел в постановъчната си политика, освен класическите заглавия, и множество нови и съвременни заглавия.
Постмодерното изкуство не може да не сподели постметафизичното усещане за безпътица пред човечеството, застопорило духа си във вечната еуфория на консумативния празник, но лишено от надеждата на един голям, конструиращ смисъл, който да удържи света в цялост. Разпадането на смисъла и множеството несводими един с друг светове е тема и на „Space Opera”. И може би човекът ще успее да задържи човешкото в себе си чрез активирането на един нов хуманизъм на малкия смисъл, на милостта към другия. Ако не го стори, хладината на космоса ще го залее с пустотата на произвола и ненужната случайност на всичко живо.
 
Познан - София
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”