Чий ревизионизъм е по-силен?
Празнуването на 70-годишнината от Победата става още едно нагледно доказателство за това колко много са се изменили ситуацията в света и разположението на силите. Времето, когато, независимо от всички политически и идеологически разногласия, тържествата подчертаваха способността ни да се обединим в името на борбата със злото, остана в миналото. На предишните юбилеи (като се почне с 50-годишнината и по-нататък все по-отчетливо) въпросът за интерпретациите на резултатите от войната се повдигаше само във връзка с балтийските страни (по-късно към тях се прибави и Молдова).
Днес тяхното тълкуване – като схватка на комунистическото и нацисткото чудовище – постепенно се превръща в общоприето на Запад.
Същото се случва и с темата за присъствието или отсъствието на държавни глави на празненствата в Москва – преди споровете се водеха само в Рига или Вилнюс, сега се водят в Париж, Лондон, Вашингтон, а канцлерът на Германия, която по разбираеми причини се намира в особено деликатна ситуация, идва да почете паметта на жетвите един ден по-късно. В централен гост на московското отбелязване на 9 май се превръща Си Дзинпин, а най-голямо внимание вероятно ще привлече севернокорейският вожд Ким Чен Ун.
Трудно е да се измисли по-ярък символ на обръщането на Русия към Азия, даже по въпросите, които засягат историята.
Досега войната в Тихия океан беше за нас нещо периферно, а датата на приключването й (всъщност, краят на Втората световна война) през септември не предизвикваше почти никакви чувства. Тази година явно ще бъде различно. На 3 септември в Пекин са планирани мащабни тържества, които ще предизвикат сериозни политически търкания, може би даже и бурни възмущения. В Азия винаги е имало по-малко единство в оценките на този период, отколкото в Европа. А с разрастването на Китай и повсеместното надигане на националистическите настроения се топи и желанието да се постигне такова единство.
Разбира се, днешната ситуация е свързана с кризата в Украйна. Празникът в Москва е на първо място демонстрация на военна сила, а не акт на спомняне или помирение. Така че, в условията на конфликт между Русия и Запада, който все повече заприличва на военно-политическо противопоставяне, присъствието на лидерите на западния свят на парада би изглеждало странно. В съветско време никой не се учудваше на тяхното отсъствие. Проблемът обаче е по-дълбок. Дискусиите за войната, която завърши преди 70 години, отразяват факта, че общоприет образ на света (и на устойчивата му подредба) не съществува, а борбата за него е заредена с трусове.
Днес най-гръмкото обвинение е в ревизионизъм.
Основното противоречие е в това какво собствено се подлага на ревизия. За последен път световен ред в класическото му разбиране възникна през 1945 г. – като резултат от световна война. В историята винаги е било така: голямото премерване на силите налага йерархията – тези, които се оказват на върха й, формулират правилата за поведение на всички. До следващия конфликт. Институтите за световно управление, преди всичко Организацията на обединените нации, са създадени тогава и принципите им на функциониране не са се променяли през годините. Затова пък се е променило всичко останало и реалното разположение на силите днес в много малка степен напомня онова разположение, което се е било образувало при основаването на ООН.
В същото време, формални основания за преразглеждане на висшите органи на ООН няма, тъй като (отчасти и поради нейните усилия) оттогава големи войни не са водени. Съответно, резултатите от Втората световна война остават основата – и не само в смисъла кой е спечелил и кой загубил, но и в областта на моралните оценки. Русия неуморно доказва това, като обвинява съмняващите се в ревизионизъм.
На Запад, разбира се, не поставят под съмнение резултатите от Втората световна война. Нещо повече, сметнаха поведението на Москва по време на украинската криза като крайно предизвикателно и откровено ревизионистко, тъй като Москва била пренебрегнала нормите, утвърдили се в Европа именно след победата над нацизма: непроменимост на границите, отказ от териториални придобивки и т. н.
Успоредно с това обаче Западът отхвърля ключовото условие, на което се основава следвоенният европейски, а в голяма степен и световен ред – фиксирането на сферите на влияние, разделянето на териториите между държавите победителки. На това се опира ялтенско-потсдамската система, родена от Втората световна война, в апотеоз на световния ред се превърна Хелзинкското споразумение. В него бяха декларирани ред благородни принципи, но в същото време то беше голяма сделка, определяща ненамесата на двата блока в работите един другиму. Свършиха се блоковете (по-точно, единият от тях), изчезнаха и споразуменията.
Западът смята положението, създало се след разпада на СССР, не просто за естествено продължение на следвоенното устройство, а за неговата, дошла най-накрая, истинска реализация. Досадният опонент спря да пречи истински на въплъщаването на идеала в живота. За Русия обаче уважаването на зоните на военно-политически интереси (и, разбира се, формите на държавно устройство на всяка дори най-специфичната страна) са основата на стабилността, благодарение на която „студената война” не прерасна в гореща. И отказа да се разговаря в подобни категории – а западните страни гневно отхвърлят самата идея за сфери на влияние и „зони, затворени за НАТО” – Москва смята за най-опасната форма на ревизионизъм.
Накратко, съгласуваното устройство на света приключи през 1991 г., когато изчезна една от двете му опори – и до сега продължава дрейфът по бурните вълни без ясни ориентири.
Препирането на Русия и Запада по тези теми е добре известно, сега обаче се добавя нов елемент – Китай. Пекин има намерение да използва 70-годишнината от края на Втората световна война като инструмент за укрепване на позициите си в Азия и по целия свят. От една страна, да напомни, че Китай е държава победителка и пълноправен създател на следвоенното световно устройство. Това като че ли никой никога не е отричал, но и особено внимание на темата не се отделяше. От друга страна, да подчертае, че днешната Китайска народна република е несравнимо по-силна и по-важна в света, отколкото Китай преди 70 години. Това, разбира се, не е ревизионизъм в буквалния смисъл на думата, но е явен стремеж да се пренаредят акцентите. И да се направи заявка за повече права.
Потенциално, последиците от това са много по-сериозни, отколкото от противоречията по повод тълкуването на историята в Европа. Инициаторите на европейската преоценка са страни, чиято политическа тежест не им позволява да разчитат на дългосрочно идейно доминиране (Балтика и Източна Европа). В Азия историческият конфликт въвлича най-мощните държави. Самоутвърждаването на Пекин е съпроводено с нарастване на самоосъзнаването в Токио. Колкото повече извинения за престъпленията през Втората световна война искат от Япония (а освен с Китай, подобен конфликт има и с Южна Корея), толкова по-явно правителството иска да обърне страницата.
В този смисъл, много е важно предстоящото (в началото на май) държавно посещение на японския премиер Синдзо Абе във Вашингтон, по време на което, за първи път в историята, той ще говори пред пълния състав на Конгреса на САЩ. За главата на японското правителство е важно именно във Вашингтон (все пак, главният противник във войната!) да постави новите акценти в оценките на историческото минало и да затвори темата с извиненията, която Китай през цялото време връща в дневния ред.
След приключване на мероприятията през май - септември 2015 г., основата на противопоставянията в световната политика ще се заздрави.
По силата на обстоятелствата, Русия и Китай, които така и така бързо се сближават в последната година и половина, получават още една основа за идейна консолидация против Запада – историческата. Китай привлича на своя страна Русия, Япония – САЩ. И колкото повече време минава от Втората световна война, толкова повече нейните тълкувания придобиват инструментален характер. Това, какво се е случило всъщност, като че ли интересува само малка група историци в университетите.
Газета.ru, 23 април 2015
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
