Разходка из джунглите на българския преход
- Помните ли къде бяхте на 10 ноември 1989 г.?
- Отлично. Сутринта работих вкъщи. Към 12 ч. ми се обажда съпругата ми – в университетската печатница директорът й казал, че бил срещнал Величко Добриянов, който му казал, че на пленума става нещо и ще махат Живков, тя пък срещнала Желев и му разказала... И ми съобщава: „Желю каза да отидеш в университета, там да се съберете, да видите какво ще правите“. И аз отпраших към университета, към 1-2 часа вече дойдоха сведения по различни пътища... Събрахме се уж да пишем някаква декларация, но се отказахме, защото още нищо не беше ясно. И се разбрахме вечерта да се съберем в „Яйцето“ пак, към 5-6 ч. От 6 часа със съпругата ми и един приятел бяхме на кино и като свърши, отидохме в „Яйцето“, там вече вреше, защото бяха съобщили по радиото. Вечерта бяхме там с Желю и Мария Желева, Зина Маркова, Николай Генчев... А в центъра на „Яйцето“ най-шумната маса беше на катедра „Научен комунизъм“. Крещяха, викаха: „Долу Живков!“, „Да живее демокрацията!“, такива работи.
- Някои представители на тази катедра и досега са доста шумни...
- На другия ден сутринта се събрахме в кабинета на Петко Симеонов в Института по социология на „Витошка“. Двайсетина човека бяхме. Говорихме какво да правим, да пишем ли някаква декларация... И по едно време пристигнаха Анжел Вагенщайн и Иван Николов... Казаха ни, че другарят Луканов и другарят Младенов се обръщат към нас с молба да подкрепим новата власт. Освен това, имат намерение да свикат митинг в подкрепа на промяната. Стана доста бурен спор и повечето се обявиха против. Помня, че Ангел Ахрянов беше много рязък: „В никакъв случай не можем да подкрепяме комунистическото ръководство.“ И тогава се стигна до идеята ние да си направим митинг. На 11 ноември написахме една декларация, която я пуснаха по БТА, но после в архива на БТА я нямаше. Беше в смисъл, че оценяваме като важен исторически акт смяната на Живков и се надяваме, че това ще бъде началото на демократизацията на България. На 12-и, на улица „Кракра“, в апартамента на Анди Палиева се бяхме събрали, дойдоха Ивайло Трифонов и Желев и казаха, че имат покана да отидат у Хайтов за среща с Луканов. Стана голяма разправия дали да ходят или не.
- Е, отидоха.
- Отидоха, да. Та там взехме решение за митинга. Избрахме уж някакъв организационен комитет, ама то после се обърка всичко.
- И докога продължи объркването, според вас? Кога „неформалите” се структурираха като опозиция в обществото?
- За мен решаващо беше действието на Желев да събере в своята кухня всички водачи на т.нар. неформални структури и възникващи групички - от земеделците, от БСДП... Той много-много не ни разказваше какво правят. Един ден в края на ноември Желю ми каза: „Решихме да направим една демократична коалиция, на демократичните сили. Смятам да я кръстим Съюз на демократичните сили. Какво мислиш, хубаво ли звучи?“. Спомням си, че тогава попитах кои се събират? И той почна да изброява – Георги Спасов, Пламен Даракчиев, бай Милан Дренчев и неговите земеделци...
- Георги Спасов нямаше партия.
- То никой нямаше партия. И така, изброява ми имена, аз повечето не ги знам. Казах му, че тези хора не ги знаем, не сме ги чували.... Е, някои ги бях видял на 19 октомври, когато дойде в София Румяна Узунова. Марко Ганчев и жена му я доведоха в ресторанта на Съюза на писателите и тогава видях за първи път и се запознах с Петър Гогов, с Христофор Събев, Константин Тренчев, Пламен Даракчиев и Бойко Пройчев, които наскоро бяха излезли от следствения арест. И му казвам на Желев: „Даваш ли си сметка, че ако тези хора ти сега ги изтъпаниш като водачи на това ново движение, те ще станат национални герои, после не можеш да ги мръднеш. Освен това, нали говорихме, че ще направим нещо като гражданските форуми в Унгария и Чехословакия. Ние използвахме много документи на Унгарския форум. Един приятел на Румяна Червенкова и Стефан Тафров, Петър Кръстев, ни носеше от Унгария различни текстове. През септември бях написал за Клуба нещо като проект за програма, в който се предлагаше бъдещата политическа формация да бъде гражданско движение от типа на Унгарския форум, защото това дава възможност за по-свободно участие на хората, за избор на ръководители според професионалните и нравствените им качества. И дава път на интелигентните и професионално подготвените. „Представи си, правиш някаква коалиция от несъществуващи структури - утре това ще блокира всичко” – говоря на Желев, а той каза: „Няма друг начин. В Клуба нищо не става, виждаш ги - те не искат да се занимават с политическа дейност. А трябва да се направи някаква политическа структура, която да организира тази тръгнала вече вълна, да й даде някаква насока“… Почувствах, че, освен другото, за него това беше начинът да оглави движението. Докато на събиранията в кухнята го гледаха в устата (бяха наясно, че той ги легитимира като лидери на антикомунистическото движение), в Клуба Желев не се ползваше с чак такъв неоспорим авторитет... Събранието на Клуба на 1 и 2 декември явно е затвърдило у Желев идеята и нагласата да се прави политическа коалиция. Помня, че преди то да започне, Петко Симеонов, който водеше усилена агитация пред своите хора – Еленко Божков, Светлана Шаренкова и други, ми каза, че трябва да направим нещо да подкрепим Желю за политическата структура СДС: „Сега само ще обявим, че създаваме коалиционна структура на всички демократични сили, пък после ще видим какво ще я правим“. В Клуба за гласност и преустройство тези, които подкрепихме Желев, бяхме малцинство, между другото.
Така че, създаването на СДС, макар и в този неясен вариант, не само, че промени хода на събитията, ами предопредели и характера на българския политически преход. Аз мисля, че до голяма степен това, да го наречем трудно развитие на българската политическа и партийна система, започна от създаването на този хермафродит СДС, което всъщност вкара партизанското начало. Започна партизански кадрови подбор, едно състезание между партии, боричкания, което прерасна в това кой да овладее СДС.
- А какво беше ролята на старите партии в създаването на СДС?
- Никаква. Старите партии започнаха да играят роля след януари 1990 г., когато се проведоха и конгресите им. Бурният растеж на структурите на БЗНС, земеделските дружби, и на БСДП стана през пролетта на 1990 г. И тогава те вече придобиха самочувствие, започнаха да говорят: „Ние, големите, старите, гръбнаците“.
- Имаше ли Желю Желев връзки с чуждите посолства в този момент? Дали е бил съветван отнякъде при създаването на СДС...
- Не съм осведомен за всичките му ходения напред-назад. Казваше, че посещава американското посолство. Но тогава френското посолство беше най-активно. Аз, примерно, имах връзки с френското посолство от пролетта на 1989 г. С Ив Манвил, аташето по печата, си разменяхме документи. Но не си спомням те да са давали съвети какво да правим. Напротив, ние ги осведомявахме за нашите работи - в Екогласност, в Клуба и пр. Тогава никой нямаше представа, че режимът ще падне толкова скоро. Американците бяха по-пасивни от французите. Те се активизираха след 10 ноември. При тях повече ходеха хората от „Подкрепа” и от Независимото дружество за правата на човека, особено Румен Воденичаров. По това време Желев много-много не ходеше по посолствата, имаше комплекс - не знаеше добре западен език...
- И след създаването на СДС започва периодът на „зреене” в българското общество...
- В първия том на „Революцията“[1] съм го описал много ясно – в периода ноември-декември-януари всичко е доста стихийно, един кипеж, една ферментация. Всъщност, тласък на процеса на политизация по-скоро даваха самите комунисти - те организираха първата поредица от митинги след 19-20 ноември. Спускат директива градските и окръжни комитети на Отечествения фронт да започнат организирането на митинги в подкрепа на новата власт, на промените и т.н. Но на повечето от тези митинги нещата се преобръщат, те буквално се завземат от хора, които не са „техни”. Както в Пловдив, Бургас и т.н. Тези хора после станаха водачи на местните структури, учредили СДС. След тези митинги започват стихийни срещи на различни хора, които всъщност там се запознават, създават се структури, главно на Екогласност, клубовете, „Подкрепа”. Клубът до януари има около 20-ина представителства по места. Движение „Гражданска инициатива” се създава някъде в края на ноември в Южния парк. Радикалдемократическата партия се формира в средата на декември. По време на Кръглата маса, в една почивка, се разхождахме Желев, Александър Йорданов и аз. И Желев по едно време пита: „Сашо, вие как решихте да правите Радикалдемократическа партия?“. И Сашо, в типичния си стил, отговори: „Ами като се създаде СДС, ние се огледахме и видяхме, че местата за лидери са заети. Тогава решихме с Михаил Неделчев и с Елка Константинова да възстановим РДП и така да влезем в СДС“. Това е едно от гибелните последствия за СДС, който стимулираше създаването на някакви политически партии и структурки, като Обединеният демократичен център на Стоян Ганев и Венци Димитров, един куп, сега вече не ги помня. Всеки малко по-активен и по-амбициозен тръгна да си прави някаква политическа структура, за да може да се включи в раздаването на картите, грубо казано.
- Как се подбираха кадрите? Откъде се яви Стоян Ганев, например, откъде се яви Снежана Ботушарова?
- Какъв подбор на кадри! Един от най-големите проблеми на българския преход, валиден до ден-днешен, е, че се наложи абсолютно случайният, стихиен, не подлежащ на никакви критерии и на никаква институционализация подбор, развитие и изява на т.нар. кадри в новия политически елит. Пълна суматоха. Като оставим настрана сигурно по-целенасочените действия на някои влиятелни кръгове от бившите специални служби. Ето типичен пример как стремежът към професионален подбор бе опорочен от принудата на обстоятелствата: още от лятото на 1989 г. бях натоварен да направя нещо като програма на Клуба. В края на септември и началото на октомври създадох неформален Център за независими професионални структури. Там събрах икономисти - Румен Аврамов, Венцислав Антонов, Дияна Пишева, Огнян Пишев, Боян Славенков и др., философа Здравко Попов, социолога Румен Димитров и т.н. С тях продължихме да работим след 10 ноември, вече като експерти на СДС на Кръглата маса, по предизборната програма на СДС, програмата на коалиционното правителство и пр. Привлякох и други специалисти, като Ренета Инджова, Марияна Тодорова, проф. Любен Беров, Марияна Михайлова, Красен Станчев и др. Голям проблем, особено след 10 ноември, бе да намерим юристи, нуждата от които ставаше осезаема. (Месеци по-късно в партиите се появиха доста юристи, някои от които станаха най-големите антикомунисти.) На 11 или 12 ноември имах интервю в предаването „Добър ден“. Интервюиращата в студиото се казваше Миглена Кунева. Запознавам се с нея, оказа се, че е от някакво сдружение на млади юристи в университета. После ние с Искра Баева бяхме поканени от това сдружение да изнесем лекция. Запознахме се с хора от сдружението и като излизаме, казвам на Миглена: „Моля те, намери юристи, които искат да работят за нас “. И два-три дена по-късно - аз съм в „Яйцето“, то беше като щабквартира, там се пишеше, там се работеше, там бяха срещите - Миглена пристига и води трима души: Снежана Ботушарова, Вирджиния Велчева и Стоян Ганев. И доведоха други юристи, като Соколов, Чипев, Караминков и пр. Така ставаше. Тримата станаха първите юристи към експертната група, която създадох по това време към СДС. Или да кажем, случаят Иван Костов.
- Иван Костов не се ли явява по-късно?
- На 14 декември[2] ние с Желев и Ивайло Трифонов бяхме на площад Народно събрание, където течеше студентският протест. Към 17 ч. отидох в Отечествения фронт, на бул. „Витоша”, при Гиньо Ганев, който вече любезно ни предлагаше услугите си. (Оттам излязоха два кадъра на промяната: Тодор Батков и Янаки Стоилов, който до април помагаше на екипа на СДС.) Та, на 14 декември имах там среща с икономическия екип на СДС. Той беше вече в по-разширен състав. Държа аз пламенна реч, обяснявам какво трябва да правим, колко е важна икономическата програма, за да покажем, че сме годни да управляваме държавата и да извършим промените. Срещу мен седи леко мургав субект, който ми е познат, но не се сещам откъде. Почнаха изказвания и по едно време субектът поиска думата и каза: „Г-н Луджев, аз бих искал да знам какво възнаграждение ще получи моят екип и каква сигурност може да ни гарантирате, ако работим с вас“. Отговорих, че ние, СДС, нямаме нищо, нито пари, нито сгради и за плащане и дума не може за става. Обсъждането продължи, след малко лицето отново задава абсолютно същия въпрос. Ядосах се: „Вие сте сбъркали мястото, тук не е за вас“. Той стана, тресна вратата и си замина. Румен Аврамов ми каза, че това бил Иван Костов. Впоследствие разбрах, че се появил на Кръглата маса в групата икономически експерти на КНСБ. в която бяха и Любен Беров, Емил Хърсев, Асен Мичковски. Групата получила 45 хил. лева за написването на икономическата програма на КНСБ. Това бяха много пари. Един ден, през март 1990 г., Любен Беров ми се обажда, иска да се видим. Срещаме се в кафене „Кристал” и той ми казва, че Иван Костов е написал икономическа програма на Зелената партия, две страници и половина, за което им взел триста лева. „Те искат – казва – да я редактирам“...
Та, от една страна, аз създадох около Кръглата маса експертните екипи на СДС, от друга страна, партиите започнаха да привличат свои експерти, които да ги обслужват. През пролетта, по време на Кръглата маса, на няколко пъти в Координационния съвет СДС се стигна до сблъсък между мен и повечето партийни лидери по въпроса за експертите на СДС и техните становища. Когато започна обсъждането на икономическите въпроси, поисках политическите ръководители да не се изказват, да оставят думата на експертите. Тогава Дертлиев каза нещо знаменателно: „Митко Луджев иска да ни смени нас, политиците, да ни избута и да изкара на преден план неговите експерти.” Питам кой, според него, е политик и кой експерт. „Експертите подготвят решенията, политиците вземат решенията“ – категоричен е старият политик. Казвам: „Добре, как ще вземеш решение за нещо, което не го знаеш?“. „Знаем, знаем, ти не ни учи, ние знаем“... Голям спор, скандал стана по избирателния закон, ние, експертният екип, предлагахме смесената система, а повечето партии бяха за пропорционална система. Стоян Ганев постави ултиматум от името на експертите, че или ще се приеме нашето предложение, или те напускат.
От това време е началото на това гибелно разделение в СДС между политици, политикани, партийни вождове и експертите, които бяха непрекъснато избутвани встрани. По време на коалиционното правителство на Димитър Попов успях да вкарам в Министерския съвет и други държавни институции много млади и по-възрастни професионалисти. Част от икономическия екип станаха съветници на президента Желев. При правителството на Филип Димитров се наложи тенденцията в държавната администрация и стопанските предприятия да се назначават „наши” хора по партийна линия, тенденция, която се утвърди при управлението на БСП – Жан Виденов, и най-вече при това на ОДС - Иван Костов, за да стане основен принцип на държавно управление в наши дни. Това е голямата драма на българските демократични сили. Защото мирната революция, мирният преход към демокрация и пазарна икономика е интелектуално упражнение. Това е изключително сложен процес, който иска познание на обществените и икономическите процеси. Той може да се извършва от хора, които имат необходимия капацитет и възможности. Така се разви политическият процес у нас, така се генерира новата партийнополитическа върхушка, че всъщност хора без необходимите професионални способности, но с други качества – арогантни, партизански верни на своите лидери, шумни и гласовити псевдоантикомунисти и т.н., - избутаха това професионално ядро, групата, която в България беше доста добра, доста забележима в началото на прехода.
И ако сравни човек България с другите източноевропейски държави, става ясно защо Световната банка през 1997 г. констатира: различията в скоростта на промените, на реформите в източноевропейските държави се дължат на много причини – икономически, исторически, географски, религиозни, но има една основна. И тя е разликата в енергията, в капацитета и посветеността на националните лидери на процеса на реформите. Според това какви лидери си избира една нация става ясна нейната пригодност за демокрация.
- Тоест, тогава нацията не е била пригодна за демокрация?
- И тогава, и сега. Българският политически процес наложи като политическа ръководна група в държавата хора, които нямат нито енергията, повтарям, нито капацитета, нито пък имат някаква посветеност на едно такова мащабно дело.
- Трябва да има някакви причини за това.
- Основният проблем е в слабостта на българската интелигенция. Много слаба, много неподготвена, много нагаждаща се, много подкупна се оказа. За мнозинството участници в политиката разделението между леви и десни не е поради някакви идеологически, манталитетни, културни и пр. различия. То дойде по линията на това кой е бил и кой не уреден преди. Едните били в по-добра позиция, другите били в по-лоша позиция. Това деление се трансформира според възможностите за достъп до властта.
- След толкова години как си обяснявате бунта на 39-те? Откъде дойде той? Каква беше идеологията, целта му?
- Едно нещо мога категорично да кажа – няма никакви идеологически причини, противоречия, различия, които да са предизвикали сблъсъка между групата на 39-те и тези, които останаха в парламента. Разбира се, бунтът им беше облечен в идеологически одежди. Работата е много проста. Още през ноември-декември 1990 г. започнаха търканията в СДС между стари и млади. Те се проявиха най-вече на конференцията в Пловдив, когато се обсъждаше въпросът - забележете колко интересно! - за или против влизане в правителство. Старите – Дертлиев и земеделците, но най-вече социалдемократите, бяха против влизане в правителството, против коалиция с комунистите. Младите, част от които после напуснаха парламента с основното обвинение към старите и другите останали за колаборация, бяха за участие в правителство. Всичките, с всичките им водачи. Някъде след случая „Берон“ и след създаването на правителство започва едно голямо брожение в СДС, спор кога да бъдат изборите. Този спор бе силно повлиян от факта, че към февруари 1991 г. в Съюза вече членуваха 16 организации, като новите - Християндемократически съюз – Пловдив, АСП, Нова СДП - бяха с незначителна политическа тежест. Тези малки организации бяха пряко заинтересовани да има нови избори, за да могат да влязат в парламента. Формално спорът започва още по политическото споразумение от 3 януари 1991 г. за правителството.
- Правителството на Димитър Попов ли?
- Да. Споразумението гласеше, че най-късно през май трябва да се проведат парламентарни избори. В края на февруари, началото на март вече започват разправии вътре в Координационния съвет (но в парламентарната група – все още не) – дали да има избори или да няма. Мнозинството се групира около Демократическата партия, ОДЦ, РДП, които, макар и стари членове на СДС, са малки партии, нямат особена тежест, към този момент нямат особено влияние и в управлението. Но се оглавяват от изключително амбициозни личности: Стефан Савов, Георги Марков, Стоян Ганев, Венци Димитров, Александър Йорданов... Инициатор на това брожение стана Йордан Василев, който през февруари ту напускаше, ту се връщаше в Народното събрание, доста развълнуван от предстоящото отваряне на досиетата. На 22 март за първи път мнозинството в Координационния съвет взе решение изборите да се проведат през май-юни същата година, срещу което се обявиха БСДП, БЗНС-Никола Петков, „Екогласност” и Зелената партия (а също президентът и министрите на СДС). Парламентарната група, в която четирите организации имаха мнозинство обаче, отхвърли това решение. А в парламентарната група е ядрото от учредителите на СДС, както от София, така и от страната - още една причина за разделение. Повечето от тези учредители са интелектуалци и стари опозиционери с доста добро самочувствие. Особено Дертлиев, който смяташе, че социалдемократите могат сами да се явят на избори. Те въобще не искаха да се съобразяват с разни дребосъци в Координационния съвет, макар да си даваха сметка, че тези дребосъци просто искат да заграбят властта в СДС. Само че те не отчитаха едно важно обстоятелство – че по това време се е подменил коренно съставът на актива на СДС, особено в големите градове, в София. Дойде една втора вълна седесари... Те бяха влезли в СДС главно през пролетта на 1990 г. Благодарение на това, че учредителите бяха станали депутати, новите овладяха структурите. Те обаче също искаха да станат депутати. Тук се прибави и ролята на „Подкрепа“, генератор при формирането на тази нова групировка в СДС. Тренчев беше воден от съвършено други причини. През февруари той се среща в Марсилия с лицето Петър Бояджиев, на което казва, че неговата цел е да докара монарха в България. За тази цел България трябва да стигне до такава степен на социални безредици, на лошо икономическото положение, на социално напрежение, че народът да вдигне царя на ръце. (Като заместник министър-председател получих някъде към края на март 1991 информация, в която имаше графика, чертана от Тренчев, и според нея точката на най-голямото социално напрежение е през юни, отбелязана като „деня Х, царят идва.) По това време Тренчев започна да говори, че СДС е създадено по грешен начин, че се е изхабило, че трябва да се реформира, че тези партии, дето сега доминират в СДС, всъщност са тръгнали на колаборация с комунистите, че те спират антикомунистическия процес и трябва да бъдат отстранени. И затова трябва да се създаде СДС – Движение, да се създадат граждански комитети. И провокира първата декларация на 26 депутати от СДС, четена от Йордан Василев на 4 април в Народното събрание, в която заплаши, че ако конституцията не започне да се работи и изборите не станат най-късно през юни, те напускат парламента. Парламентът се раздвижи, ускори работата по конституцията, обаче те също бързаха. Решителната среща, на която Стефан Савов се ангажира да поведе 39-те, става в централата на „Подкрепа“. Бойко Пройчев му обещава: „Бай Стефане, ако ти излезеш и ги поведеш, имаш пълната ни подкрепа. И да знаеш, и в СДС тук, в София, всички ще те подкрепим“. Смята се, че бързането за напускането на парламента е свързано с идването на княгиня Мария Луиза, която пристигна в София на 6 май.
- А Стефан Савов дали е знаел какви са истинските цели на Тренчев?
- Може би в този момент не е бил много наясно. По-късно, когато за изборите 1991 имах разговор с него, му казах: „Бай Стефане, какво му се плашиш толкоз на Тренчев?“. А той ми отговори: „Виж какво, Митко, това е най-голямата структура. Без нея сме загубени. Ни избори ще спечелим, ни нищо.“ Тези сметки и лични амбиции играеха основна роля. Два-три дни, преди групата на 39-те да излезе от парламента, Стоян Ганев ми каза: „Лесно ви е на вас. Правите си реформите, действате, имате имидж, всичко върви. А ние какво? Бутаме се там в парламента, нищо, път наникъде. Ние сега ще излезем, ще тръгнем по страната, ще дигнем хората, ще мобилизираме нашия електорат; ще ги изхвърлим всички тези дъртаци (Дертлиев и компания), дето се мислят за кой знае какви, ще вземем СДС и ще спечелим изборите.“ Така че, тук нямаше идеологически или политически елементи въобще.
Е, има недокументирани сведения, че бивши шефове на ДС като Димитър Иванов, началник на VІ отдел на VІ управление на ДС, директно са направлявали Стоян Ганев, Йордан Василев, Георги Марков, Венци Димитров (последните двама излязоха като сътрудници на ДС, но досиетата на другите се били официално унищожени). Това може и да е вярно, защото ръководството на БСП начело с Лилов изненадващо даде рамо на Г-39, на СДС – Движение, даде им и синята бюлетина. Димитър Йончев казва за това време: „Докато ние уж работехме с доброто СДС в парламента, Лилов преговаряше с онези, дето бяха на поляната“. БСП действително беше заинтересовано да разгроми Дертлиев, той беше заплахата, БСДП беше голямата партия, която изсмукваше техните хора.
- От СДС нищо не остана, а партията, която оцеля, е ДПС. Нали уж вървяха паралелно.
- Вървяха... На ДПС много им помогна обстоятелството, че и БСП, и СДС правеха всичко възможно да консолидират техния електорат. Да го сплашат, да го отчуждят. В СДС така и не се прие идеята за партньорство с ДПС. Доган дойде на крака в Координационния съвет на СДС през март 1990 г., искаше ДПС да влезе в СДС. Боже, каква разправия беше, такива националистически речи не бях чувал. Желев си мълчеше. Общо взето, само „Подкрепа“ и Независимото дружество за правата на човека се изказаха в тяхна полза. Доган беше подготвил един меморандум за съвместна дейност, за сътрудничество със СДС, за общо участие в избори. Но по-голямата част от ръководството на СДС – Петър Берон, Петко Симеонов, земеделци, социалдемократи - всичките смятаха, че от БСП са прави и че ДПС трябва да бъде забранено.
- Но и никой не атакува сериозно неговата конституционност.
- Защото американците бяха категорично против. От самото начало те смятаха, че присъствието на ДПС е една от индикациите за демократизацията на България. Така или иначе, ДПС е важен елемент от политическото развитие в България. Да си спомним враждебната политика на Филип Димитров, Йордан Соколов и компания, които се сблъскаха с ДПС. Да си спомним враждебната политика на Жан Виденов и компания, националистическото ядро, което взе властта в БСП. В това пространство трябваше да работи Доган, който е един изключително умел политик. Но той се променяше. Доган от 1991-1992 г. няма нищо общо с Доган от 1997-1998 г., а да не говорим вече за 2004-2005 г. и нататък - това са различни политици. Но има една доминираща особеност – той майсторски умее да използва политическата ситуация и да извлича за себе си най-изгодното от нея. През 90-те Доган беше фактор, незаобиколим политически фактор. Амбицията му беше да бъде оня балансьор, оня ментор, без когото нито една формация да не може да действа; без когото да не може да функционира българската държавност. Но той разбираше, че може да бъде политически фактор, само ако бъде български политически мъж, български държавник. Затова ДПС, примерно, извърши нещо изключително важно за България. Ръководството му спря навлизането в България на различни фундаментални, религиозни и други групировки. Направиха го не защото имат някакво отношение - те всички са атеисти - а защото разбираха, че ще имат стойност, ако са в българския политически живот като българска партия, а Доган - като български държавник. По тази причина, между другото, Доган дълго време беше недолюбван от Турция. Официална Турция отказваше да го приеме до 1999 г., до бомбардировките в Косово, когато в американската резиденция се стигна до споразумение, че ДПС (заедно с Либералния съюз тогава) ще подкрепи бомбардировките, пък Щатите ще съдействат за промяна на отношението на Турция към партията и за подпомагане при избори. На мен лично са ми казвали – и премиерът Демирел, и тогавашният министър на отбраната, че турската държава не може да приеме човек, който е работил в българското контраразузнаване срещу Турция. Някъде след 2001 г. у Доган взе връх страстното желание да стане бизнес фактор и богат човек.
- И май че стана...
- Да, стана. За което използва пак държавната власт.
- От това, което казвате, остава впечатлението, че сякаш най-дълго Доган е бил ръководен от някаква идея. Все пак, идея е това - да бъдеш фактор, да бъдеш български политически фактор. Докато в СДС идеята рано се е изпарила, доминанта са станали парите. И Съюзът се разпадна заради алчност...
- Така е. Върхушката, която овладя СДС през 1991 г. и оформи нейния ръководен елит по времето на Филип Димитров; и новата върхушка, която Иван Костов издигна - те нямаха абсолютно отношение към каквато и да е идеология и политически ценности, държавни, модернизационни и други обществени цели. Повечето бяха дребни хора с нисък капацитет, с ниска култура, устремени само към едно – да правят сделката власт-пари, пари-власт. Нищо друго не ги интересуваше. Най-голямото политическо провинение на Костов е, че съсипа демократичното движение в България, въвеждайки във властта тази абсолютно продажна, без никакви морални устои група хора, които съставляваха по-голямата част от управлението на ОДС. Костов затвърди т.нар. партийно-клиентелистки модел, който съсипва България до днешно време, ерозира и корумпира демокрацията. Той имаше цяла философия – как ще създаде синя буржоазия чрез приватизацията, която ще бъде опора на властта. С тази цел областите бяха увеличени от 9 на 31, за да сложи „нашите” хора от партийния апарата и в държавния апарат, за да укрепят властта на СДС и на великана Костов („великана” го наричаше Венци Антонов още през 1991 г.). Вятър и мъгла. Той не можеше да разбере, че тези хора са продажни, че ще се продадат на всекиго. Те, както бяха в СДС, така отидоха в ДПС, в НДСВ, в ГЕРБ, навсякъде, където можеше да им се отвори парашутът. Един от най-големите проблеми на българския обществен живот е дефицитът на политически фигури с идеологическо, в добрия смисъл на думата, мислене. В днешно време аз се отнасям критично към нас, т.нар. група на реформаторите през 1991 г. Сам се наричам доктринер. Да, бяхме доктринери; ние действително вярвахме, че можем да излъжем историята. Вярвахме, че смяната на системата е процес на радикални реформи в праволинейно движение: от точка А - тоталитарна държава, разрушаваме я, към точка Б – съграждане на демокрация. И аз, човек, който поради образованието си и занятията си много добре съм знаел, че човешката природа не се поддава на подобни преобразования, си въобразявах, че е достатъчно да извършим всички предписани от доктрината действия, да наложим либерално-демократичния модел, и обществото ще стане модерно и хуманно, а хората ще заживеят по-добре и по-солидарно. Вместо това, недооценявайки, най-общо казано, човешката природа и характер, страстта и стремежа за власт, пари и богатства, с изненада установихме, че вместо да стигнем точка Б, сме попаднали в някаква непроходима, тъмна джунгла, наречена преходна икономика и преходно общество. Установихме, че прогласените от нас движещи сили на прогреса, на прехода: бизнесмени, професионална интелигенция, демократични партии и синдикати, граждански организации, които би трябвало да са заинтересовани да стигнем до точка Б - демокрацията, се борят за друго. Те бяха по-заинтересовани по-дълго да се запази вакуумът в собствеността и правният безпорядък, за да могат през това време да крадат и да се уреждат. Установихме, че вместо да искат малка, но ефективна либерална държава – те искат да запазят голямата бюрократична държава като основен източник на богатства и привилегии... Но въпреки всичко, си мисля, че все пак, като доктринери, сме направили нещо - най-малкото, първата вълна либерални реформи, които направиха трансформацията на системата необратима.
В ръководните политически кръгове по-сетне все повече надделяваше предпочитанието да се направи сделка „власт срещу пари” в привидно организиран, но по-скоро стихиен процес на смяна на собствеността. Така, вместо инструмент на модернизацията, приватизацията се осъществи като един непрозрачен и несправедлив процес на преразпределение или по-точно - на разграбване на националното богатство. Това подхранва развитието на т.нар. политически капитализъм – трансформация на влиятелна група от старата комунистическа номенклатура и новата партийна върхушка, както и протежираните тях новобогаташи-бизнесмени от легални и полулегални структури, в политически елит, капиталистическа прослойка и олигархия. Зад фасадата на формалната демокрация процъфтява корумпирана политическата и съдебната власт, което предопределя „уродливото” и бавно протичане на българския преход. Последствията са деиндустриализация и слабопроизводителна, неконкурентна икономика, обедняване на голяма част от населението, над един милион работещи в чужбина и емигранти, засилване на социалното неравенство между малка група свръх богати и основната част от нацията. В края на прехода България се оказва най-бедната и слаборазвита страна в Европейския съюз, макар интеграцията в общността да има стимулиращо въздействие върху икономиката и укрепването на правовата държава.
Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев
1 Dimitar_Ludgev \ 32 300
Разходка из джунглите на българския преход
Разговор с Димитър Луджев
- Помните ли къде бяхте на 10 ноември 1989 г.?
- Отлично. Сутринта работих вкъщи. Към 12 ч. ми се обажда съпругата ми – в университетската печатница директорът й казал, че бил срещнал Величко Добриянов, който му казал, че на пленума става нещо и ще махат Живков, тя пък срещнала Желев и му разказала... И ми съобщава: „Желю каза да отидеш в университета, там да се съберете, да видите какво ще правите“. И аз отпраших към университета, към 1-2 часа вече дойдоха сведения по различни пътища... Събрахме се уж да пишем някаква декларация, но се отказахме, защото още нищо не беше ясно. И се разбрахме вечерта да се съберем в „Яйцето“ пак, към 5-6 ч. От 6 часа със съпругата ми и един приятел бяхме на кинои като свърши, отидохме в „Яйцето“, там вече вреше, защото бяха съобщили по радиото. Вечерта бяхме там с Желю и Мария Желева, Зина Маркова, Николай Генчев...А в центъра на „Яйцето“ най-шумната маса беше на катедра „Научен комунизъм“. Крещяха, викаха: „Долу Живков!“, „Да живее демокрацията!“, такива работи.
- Някои представители на тази катедра и досега са доста шумни...
- На другия ден сутринта се събрахме в кабинета на Петко Симеонов в Института по социология на „Витошка“. Двайсетина човека бяхме. Говорихме какво да правим, да пишем ли някаква декларация... И по едно време пристигнаха Анжел Вагенщайн и Иван Николов... Казаха ни, че другарят Луканов и другарят Младенов се обръщат към нас с молба да подкрепим новата власт. Освен това, имат намерение да свикат митинг в подкрепа на промяната. Стана доста бурен спор и повечето се обявиха против. Помня, че Ангел Ахрянов беше много рязък: „В никакъв случай не можем да подкрепяме комунистическото ръководство.“ И тогава се стигна до идеята ние да си направим митинг. На 11 ноември написахме една декларация, която я пуснаха по БТА, но после в архива на БТА я нямаше. Беше в смисъл, че оценяваме като важен исторически акт смяната на Живков и се надяваме, че това ще бъде началото на демократизацията на България. На 12-и, на улица „Кракра“, в апартамента на Анди Палиева се бяхме събрали, дойдоха Ивайло Трифонов и Желев и казаха, че имат покана да отидат у Хайтов за среща с Луканов. Стана голяма разправия дали да ходят или не.
- Е, отидоха.
- Отидоха, да. Та там взехме решение за митинга. Избрахме уж някакъв организационен комитет, ама то после се обърка всичко.
- И докога продължи объркването, според вас? Кога „неформалите” се структурираха като опозиция в обществото?
- За мен решаващо беше действието на Желев да събере в своята кухня всички водачи на т.нар. неформални структури и възникващи групички - от земеделците, от БСДП... Той много-много не ни разказваше какво правят. Един ден в края на ноември Желю ми каза: „Решихме да направим една демократична коалиция, на демократичните сили. Смятам да я кръстим Съюз на демократичните сили. Какво мислиш, хубаво ли звучи?“. Спомням си, че тогава попитах кои се събират?И той почна да изброява – Георги Спасов, Пламен Даракчиев, бай Милан Дренчев и неговите земеделци...
- Георги Спасов нямаше партия.
- То никой нямаше партия. И така, изброява ми имена, аз повечето не ги знам. Казах му, че тези хора не ги знаем, не сме ги чували.... Е, някои ги бях видял на 19 октомври, когато дойде в София Румяна Узунова. Марко Ганчев и жена му я доведоха в ресторанта на Съюза на писателите и тогава видях за първи път и се запознах с Петър Гогов, с Христофор Събев, Константин Тренчев, Пламен Даракчиев и Бойко Пройчев, които наскоро бяха излезли от следствения арест. И му казвам на Желев: „Даваш ли си сметка, че ако тези хора ти сега ги изтъпаниш като водачи на това ново движение, те ще станат национални герои, после не можеш да ги мръднеш. Освен това, нали говорихме, че ще направим нещо като гражданските форуми в Унгария и Чехословакия. Ние използвахме много документи на Унгарския форум. Един приятел на Румяна Червенкова и Стефан Тафров, Петър Кръстев, ни носеше от Унгария различни текстове. През септември бях написал за Клуба нещо като проект за програма, в който се предлагаше бъдещата политическа формация да бъде гражданско движение от типа на Унгарския форум, защото това дава възможност за по-свободно участие на хората, за избор на ръководители според професионалните и нравствените им качества.И дава път на интелигентните и професионално подготвените. „Представи си, правиш някаква коалиция от несъществуващи структури - утре това ще блокира всичко” – говоря на Желев, а той каза: „Няма друг начин. В Клуба нищо не става, виждаш ги - те не искат да се занимават с политическа дейност. А трябва да се направи някаква политическа структура, която да организира тази тръгнала вече вълна, да й даде някаква насока“… Почувствах, че, освен другото, за него това беше начинът да оглави движението. Докато на събиранията в кухнята го гледаха в устата (бяха наясно, че той ги легитимира като лидери на антикомунистическото движение), в Клуба Желев не се ползваше с чак такъв неоспорим авторитет... Събранието на Клуба на 1 и 2 декември явно е затвърдило у Желев идеята и нагласата да се прави политическа коалиция. Помня, че преди то да започне, Петко Симеонов, който водеше усилена агитация пред своите хора – Еленко Божков, Светлана Шаренкова и други, ми каза, че трябва да направим нещо да подкрепим Желю за политическата структура СДС: „Сега само ще обявим, че създаваме коалиционна структура на всички демократични сили, пък после ще видим какво ще я правим“. В Клуба за гласност и преустройство тези, които подкрепихме Желев, бяхме малцинство, между другото.
Така че, създаването на СДС, макар и в този неясен вариант, не само, че промени хода на събитията, ами предопредели и характера на българския политически преход. Аз мисля, че до голяма степен това, да го наречем трудно развитие на българската политическа и партийна система, започна от създаването на този хермафродит СДС, което всъщност вкара партизанското начало. Започна партизански кадрови подбор, едно състезание между партии, боричкания, което прерасна в това кой да овладее СДС.
- А какво беше ролята на старите партии в създаването на СДС?
- Никаква. Старите партии започнаха да играят роля след януари 1990 г., когато се проведоха и конгресите им. Бурният растеж на структурите на БЗНС, земеделските дружби, и на БСДП стана през пролетта на 1990 г. И тогава те вече придобиха самочувствие, започнаха да говорят: „Ние, големите, старите, гръбнаците“.
- Имаше ли Желю Желев връзки с чуждите посолства в този момент? Дали е бил съветван отнякъде при създаването на СДС...
- Не съм осведомен за всичките му ходения напред-назад. Казваше, че посещава американското посолство. Но тогава френското посолство беше най-активно. Аз, примерно, имах връзки с френското посолство от пролетта на 1989 г. С Ив Манвил, аташето по печата, си разменяхме документи. Но не си спомням те да са давали съвети какво да правим. Напротив, ние ги осведомявахмеза нашите работи - в Екогласност, в Клуба и пр. Тогава никой нямаше представа, че режимът ще падне толкова скоро. Американците бяха по-пасивни от французите. Те се активизираха след 10 ноември. При тях повече ходеха хората от „Подкрепа” и от Независимото дружество за правата на човека, особено Румен Воденичаров. По това време Желев много-много не ходеше по посолствата, имаше комплекс - не знаеше добре западен език...
- И след създаването на СДС започва периодът на „зреене” в българското общество...
- В първия том на „Революцията“[3] съм го описал много ясно – в периода ноември-декември-януари всичко е доста стихийно, един кипеж, една ферментация. Всъщност, тласък на процеса на политизация по-скоро даваха самите комунисти - те организираха първата поредица от митинги след 19-20 ноември. Спускат директива градските и окръжни комитети на Отечествения фронт да започнат организирането на митинги в подкрепа на новата власт, на промените и т.н. Но на повечето от тези митинги нещата се преобръщат, те буквално се завземат от хора, които не са „техни”. Както в Пловдив, Бургас и т.н. Тези хора после станаха водачи на местните структури, учредили СДС. След тези митинги започват стихийнисрещи на различни хора, които всъщност там се запознават, създават се структури, главно на Екогласност, клубовете, „Подкрепа”. Клубът до януари има около 20-ина представителства по места. Движение „Гражданска инициатива” се създава някъде в края на ноември в Южния парк. Радикалдемократическата партия се формира в средата на декември. По време на Кръглата маса, в една почивка, се разхождахме Желев, Александър Йорданов и аз. И Желев по едно време пита: „Сашо, вие как решихте да правите Радикалдемократическа партия?“. И Сашо, в типичния си стил, отговори: „Ами като се създаде СДС, ние се огледахме и видяхме, че местата за лидери са заети.Тогава решихме с Михаил Неделчев и с Елка Константинова да възстановим РДП и така да влезем в СДС“. Това е едно от гибелните последствия за СДС, който стимулираше създаването на някакви политически партии и структурки, като Обединеният демократичен център на Стоян Ганев и Венци Димитров, един куп, сега вече не ги помня. Всеки малко по-активен и по-амбициозен тръгна да си прави някаква политическа структура, за да може да се включи в раздаването на картите, грубо казано.
- Как се подбираха кадрите? Откъде се яви Стоян Ганев, например, откъде се яви Снежана Ботушарова?
- Какъв подбор на кадри! Един от най-големите проблеми на българския преход, валиден до ден-днешен, е, че се наложи абсолютно случайният, стихиен, не подлежащ на никакви критерии и на никаква институционализация подбор, развитие и изява на т.нар. кадри в новия политически елит. Пълна суматоха. Като оставим настрана сигурно по-целенасочените действия на някои влиятелни кръгове от бившите специални служби. Ето типичен пример как стремежът към професионален подбор бе опорочен от принудата на обстоятелствата: още от лятото на 1989 г. бях натоварен да направя нещо като програма на Клуба. В края на септември и началото на октомври създадох неформален Център за независими професионални структури. Там събрах икономисти - Румен Аврамов, Венцислав Антонов, Дияна Пишева, Огнян Пишев, Боян Славенков и др., философа Здравко Попов, социолога Румен Димитров и т.н. С тях продължихме да работим след 10 ноември, вече като експерти на СДС на Кръглата маса, по предизборната програма на СДС, програмата на коалиционното правителство и пр. Привлякох и други специалисти, като Ренета Инджова, Марияна Тодорова, проф. Любен Беров, Марияна Михайлова, Красен Станчев и др. Голям проблем, особено след 10 ноември, бе да намерим юристи, нуждата от които ставаше осезаема. (Месеци по-късно в партиите се появиха доста юристи, някои от които станаха най-големите антикомунисти.) На 11 или 12 ноември имах интервю в предаването „Добър ден“. Интервюиращата в студиото се казваше Миглена Кунева. Запознавам се с нея, оказа се, че е от някакво сдружение на млади юристи в университета. После ние с Искра Баева бяхме поканени от това сдружение да изнесем лекция. Запознахме се с хора от сдружението и като излизаме, казвам на Миглена: „Моля те, намери юристи, които искат да работят за нас “. И два-три дена по-късно - аз съм в „Яйцето“, то беше като щабквартира, там се пишеше, там се работеше, там бяха срещите - Миглена пристига и води трима души: Снежана Ботушарова, Вирджиния Велчева и Стоян Ганев. И доведоха други юристи, като Соколов, Чипев, Караминков и пр. Така ставаше. Тримата станаха първите юристи към експертната група, която създадох по това време към СДС. Или да кажем, случаят Иван Костов.
- Иван Костов не се ли явява по-късно?
- На 14 декември ние с Желев и Ивайло Трифонов бяхме на площад Народно събрание, където течеше студентският протест. Към 17 ч. отидох в Отечествения фронт, на бул. „Витоша”, при Гиньо Ганев, който вече любезно ни предлагаше услугите си. (Оттам излязоха два кадъра на промяната: Тодор Батков и Янаки Стоилов, който до април помагаше на екипа на СДС.) Та, на 14 декември имах там среща с икономическия екип на СДС. Той беше вече в по-разширен състав. Държа аз пламенна реч, обяснявам какво трябва да правим, колко е важна икономическата програма, за да покажем, че сме годни да управляваме държавата и да извършим промените. Срещу мен седи леко мургав субект, който ми е познат, но не се сещам откъде. Почнаха изказвания и по едно време субектът поиска думата и каза: „Г-н Луджев, аз бих искал да знам какво възнаграждение ще получи моят екип и каква сигурност може да ни гарантирате, ако работим с вас“. Отговорих, че ние, СДС, нямаме нищо, нито пари, нито сгради и за плащане и дума не може за става. Обсъждането продължи, след малко лицето отново задава абсолютно същия въпрос. Ядосах се: „Вие сте сбъркали мястото, тук не е за вас“. Той стана, тресна вратата и си замина. Румен Аврамов ми каза, че това бил Иван Костов. Впоследствие разбрах, че се появил на Кръглата маса в групата икономически експерти на КНСБ. в която бяха и Любен Беров, Емил Хърсев, Асен Мичковски. Групата получила 45 хил. лева за написването на икономическата програма на КНСБ. Товабяха много пари. Един ден, през март 1990 г., Любен Беров ми се обажда, иска да се видим. Срещаме се в кафене „Кристал” и той ми казва, че Иван Костов е написал икономическа програма на Зелената партия, две страници и половина, за което им взел триста лева. „Те искат – казва – да я редактирам“...
Та, от една страна, аз създадох около Кръглата маса експертните екипи на СДС, от друга страна, партиите започнаха да превличат свои експерти, които да ги обслужват. През пролетта, по време на Кръглата маса, на няколко пъти в Координационния съвет СДС се стигна до сблъсък между мен и повечето партийни лидери по въпроса за експертите на СДС и техните становища. Когато започна обсъждането на икономическите въпроси, поисках политическите ръководители да не се изказват, да оставят думата на експертите. Тогава Дертлиев каза нещо знаменателно: „Митко Луджев иска да ни смени нас, политиците, да ни избута и да изкара на преден план неговите експерти.” Питам кой, според него, е политик и кой експерт. „Експертите подготвят решенията, политиците вземат решенията“ – категоричен е старият политик. Казвам: „Добре, как ще вземеш решение за нещо, което не го знаеш?“. „Знаем, знаем, ти не ни учи, ние знаем“... Голям спор, скандал стана по избирателния закон, ние, експертният екип, предлагахме смесената система, а повечето партии бяха за пропорционална система. Стоян Ганев постави ултиматум от името на експертите, че или ще се приеме нашето предложение, или те напускат.
От това време е началото на това гибелно разделение в СДС между политици, политикани, партийни вождове и експертите, които бяха непрекъснато избутвани встрани. По време на коалиционното правителство на Димитър Попов успях да вкарам в Министерския съвет и други държавни институции много млади и по-възрастни професионалисти. Част от икономическия екип станаха съветници на президента Желев. При правителството на Филип Димитров се наложи тенденцията в държавната администрация и стопанските предприятия да се назначават „наши” хора по партийна линия, тенденция, която се утвърди при управлението на БСП – Жан Виденов, и най-вече при това на ОДС - Иван Костов, за да стане основен принцип на държавно управление в наши дни. Това е голямата драма на българските демократични сили. Защото мирната революция, мирният преход към демокрация и пазарна икономика е интелектуално упражнение. Това е изключително сложен процес, който иска познание на обществените и икономическите процеси. Той може да се извършва от хора, които имат необходимия капацитет и възможности. Така се разви политическият процес у нас, така се генерира новата партийнополитическа върхушка, че всъщност хора без необходимите професионални способности, но с други качества – арогантни, партизански верни на своите лидери, шумни и гласовити псевдоантикомунисти и т.н., - избутаха това професионално ядро, групата, която в България беше доста добра, доста забележима в началото на прехода.
И ако сравни човек България с другите източноевропейски държави, става ясно защо Световната банка през 1997 г. констатира: различията в скоростта на промените, на реформите в източноевропейските държави се дължат на много причини – икономически, исторически, географски, религиозни, но има една основна. И тя е разликата в енергията, в капацитета и посветеността на националните лидери на процеса на реформите. Според това какви лидери си избира една нация става ясна нейната пригодност за демокрация.
- Тоест, тогава нацията не е била пригодна за демокрация?
- И тогава, и сега. Българският политически процес наложи като политическа ръководна група в държавата хора, които нямат нито енергията, повтарям, нито капацитета, нито пък имат някаква посветеност на едно такова мащабно дело.
- Трябва да има някакви причини за това.
- Основният проблем е в слабостта на българската интелигенция. Много слаба, много неподготвена, много нагаждаща се, много подкупна се оказа. За мнозинството участници в политиката разделението между леви и десни не е поради някакви идеологически, манталитетни, културни и пр. различия. То дойде по линията на това кой е бил и кой не уреден преди. Едните били в по-добра позиция, другите били в по-лоша позиция. Това деление се трансформира според възможностите за достъп до властта.
- След толкова години как си обяснявате бунта на 39-те? Откъде дойде той? Каква беше идеологията, целта му?
- Едно нещо мога категорично да кажа – няма никакви идеологически причини, противоречия, различия, които да са предизвикали сблъсъка между групата на 39-те и тези, които останаха в парламента. Разбира се, бунтът им беше облечен в идеологически одежди. Работата е много проста. Още през ноември-декември 1990 г. започнаха търканията в СДС между стари и млади. Те се проявиха най-вече на конференцията в Пловдив, когато се обсъждаше въпросът - забележете колко интересно! - за или против влизане в правителство. Старите – Дертлиев и земеделците, но най-вече социалдемократите, бяха против влизане в правителството, против коалиция с комунистите. Младите, част от които после напуснаха парламента с основното обвинение към старите и другите останали за колаборация, бяха за участие в правителство. Всичките, с всичките им водачи. Някъде след случая „Берон“ и след създаването на правителство започва едно голямо брожение в СДС, спор кога да бъдат изборите. Този спор бе силно повлиян от факта, че към февруари 1991 г. в Съюза вече членуваха 16 организации, като новите - Християндемократически съюз – Пловдив, АСП, Нова СДП - бяха с незначителна политическа тежест. Тези малки организации бяха пряко заинтересовани да има нови избори, за да могат да влязат в парламента. Формално спорът започва още по политическото споразумение от 3 януари 1991 г. за правителството.
- Правителството на Димитър Попов ли?
- Да. Споразумението гласеше, че най-късно през май трябва да се проведат парламентарни избори. В края на февруари, началото на март вече започват разправии вътре в Координационния съвет (но в парламентарната група – все още не) – дали да има избори или да няма. Мнозинството се групира около Демократическата партия, ОДЦ, РДП, които, макар и стари членове на СДС, са малки партии, нямат особена тежест, към този момент нямат особено влияние и в управлението. Но се оглавяват от изключително амбициозни личности: Стефан Савов, Георги Марков, Стоян Ганев, Венци Димитров, Александър Йорданов... Инициатор на това брожение стана Йордан Василев, който през февруари ту напускаше, ту се връщаше в Народното събрание, доста развълнуван от предстоящото отваряне на досиетата. На 22 март за първи път мнозинството в Координационния съвет взе решение изборите да се проведат през май-юни същата година, срещу което се обявиха БСДП, БЗНС-Никола Петков, „Екогласност” и Зелената партия (а също президентът и министрите на СДС). Парламентарната група, в която четирите организации имаха мнозинство обаче, отхвърли това решение. А в парламентарната група е ядрото от учредителите на СДС, както от София, така и от страната - още една причина за разделение. Повечето от тези учредители са интелектуалци и стари опозиционери с доста добро самочувствие. Особено Дертлиев, който смяташе, че социалдемократите могат сами да се явят на избори. Те въобще не искаха да се съобразяват с разни дребосъци в Координационния съвет, макар да си даваха сметка, че тези дребосъци просто искат да заграбят властта в СДС. Само че те не отчитаха едно важно обстоятелство – че по това време се е подменил коренно съставът на актива на СДС, особено в големите градове, в София. Дойде една втора вълна седесари... Те бяха влезли в СДС главно през пролетта на 1990 г. Благодарение на това, че учредителите бяха станали депутати, новите овладяха структурите. Те обаче също искаха да станат депутати. Тук се прибави и ролята на „Подкрепа“, генератор при формирането на тази нова групировка в СДС. Тренчев беше воден от съвършено други причини. През февруари той се среща в Марсилия с лицето Петър Бояджиев, на което казва, че неговата цел е да докара монарха в България. За тази цел България трябва да стигне до такава степен на социални безредици, на лошо икономическото положение, на социално напрежение, че народът да вдигне царя на ръце. (Като заместник министър-председател получих някъде към края на март 1991 информация, в която имаше графика, чертана от Тренчев, и според нея точката на най-голямото социално напрежение е през юни, отбелязана като „деня Х, царят идва.) По това време Тренчев започна да говори, че СДС е създадено по грешен начин, че се е изхабило, че трябва да се реформира, че тези партии, дето сега доминират в СДС, всъщност са тръгнали на колаборация с комунистите, че те спират антикомунистическия процес и трябва да бъдат отстранени. И затова трябва да се създаде СДС – Движение, да се създадат граждански комитети. И провокира първата декларация на 26 депутати от СДС, четена от Йордан Василев на 4 април в Народното събрание, в която заплаши, че ако конституцията не започне да се работи и изборите не станат най-късно през юни, те напускат парламента. Парламентът се раздвижи, ускори работата по конституцията, обаче те също бързаха. Решителната среща, на която Стефан Савов се ангажира да поведе 39-те, става в централата на „Подкрепа“. Бойко Пройчев му обещава: „Бай Стефане, ако ти излезеш и ги поведеш, имаш пълната ни подкрепа. И да знаеш, и в СДС тук, в София, всички ще те подкрепим“. Смята се, че бързането за напускането на парламента е свързано с идването на княгиня Мария Луиза, която пристигна в София на 6 май.
- А Стефан Савов дали е знаел какви са истинските цели на Тренчев?
- Може би в този момент не е бил много наясно. По-късно, когато за изборите 1991 имах разговор с него, му казах: „Бай Стефане, какво му се плашиш толкоз на Тренчев?“. А той ми отговори: „Виж какво, Митко, това е най-голямата структура. Без нея сме загубени. Ни избори ще спечелим, ни нищо.“Тезисметки и лични амбиции играеха основна роля. Два-три дни, преди групата на 39-те да излезе от парламента, Стоян Ганев ми каза: „Лесно ви е на вас. Правите си реформите, действате, имате имидж, всичко върви. А ние какво? Бутаме се там в парламента, нищо, път наникъде. Ние сега ще излезем, ще тръгнем по страната, ще дигнем хората, ще мобилизираме нашия електорат; ще ги изхвърлим всички тези дъртаци (Дертлиев и компания), дето се мислят за кой знае какви, ще вземем СДС и ще спечелим изборите.“ Така че, тук нямаше идеологически или политически елементи въобще.
Е, има недокументирани сведения, че бивши шефове на ДС като Димитър Иванов, началник на VІ отдел на VІ управление на ДС, директно са направлявали Стоян Ганев, Йордан Василев, Георги Марков, Венци Димитров (последните двама излязоха като сътрудници на ДС, но досиетата на другите се били официално унищожени). Това може и да е вярно, защото ръководството на БСП начело с Лилов изненадващо даде рамо на Г-39, на СДС – Движение, даде им и синята бюлетина. Димитър Йончев казва за това време: „Докато ние уж работехме с доброто СДС в парламента, Лилов преговаряше с онези, дето бяха на поляната“. БСП действително беше заинтересовано да разгроми Дертлиев, той беше заплахата, БСДП беше голямата партия, която изсмукваше техните хора.
- От СДС нищо не остана, а партията, която оцеля, е ДПС. Нали уж вървяха паралелно.
- Вървяха... На ДПС много им помогна обстоятелството, че и БСП, и СДС правеха всичко възможно да консолидират техния електорат. Да го сплашат, да го отчуждят. В СДС така и не се прие идеята за партньорство с ДПС. Доган дойде на крака в Координационния съвет на СДС през март 1990 г., искаше ДПС да влезе в СДС. Боже, каква разправия беше, такива националистически речи не бях чувал. Желев си мълчеше. Общо взето, само „Подкрепа“ и Независимото дружество за правата на човека се изказаха в тяхна полза. Доган беше подготвил един меморандум за съвместна дейност, за сътрудничество със СДС, за общо участие в избори. Но по-голямата част от ръководството на СДС – Петър Берон, Петко Симеонов, земеделци, социалдемократи - всичките смятаха, че от БСП са прави и че ДПС трябва да бъде забранено.
- Но и никой не атакува сериозно неговата конституционност.
- Защото американците бяха категорично против. От самото начало те смятаха, че присъствието на ДПС е една от индикациите за демократизацията на България. Така или иначе, ДПС е важен елемент от политическото развитие в България. Да си спомним враждебната политика на Филип Димитров, Йордан Соколов и компания, които се сблъскаха с ДПС. Да си спомним враждебната политика на Жан Виденов и компания, националистическото ядро, което взе властта в БСП. В това пространство трябваше да работи Доган, който е един изключително умел политик. Но той се променяше. Доган от 1991-1992 г. няма нищо общо с Доган от 1997-1998 г., а да не говорим вече за 2004-2005 г. и нататък - това са различни политици. Но има една доминираща особеност – той майсторски умее да използва политическата ситуация и да извлича за себе си най-изгодното от нея. През 90-те Доган беше фактор, незаобиколим политически фактор. Амбицията му беше да бъде оня балансьор, оня ментор, без когото нито една формация да не може да действа; без когото да не може да функционира българската държавност. Но той разбираше, че може да бъде политически фактор, само ако бъде български политически мъж, български държавник. Затова ДПС, примерно, извърши нещо изключително важно за България. Ръководството му спря навлизането в България на различни фундаментални, религиозни и други групировки. Направиха го не защото имат някакво отношение - те всички са атеисти - а защото разбираха, че ще имат стойност, ако са в българския политически живот като българска партия, а Доган - като български държавник. По тази причина, между другото, Доган дълго време беше недолюбван от Турция. Официална Турция отказваше да го приеме до 1999 г., до бомбардировките в Косово, когато в американската резиденция се стигна до споразумение, че ДПС (заедно с Либералния съюз тогава) ще подкрепи бомбардировките, пък Щатите ще съдействат за промяна на отношението на Турция към партията и за подпомагане при избори. На мен лично са ми казвали – и премиерът Демирел, и тогавашният министър на отбраната, че турската държава не може да приеме човек, който е работил в българското контраразузнаване срещу Турция. Някъде след 2001 г. у Доган взе връх страстното желание да стане бизнес фактор и богат човек.
- И май че стана...
- Да, стана. За което използва пак държавната власт.
- От това, което казвате, остава впечатлението, че сякаш най-дълго Доган е бил ръководен от някаква идея. Все пак, идея е това - да бъдеш фактор, да бъдеш български политически фактор. Докато в СДС идеята рано се е изпарила, доминанта са станали парите. И Съюзът се разпадна заради алчност...
- Така е. Върхушката, която овладя СДС през 1991 г. и оформи нейния ръководен елит по времето на Филип Димитров; и новата върхушка, която Иван Костов издигна - те нямаха абсолютно отношение към каквато и да е идеология и политически ценности, държавни, модернизационни и други обществени цели. Повечето бяха дребни хора с нисък капацитет, с ниска култура, устремени само към едно – да правят сделката власт-пари, пари-власт. Нищо друго не ги интересуваше. Най-голямото политическо провинение на Костов е, че съсипа демократичното движение в България, въвеждайки във властта тази абсолютно продажна, без никакви морални устои група хора, които съставляваха по-голямата част от управлението на ОДС. Костов затвърди т.нар. партийно-клиентелистки модел, който съсипва България до днешно време, ерозира и корумпира демокрацията. Той имаше цяла философия – как ще създаде синя буржоазия чрез приватизацията, която ще бъде опора на властта. С тази цел областите бяха увеличени от 9 на 31, за да сложи „нашите” хора от партийния апарата и в държавния апарат, за да укрепят властта на СДС и на великана Костов („великана” го наричаше Венци Антонов още през 1991 г.). Вятър и мъгла. Той не можеше да разбере, че тези хора са продажни, че ще се продадат на всекиго. Те, както бяха в СДС, така отидоха в ДПС, в НДСВ, в ГЕРБ, навсякъде, където можеше да им се отвори парашутът. Един от най-големите проблеми на българския обществен живот е дефицитът на политически фигури с идеологическо, в добрия смисъл на думата, мислене. В днешно време аз се отнасям критично към нас, т.нар. група на реформаторите през 1991 г. Сам се наричам доктринер. Да, бяхме доктринери; ние действително вярвахме, че можем да излъжем историята. Вярвахме, че смяната на системата е процес на радикални реформи в праволинейно движение: от точка А - тоталитарна държава, разрушаваме я, към точка Б – съграждане на демокрация. И аз, човек, който поради образованието си и занятията си много добре съм знаел, че човешката природа не се поддава на подобни преобразования, си въобразявах, че е достатъчно да извършим всички предписани от доктрината действия, да наложим либерално-демократичния модел, и обществото ще стане модерно и хуманно, а хората ще заживеят по-добре и по-солидарно. Вместо това, недооценявайки, най-общо казано, човешката природа и характер, страстта и стремежа за власт, пари и богатства, с изненада установихме, че вместо да стигнем точка Б, сме попаднали в някаква непроходима, тъмна джунгла, наречена преходна икономика и преходно общество. Установихме, че прогласените от нас движещи сили на прогреса, на прехода: бизнесмени, професионална интелигенция, демократични партии и синдикати, граждански организации, които би трябвало да са заинтересовани да стигнем до точка Б - демокрацията, се борят за друго. Те бяха по-заинтересовани по-дълго да се запази вакуумът в собствеността и правният безпорядък, за да могат през това време да крадат и да се уреждат. Установихме, че вместо да искат малка, но ефективна либерална държава – те искат да запазят голямата бюрократична държава като основен източник на богатства и привилегии... Но въпреки всичко, си мисля, че все пак, като доктринери, сме направили нещо - най-малкото, първата вълна либерални реформи, които направиха трансформацията на системата необратима.
В ръководните политически кръгове по-сетне все повече надделяваше предпочитанието да се направи сделка „власт срещу пари” в привидно организиран, но по-скоро стихиен процес на смяна на собствеността. Така, вместо инструмент на модернизацията, приватизацията се осъществи като един непрозрачен и несправедлив процес на преразпределение или по-точно - на разграбване на националното богатство. Това подхранва развитието на т.нар. политически капитализъм – трансформация на влиятелна група от старата комунистическа номенклатура и новата партийна върхушка, както и протежираните тях новобогаташи-бизнесмени от легални и полулегални структури, в политически елит, капиталистическа прослойка и олигархия. Зад фасадата на формалната демокрация процъфтява корумпирана политическата и съдебната власт, което предопределя „уродливото” и бавно протичане на българския преход. Последствията са деиндустриализация и слабопроизводителна, неконкурентна икономика, обедняване на голяма част от населението, над един милион работещи в чужбина и емигранти, засилване на социалното неравенство между малка група свръх богати и основната част от нацията. В края на прехода България се оказва най-бедната и слаборазвита страна в Европейския съюз, макар интеграцията в общността да има стимулиращо въздействие върху икономиката и укрепването на правовата държава.
Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
