Български  |  English

50 години ИКОМОС и битка за автентичност

 

18-ти април – Международният ден на паметниците на културата, през тази година има по-особен смисъл. Той е посветен на 50-годишнината от основаването на най-голямата световна неправителствена организация за опазване на недвижимото културно наследство – ИКОМОС (Международен съвет за паметниците на културата и забележителните места).
През 1965 г. се ражда световната общност на реставраторите, които приемат Венецианската харта[1] като свой професионален кодекс. Това е акт с историческо значение: след близо два века противоречива еволюция на реставрационните концепции и практики, е постигнат пълен професионален консенсус за етиката и принципите на реставрацията. Основателите се обединяват около идеята за абсолютния респект към оригинала като историческо свидетелство и „прозорец към историята”; за значението на неговата автентичност, която трябва да бъде съхранена за бъдещите поколения в цялото й богатство; за принципите на опазването. Затова те отхвърлят хипотезата – измислицата за оригинала, която фалшифицира историята и всъщност затваря „прозореца” към нея. С това те приемат една професионална кауза и се ангажират с нейната защита. Този исторически момент е наистина забележителен, защото така се утвърждава ролята на професионалиста, на експерта (от латинското expertus – опитен) в опазването на културното наследство, който прилага своята професия, като пази принципите, без да прави какъвто и да е компромис с тях – както политически, така и комерсиален. Нещо повече, той разпространява и разяснява тези принципи, убеждава и печели съмишленици.
Именно затова принципите на Венецианската харта днес са широко възприети, те са в основата на всички международни документи в тази област: Документа от Нара за автентичността[2] (1994), Конвенцията за Световното наследство (1972) и Ръководството за нейното приложение[3], както и конвенциите на Съвета на Европа, ратифицирани от България. В своята Декларация по случай 50-годишнината на Всеобщата декларация за правата на човека[4] (Стокхолм, 1998) ИКОМОС допълни човешките права с правото на културно наследство, по точно: правото на респект към автентичните свидетелства, съдържащи се в наследството, като израз на културната идентичност в лоното на голямото човешко семейство. Автентичността на наследството днес е неизменна част от ценностите на цивилизования свят.
Посочената роля на независимата общност от експерти естествено предполага нейното взаимодействие с държавата, която в едно цивилизовано общество има ключова роля за опазване на културното наследство. В този смисъл, експертите са обречени на постоянен диалог с държавата – веднъж като нейни безценни партньори, друг път като нейни опоненти, в защита на принципите на опазването. Ето защо държавата трябва да осигури на гражданските организации както достъп до информация, така и възможности за участие в процеса на вземане на решения за съдбата на наследството. Впрочем, това е смисълът и на специалната Декларация на Съвета на Европа[5], приета в съответствие с Европейската културна конвенция (Париж, 1954), ратифицирана от България.
Днес ИКОМОС е най-авторитетната в своята област международна неправителствена организация, която обединява над 11 000 члена от всички страни на света – полидисциплинарна световна експертна мрежа от 95 национални комитета и 27 международни научни комитета. Той създава теории, методологии и технологии за опазване на културното наследство, стимулира практики, разпространява идеи, защитава културните ценности. Със своя научен и професионален капацитет, той е научен консултант по световното наследство на Комитета за световно наследство и ЮНЕСКО, с функции, регламентирани в механизмите за приложение на Конвенцията за световното наследство[6].
Легитимните членове на ИКОМОС в съответните държави са обединени в национални комитети. Българският национален комитет на ИКОМОС (БНК) е създаден през 1968 с първи председател проф. Пейо Бербенлиев – участник в приемането на Венецианската харта. През всички години на своята дейност БНК се е стремял да съхрани експертната си роля в опазването, верен на принципите на международната организация.
Той получи признание за това по време на 11-ата Генерална асамблея, която събра в София целия световен професионален елит в тази област. Тук, в България, БНК доказа своите възможности да бъде полезен партньор на държавата, особено в годините след 1990, когато средствата, отделяни от нея за българските паметници на културата, се сринаха до 200 хиляди лева годишно – близо 300 пъти по-малко от тези през 80-те години.
В това трудно време, прилагайки възможности, които са недостъпни за държавата, БНК успя да осигури средства и да изпълни проекти: за отваряне за публиката на Свещарската гробница, Световно наследство (от Фондация Хедли Тръст, Великобритания); за реставрация на ключови къщи в резервата Старинен Пловдив (1 млн. щ. д. от Японския попечителски фонд към ЮНЕСКО); за Ивановските скални църкви, Световно наследство (от Световния фонд за паметниците, САЩ); за църквата в Бобошево (от Фондация Левентис), за средновековни църкви и за проекта „Вяра в Несебър” в Несебър, Световно наследство и др. БНК бе инициатор на авангардния проект „Културни маршрути на Югоизточна Европа”[7] (2000) и партньор на държавата за подготовката и провеждането на Регионалния форум „Културни коридори на Югоизточна Европа”[8] (Варна, 2005) под патронажа на българския президент, генералния директор на ЮНЕСКО и генералния секретар на Съвета на Европа; ежегодно провеждаше Европейските дни на наследството в партньорство с Министерството на културата и различни общини; инициира регионалните проекти за културен туризъм в партньорство с области Русе, Габрово и община Асеновград (2004) и пр. Това бе реален принос за националната политика за опазване във време, когато тя беше в състояние, близко до колапс. Но в други случаи БНК бе и опонент на държавата, когато принципите на опазването биваха застрашени – например, когато част от Античния форум на Пловдив бе продадена като „празно дворно място” и предназначена за строителство на мол… Днес БНК включва 152 легитимни члена, всеки с членска карта, издадена в седалището на ИКОМОС в Париж, обединени в юридическо лице с нестопанска цел, определено за извършване на общественополезна дейност според българското законодателство. Неговата досегашна дейност е била изцяло в обществен интерес.
Така се случва, че именно по време на 50-годишнината на ИКОМОС, неговата мисия да брани базисните принципи на реставрацията е актуална у нас както никога досега. Защото през последните години съществува реален риск за необратимо нарушаване на тези принципи чрез разширяващата се практика на хипотетични реконструкции на културни ценности[9]. Под претекст, че археологическите руини са напълно лишени от туристическа атрактивност, идеолозите на тази практика настояват те да се превърнат в „туристически атракции”, като бъдат „вдигнати до зъбер и до керемида”. Така започнаха да се изграждат, включително и със средства от европейски фондове, бутафорни[10] „паметници”, които фалшифицират и поразяват автентичния оригинал. Експертните общности в България не можеха да не реагират срещу такова нарушаване на тяхната професионална кауза, не можеха да не поискат диалог с държавата като неин партньор и опонент.
През юни миналата година БНК на ИКОМОС прие Декларация[11], в която остро осъди тази практика, призова тя да бъде преустановена и предложи професионален и обществен диалог. Декларацията бе разпространена до всички ключови български държавни институции.
Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) -единственият държавен експертен орган в тази област, от своя страна мотивирано отхвърли проекти за възстановяване на някои крепости. Експертите в този институт, въпреки драматичните колизии, преживени от него след 1990, все още имат сили да се съпротивляват[12].
Променило ли се е нещо днес, близо година след тези експертни реакции?
Можем да констатираме, че досега експертната гледна точка не е повлияла по никакъв начин върху посочената практика. Липсва каквато и да е реакция на Декларацията на БНК на ИКОМОС от страна на българските институции, до които е била адресирана, липсва каквото и да е желание за диалог от тяхна страна. Нещо повече, съществуват видими белези на още по-силно активизиране на тази практика с намерения за изграждане на все по-мащабни бутафории, стигащи до колосалния и напълно измислен Дворец на Асеневци, който трябва да бъде изграден на хълма Трапезица във Велико Търново – един от най-значимите български исторически градове.
Съществуват основателни предположения, че очакваните от 2015 нататък 300 млн. лв. европейски фондове ще бъдат усвоявани именно за такъв тип ново строителство на крепости, църкви и дворци. Създава се впечатление, че тази практика вече се превръща в държавна политика, мотивирана от възможността европейските фондове да се усвояват много по-бързо и по-лесно за ново строителство, вместо за прецизна научна реставрация. Наистина, това не е официално обявено, но за него съществуват видими сигнали:
- Главният идеолог и говорител на идеята „всеки град с крепост” Божидар Димитров упорито налага въпросната практика и раздава своите присъди от името и с бланката на една държавна институция – Националния исторически музей (НИМ), без да има официално опровержение на това. Той твърди, че лично Премиерът е „разписал” (?) проекти за хипотетични реконструкции на културни ценности. Ако наистина е така, означава ли това, че вече проектите за културното наследство ще се одобряват на политическо ниво без експертно участие?
- Министерството на културата даде зелена улица на проекти за бутафорни крепости, отхвърлени от неговия собствен експертен орган НИНКН. Самият министър на културата наскоро заяви, че „Малко бутафория ще допринесе за туризма”[13], а негов заместник сподели в интервю: „Дори най-лошо направеният паметник е по-добър от тези, които са в руини”.
Никое от споменатите официални лица не споменава думата автентичност.
Като резултат от всичко това, през последната година виждаме как вече реално се деформира самата политика за опазване на културното наследство. Държавата досега е усвоила 80 млн. лв. за превръщане на паметници в туристическа атракция по посочения начин. Очакват се за тази цел през новия програмен период от 2015 г. да бъдат усвоени новите 300 млн. лв. европейски фондове.
В същото време, за всички останали 40 000 автентични културни ценности държавата отделя едва 500 хил. лв. ежегодно. Оставени без средства, редица изключителни ценности необратимо деградират. В критично състояние са например уникални тракийски гробници – в Александрово, в Старосел, в могилата „Голяма косматка” и др., десетки манастири, стотици разкрити археологически обекти без осигурена консервация, църкви и др. В риск са дори български ценности, включени в Списъка на световното наследство, като Ивановските скални църкви, Мадарски конник, Старинен град Несебър.
Случаят със Старинен град Несебър е особено показателен[14]. През 2010 г. Комитетът за световно наследство обяви, че ако не бъдат взети спешни мерки за неговото опазване, включващи изработването на План за управление, той ще бъде вписан в Списъка на световното наследство в опасност – преддверие към евентуално изключване от Световното наследство. Планът за управление бе спешно изработен през 2011-2012 от НИНКН; Комитетът го одобри с висока оценка и препоръча неговото приемане от Правителството. Досега Планът не е приет, тъй като държавата не желае да отдели необходимите средства за неговото прилагане (в същото време активно се строят крепости!). Това блокира редица неотложни дейности за Старинния град (например, изработване на Подробен устройствен план) и провокира неадекватно ново строителство на полуострова в нарушение на предвидения строителен мораториум. Вместо спешни реставрационни работи по автентичните ценности на Старинния град, съществува намерение за хипотетична реконструкция на неговите крепостни стени… Всичко това носи реални рискове за изключването му от Световното наследство.
Към този процес трябва да се добави активното строителство на културни атракциони от типа на планирания Исторически атракционен парк във Варна с крепости и тракийски храмове (оценен на 50 млн. евро), Музея на восъчните фигури във Велико Търново, а дори и Музея на световната история в Ново село (с крепост, неандерталци и динозаври). Наистина, те не застрашават пряко автентични културни ценности, но увеличават обема на псевдокултурните клонинги по българската земя. По този начин – с фалшификати и кич – постепенно се подменят автентичните български културни ценности, поразени от липса на средства или смазани от бутафорни обеми върху тях. Утре вече никой няма да знае кое е истина и кое лъжа в българския исторически пейзаж. Ако днес все още има хора, които нямат нищо против да бъдат лъгани относно автентичността на наследството (стига лъжата да изглежда добре), нямаме никакво морално право да заблуждаваме бъдещите поколения, нарушавайки етиката на опазването. Вместо уникален прозорец към историята, те ще имат само прозорец към доста сходните фантазии на няколко български архитекти от началото на XXI век.
При тези условия се деформира също и представата за архитектурното творчество в историческата среда. Днешните измислени възстановки представляват първосигнално решение от типа „така е било”, което подценява интелигентността и въображението на зрителя. Световната практика предлага многобройни примери на иновативни творчески интерпретации и презентации[15] на културното наследство чрез урбанистични стратегии и архитектурна режисура, които правят културните ценности разбираеми и привлекателни, без да нарушават тяхната автентичност. За тази цел се използват всички най-съвременни методи и технологии: мултимедия, 3D моделиране, а утре – виртуална реалност, холография и др. На този фон, днешните градежи утре ще изглеждат примитивни и абсурдни. Българските архитекти реставратори, включително най-младото поколение сред тях, могат да покажат своите качества за такъв вид творчество в условията на демократични и честни състезания. За съжаление, при днешните условия това е невъзможно: изборът и решенията за проектите се извършва непрозрачно, по неясни задания и според идеологията „вдигане до зъбер и до керемида”.
Не на последно място, видимо се деформира и представата за културния туризъм. Според Международната харта за културен туризъм[16] на ИКОМОС (Мексико, 1999), „Опазването на автентичността на наследените ансамбли… представлява важно условие в туристическите програми, които трябва да представят и интерпретират автентичността на културното наследство така, че да подобрят оценката и разбирането за него." Съвременният устойчив културен туризъм не бива по никакъв начин да застрашава автентичността и интегритета на културното наследство. В днешната българска практика се случва точно обратното.
От друга страна, самата идеология за „вдигане” на паметниците се базира на погрешната представа, че руинираното археологическо наследство е „пълна скука” и не представлява никакъв туристически интерес. Обратно, световната практика показва, че чрез посочената урбанистична стратегия и архитектурна режисура, една руинирана ценност може да разкрие своя смисъл и значение, да се превърне в разбираем и привлекателен туристически продукт, без да губи значението си на автентично историческо свидетелство. Един от примерите за това е проектът за Античния стадион на Филипопол в Пловдив[17], който при пълно съхраняване на автентичността на Стадиона, Крепостната стена, Акведукта и Античната улица, превърна „Дупката” на площад Джумая в най-привлекателно място – доказателство е Наградата на публиката в конкурса Сграда на годината, 2014.
На този фон днес трудно можем да си обясним съществуващата диспропорция между средствата, отделяни от държавата за ново бутафорно строителство, и тези за опазване на автентичните културни ценности. Изниква естественият въпрос: защо държавата не насочи своето внимание преди всичко към опазването на ценностите в своята истинска културна съкровищница и към превръщането им в привлекателни туристически продукти чрез иновативно архитектурно творчество? Защо тя не намери начин да усвоява европейските фондове именно за своите автентични ценности?
През последната година се случи и още нещо, което не може да бъде пренебрегвано. Не само, че държавата не взе под внимание препоръките на експертните общности, не само, че не прие да води диалог с тях, но в медиите започнаха яростни атаки срещу експертите[18]. БНК на ИКОМОС бе определен като „частна организация, която се представя за международна”, събрала „най-корумпираните хора на България”… Отделни експерти, дръзнали да изразят своето несъгласие с днешната практика, бяха залети с лъжи и клевети, за да бъдат дискредитирани и накарани да замълчат. НИНКН бе съответно определен като „бардак”, „мафия” и „корумпиран”, с призив да бъде „изрязан като раков тумор” (лексиката е забележителна!).
Тъжно е, че нито една държавна институция не се разграничи от тези атаки. Не бе подкрепен дори държавният експертен институт, само бе подложен на допълнителни съкращения[19]. А това са принципни атаки срещу Експерта, който няма други мотиви, освен да брани своята професионална кауза за защита на автентичността на наследството. Следователно, новото през последната година е, че в риск са вече експертността и професионализмът в опазването на културното наследство, приети преди 50 години като фундамент на световната експертна организация ИКОМОС. Неизбежно се натрапва аналогия със ситуацията през 60-те години, когато експерти от Националния институт за паметници на културата начело с проф. Пейо Бербенлиев, както и археолози, се противопоставят на хипотетичното възстановяване на Царевец, поддържано и тогава от гръмогласни идеолози. Обяснили са на експертите, че това е партийно решение, което не подлежи на дискусия, а социалистическата държава не е длъжна да се съобразява с Венецианската харта – вероятна идеологическа диверсия…
Сега, разбира се, не сме 60-те години, никой вече не говори за идеологическа диверсия. Всички цитират Венецианската харта, макар че някои я четат, както дяволът чете Евангелието. Все пак, живеем в друго време. Сигурно затова, вместо да затихнат под ударите на споменатите атаки, експертните реакции, напротив, укрепват и се разширяват. Включват се нови експертни групи, граждански инициативи, професионални гилдии, общности на млади специалисти и студенти в Мрежата. Те ясно показват, че ценят автентичността на оригинала и не приемат неговия сурогат. Показват също желание за общи експертни действия в защита на тази кауза, за обединяване като страна в диалога с държавата.
Нещо повече, напоследък видяхме, че каузата за автентичността е в състояние да обедини не само експертите. Видяхме как един град може да брани своите ценности, да пази тяхната автентичност. Случилото се в Пловдив на 27 март при обсъждането на проекта за крепостта на Небет тепе в Старинен Пловдив бе наистина забележително, но не би трябвало да ни изненадва. Градът е формирал своето самосъзнание и чувствителност към културното наследство цял век – още от времето на първото Археологическо дружество, с пионера арх. Христо Пеев, с всеотдайния реставратор арх. Вера Коларова, с проекти за Античния театър, Одеона, шедьоврите на Пловдивската къща и др. Той е изстрадал идеята за автентичността и не може да бъде заблуден с розови обещания за милиони туристи, привлечени от бутафорна крепост, видима „отдалече”. Затова гражданите на Пловдив разбраха, че проектът за крепостта на Небет тепе, който им се предлага, неизбежно ще разруши магията на мястото, ще профанира и осакати най-ранните свидетелства за раждането на града, ще порази симбиозата между историческите пластове и природата; ще отнеме шансовете на Старинен Пловдив да бъде включен в Световното наследство. Те отхвърлиха проекта и изгониха Идеолога, дошъл да го наложи, не само защото не приемат неговия начин на мислене, но също и начина му на саморазправа с опонентите.
Като че ли тези промени, които съвпадат с годишнината от раждането на ИКОМОС, показват, че днес, 50 години по-късно, идеите, които някога са възпламенили неговите пионери, са все още жизнени и стимулиращи. Показва колко е важно тези идеи да бъдат разпространявани, за да печелят съмишленици. На тази основа като че ли се ражда една нова общност от експерти и граждани, която може би ще успее да извоюва правото си да води диалог с държавата за оригинала, автентичността и опазването. Диалог, напълно естествен за едно цивилизовано общество.


[1]Самата Венецианска харта за консервацията и реставрацията на паметниците на културата е създадена и приета през предходната година от ІІ международен конгрес на архитектите и специалистите по историческите паметници (Венеция, 25-31 май 1964)
[2]Документът от Нара за автентичността вж. тук.
[3]Ръководството за нейното приложение вж. тук
[4] Декларацията вж. тук.
[5]Декларация за ролята на обществените организации в областта на културното наследство (Съвет на Европа, Порторож, 2001)
[6]ИКОМОС оценява предложенията за вписване в Списъка на световното наследство и провежда мисии за мониторинг по състоянието на обектите на Световното наследство. На основата на неговите експертизи се формират решенията на Комитета за световно наследство.
[7] За проекта вж. тук
[8] За форума вж. тук.
[9]На тази практика бе посветена моята статия „Изгубената автентичност”, публикувана в Култура, бр.20/2014.
[10]В настоящия текст понятието бутафория се прилага в неговия преносен смисъл: нещо, което наподобява и се представя за истинско, без да е такова; нещо фалшиво, показно, имитация. Именно в този смисъл една крепост, изградена днес от бетон и камък, претендираща за оригинал, за който липсва достоверна информация, фалшифицира историята (в смисъла на Венецианската харта) и може да бъде определена като бутафория.
[11] Декларацията вж. тук.
[12]Съдбата на НИНКН е отделна тема, но свързана с разглеждания процес (за повече информация вж. „Култура”, бр.36/2009).
[13]Това изявление на министъра е в известно противоречие с други твърдения, че нито една от изградените крепости (с изключение на тази в Перник) не била бутафория. В случая аз съм съгласен по-скоро с министъра – да, това е бутафория. Не съм съгласен само, че е „малко” и че „ще допринесе за туризма”.
[14]За повече информация вж. „Култура”, бр.14/2014.
[15]На тази тема е Международната харта на ИКОМОС за интерпретация и презентация на културното наследство.
[16] Хартата вж. тук
[17]Архитектурният проект Античен стадион на Филипопол в Пловдив (с ръководител Тодор Кръстев) бе реализиран през 2012 с финансовата помощ на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, с бенефициент Областна администрация, Пловдив, и партньори: община Пловдив, Асоциация за културен туризъм и Норвежки директорат за културно наследство. 
[18]Атаките се водят от вездесъщия идеолог и говорител на културното строителство в качеството му на директор на една важна държавна институция.
[19]През 2012 Министерството на културата недвусмислено показа, че има желание да се освободи от експертните функции на Института и да го превърне в търговска организация, за което свидетелства предложеният тогава от Министерството проект за изменение на Закона за културното наследство. За повече информация вж. "Култура”, бр.36/2012  и "Култура" бр.37/2012.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”