Мартенски музикални дни - II
Вибрациите на струните
Някак неусетно изминаха 17-18 години, откакто Гидон Кремер си подари за 50-годишнината Кремерата Балтика. Отдавна няма меломан, който да не познава този камерен ансамбъл. За щастие, това се отнася и за онази част от българската публика, която успя да го чуе на фестивала в Русе през 2008 година. Ето че дойдоха отново с изненада: Кремер се разболя, но се погрижи да го смени Дидие Локууд, един джаз-цигулар, отдавна превърнал се в легенда, в мит дори. Дойде да спаси концерта на „кремератите”, самият концерт получи названието „Танго срещу джаз”. Част от предварителната програма бе налице – с „Последният кръг” на прочутия съвременен композитор Освалдо Голихов, професионално изпипан микс между танго и клецмер, и особено с Пиацола-версиите за вибрафон и струнни с чудото Андрей Пушкарьов. Този човек има невероятна излъчваща сила; не само е виртуоз на любимия си вибрафон, свири на него като в някакъв ритуал, с особена отдаденост, която не само се чува, вижда се. Въздейства силно в темброва сплав с изключителните щрайхисти на ансамбъла. Вибрират заедно в музикалното поле, формират пространството със специфичния си madebyKremer звук, тук свързан с природата на „танго нуево” – сух, глисандиращ, с внезапни, резки пробиви в ритъма, с подчертаване на специфичния щрих, в съвършена ансамбловост.
Във втората част концертът бе отреден на джаз-звездата Локууд - харизма, много сериозен инструментализъм, електроакустична музика, витални, заредени с атрактивност импровизации върху прочути стандарти. Музикантите от „Кремерата” малко му партнираха, най-активен бе диалогът му с Пушкарьов, който отдавна е изкушен от изкуството на джаза. А Локууд се оказа много изкушен от тембровите метаморфози на електрическия инструмент, който показа на публиката, съчетал боите и диапазона на всички струнни, „замразени” в електроакустична обвивка с характерните изкуствени, дехуманизиращи вибрации. Лека носталгия ме обзе по лудия темперамент на фантастичния цигулар Локууд само с инструмента, инвенцията и енергията си, този от края на 70-те и 80-те години, когато бе по-неумел шоумен, но страхотно грабващ с чара на въображението си много голям музикант. Но с чудната амалгама между барок и джаза в „Джаузетто” заедно с Агата Дараскайте и Дайнюс Песецкас и в деликатната етноатмосфера на „Chinoserie” заедно с концертмайстора на „Кремерата” Джералдас Бидва – все композиции на Локууд, се получи очарованието на играта, в която моженето и изненадата се надмогваха по най-красив начин.
Струните понякога вибрират прекалено осезателно, като натоварват музикалния текст със собственото си присъствие повече, отколкото е необходимо. Прекрасните инструменти на младите корейски музиканти от струнен квартет „Новус” завладяха пространството със звукова картина, сякаш силно ретуширана. Плътно и монолитно, с една неподвижност по отношение на обема, която може би отговаря на тяхното разбиране за стила, звукът регистрираше движенията на текста, без да го разнообразява и обогатява особено. Така квартетите на Моцарт (KV 465), на Дворжак (оп. 96) и на Бетовен (оп. 127) бяха в някаква степен изравнени звуково, предвидими в развитието им, в което музикантите от ансамбъла демонстрираха чудесна техника, която очевидно засега за тях е повече цел, отколкото средство за разкриване на възможните звуково-темброви перипетии на текста.
„В началото бе тишината, след това се роди музиката. И достойна е само тази музика, която говори с тишината.” В своя „Декалог на интерпретатора” (BriefeaneinejungePianistin,2012) Гидон Кремер като че ли е посветил това изречение на клавирната естетика на Евгени Божанов. Неговият пианизъм е гениална комбинация между слухово въображение и емоционална култура. Очаквам всяка среща с него, за да чуя поредния невероятен разказ за звуковите възможности на един познат текст. В срещата на Божанов с шедьоври на музиката се случва следното: безмерната му фантазия за възможните метаморфози на звука „преобръща” творбата, приближава тоновата й същност действително до тишината, от която произлиза всеки звук, всеки тон. Предлага многообразието на тези приближения, в които чуваш много ясно, че и пианото преди всичко е струнен инструмент, чиито струни могат да се „дръпнат”, да се комбинират до безкрай. Да вибрират приказно, да владеят въображението на публиката, да я накарат да чува в различна посока...
Втора и Трета сонати на Шопен рамкираха Валс от Равел и Blumenstück (Пиеса от цветя) от Шуман. Сякаш по различен начин диша тази музика, когато Божанов я свири – диша в нов свой живот. Колкото и странно да е, шедьоврите на Шопен „проглеждат” за нова безпримерност – полифонична равностойност на гласовете, в която блесва цялата картина, понякога откритията са стряскащи: траурният марш и финала на си бемол минорната соната бяха още по-зашеметяващи с нарочно изведената тишинна среда на разказа, която сякаш искаше да потули фатална предопределеност... Валсът на Равел показа нови страници от звуковата библия, която Божанов пише – светкавични, кратки нанасяния на багри отначало, за да станат по-нататък все по-настойчиво изискващи, променящи се... Идеята на Равел през жанра да квалифицира растежа на ужаса тук бе направо смазващо изградена – накрая пианото просто се мяташе – ръмжеше и стенеше... И това не е метафора, а реално звучаща фикция без маниерност или самоцелни „изобретения”. Всичко, което той чува в това, което свири, съществува, било е скрито или много малко преди него са го показвали... Като седемминутната пиеса на Шуман с поетичния код на краткия четиритонов мотив, означил тиха вариационна безбрежност с багри и светлосенки. Енергията на музикантската далновидност на пианиста е неутолима, неизтощима, енергия, извираща също от логика, ум, култура и вкус. И ще повторя – неспирното въображение на слуха изисква специфична звукоизвличаща способност - да се оцвети пространството с безкрайни нюанси на тоновото слово. Това е, с което Божанов дарява себе си и своята публика.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
