Левиатан" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Шоковата терапия <i>Левиатан</i>
Български  |  English

Шоковата терапия Левиатан

 
- Гледахте ли „Ида“, основният съперник на „Левиатан“ за „Оскар”?
- Да.
- Да си представим, че сега е 23 февруари и статуетката е връчена на „Ида“. При вас идва журналист за коментар. Какво бихте му казал?
- Че много се радвам за Павел Павликовски и го поздравявам. И това няма да е лицемерие, защото такова щастие се случва веднъж в живота. „Оскарът“ е страшно важен – открива пред режисьора много пътища.
- Продуцентите започват да звънят?
- Те и сега звънят, но не с това, което трябва. С „Оскар“ могат да се намерят големи пари за голям замисъл.
- За да снимате абсолютно ваше кино?
- Всеки от четирите ми филма е 100% мое кино.
- Значи, наградата „Оскар” няма да промени нищо за вас, така ли?
- Ще промени. Ще мога да снимам филм за 20 или 30 милиона долара, да въплътя мащабни идеи. Прочее, това са само мои надежди, не знам какво ще стане. Но наградите за мен са важни само в този аспект, а не със статуетките и червените килими, както смята министърът на културата Медински. На червения килим неизменно се чувствам не на място.
- На пресконференцията преди премиерата на „Левиатан” за пореден път ужилихте министъра.
- Да, честно казано, след това съжалих малко за това.
- Дискусията ви привлече всеобщото внимание. Мнозина сега ви възприемат като антиподи, като Давид и Голиат, като символи на доброто и злото – не знам кой кой е, нека всеки решава сам.
- На пресконференция аз бях злото... И все пак, не разбирам защо той диктува на всички своите лични вкусове? Само защото е министър ли? Той е слуга на народа, а в дадения контекст някакъв условен „аз” е именно народът. Сега някои зли езици започнаха да говорят: „Левиатан” е сниман с „нашите парици”. Но това са и мои пари, и парите на много граждани на страната, които се радват на появата на такива филми.
- Олга Седакова каза за „Левиатан”: „Злобата слуша филма по-добре от снизходителните реакции на „експертите”. Съгласен ли сте?
- Това е много важно изказване. Наистина, крясъкът на злобата, протестът срещу собствения ти портрет е като болезнен вик и затова е по-честен. Той не е рефлексия, за разлика от претегления поглед на наблюдателя, който възприема филма епидермално. Филмът попадна право в сърцето на „злобата”. А на експертите – само в главата.
- Вече казахте, че филмът е предизвикал тъкмо реакцията, на която сте разчитал. Значи, сте проектирал този взрив?
- Съзнавах, че ще стане нещо подобно, че обществото ще се разцепи. Знаех точно, че едно място във филма, няма да уточнявам кое, ще подейства като удар с приклад по главата. „Левиатан” е шокова терапия, да. Имам предвид не онези, които действат по принципа „не съм чел, но отричам”. В своето радио Сергей Доренко проведе анкета – 48% от слушателите гласуваха за варианта „Не съм гледал „Левиатан”, но смятам, че е русофобски”. Надявам се, че сред тях ще се намерят честни хора и ще променят гледната си точка. Като отидат на кино, разбира се. Но да се върна към въпроса ви – такъв мащаб на споровете не очаквахме. Стана някаква химическа реакция, в обществото нещо се взриви.
- Във всеки филм оставяте лъжлива следа като детективска интрига, която не се разкрива – от типа на сандъчето в „Завръщане”. За него казахте: „Съдържанието му изобщо не ме интересува”. В „Левиатан” има аналогична интрига – причината за гибелта на Лиля. Тя също ли не ви интересува?
- Интересува ме. Просто имам две версии.
- И не можете да изберете едната?
- Не просто не мога да избера. И двете са верни. Създавам амбивалентно състояние, когато зрителят сам избира дали това е убийство или самоубийство. Това не променя нищо в строежа на филма, но всеки, „според вярата си” и според житейския си опит, може да има една или друга интерпретация.
- А ако зрителят не може да избере?
- Вие не можете ли?
- Аз избирам самоубийството, но пък има удар с тъп предмет.
- А нима тя не може да падне и да си удари главата в скала?
- Но контурите на раната съвпадат с чука, намерен в работилницата на Николай.
- Чуйте ме, когато се налага, те откриват у даден интелигент наркотици и оръжие, без той и представа да има. Узнавайки за самоубийството, следователите са могли да кажат: „Ето, че ни провървя! Ще му припишем трупа. Къде е чукът? Ето го”. Нима не знаете как действат нашите правозащитни органи? Не ме разсмивайте.
- Струва ми се, че вие самият клоните към версията за самоубийство.
- Веднъж седях на маса с двама души на вашата възраст, които спореха до прегракване: единият доказваше, че Лиля се е самоубила и се аргументираше, а другият настояваше, че е убита и също се аргументираше.
- А вие се кефехте.
- Да, изпитвах радост от факта, че, построявайки своята версия, човекът я отстоява. Значи, че заложените от нас линии и състояния са убедителни. За някого е достатъчно огледалото, пред което плаче Лиля, викът на Рома „Махай се!” и нейните очи в този момент – като на изплашен рис. Зрителят акумулира тези неща в себе си и за него вече е очевидно, че Лиля приключва със себе си.
- Зрителят става малко съавтор?
- Това не е просто негово право, а свещен дълг – да бъде не потребител, а съавтор на сътворяваната съвместно реалност. А този, който добре знае как се формират наказателните дела, обръща внимание на думите на кмета: „да се възбуди на всяка цена”; и също прави изводи. Всеки е прав. В „Левиатан” няма нищо недоизпипано – сега споря с Дмитрий Биков, който разправя, че сме халтураджии, че не сме си доизградили връзките във филма. Каквото и ще да е, но точно недоизпипани неща няма. Отговаряме за всяка дума, за всяко междуметие. Всичко е изучено и обмислено - от игла до конец.
- Четохте ли статиите на Биков?
- Статии? Роднянски ми преразказа една, сам някак не се решавам да чета – боя се, че няма да издържа и ще звънна на Биков. Ще започна да му обяснявам, че, освен литературния текст, съществува и кинотекст, че филмите се създават, за да се гледат, а не само да се слушат. И няма кодекс на драматургичните закони, който да се нарушава. Просто е смешно обвинението му, че не сме си свършили работата. В границите на тези два часа и половина всичко е обмислено до най-малкия детайл. Грешки няма. Съгласете се, че когато нещо не си разбрал, е много лесно да решиш, че момчетата не са го доизкусурили.
- Защо ви е важно да отговаряте на критиците на филма? Може би е по-добре да постъпите като Оскар Уайлд: „Всеки път, когато се съгласяват с мен, чувствам, че не съм прав“?
- Не, за мен е важно хората да ме разбират. Не да се съгласяват, а да разбират. Съгласие или несъгласие е вече следващ етап.
- Ако сте прав и „Левиатан“ е перфектно кино, какво предстои? Накъде ще растете?
- Новата история е нова възможност за израстване. В „Левиатан“ почти всичко се приближава да еталона, който си бяхме поставили. Но това съвсем не означава, че филмът изчерпва всички теми.
- Тоест, ще вървите напред само по хоризонтала?
-  Не знам. Може би нагоре, може би надолу. Може би наляво или надясно.
- Вярно ли е, че актьорите ви са пиели преди снимките на „пияните“ сцени?
- Да. Всички, освен Роман Мадянов.
- Колко пиеха?
- Малко. Толкова, колкото им беше нужно да получат усещане за алкохолно опиянение и, оттласквайки се от него, да се оставят на актьорския си талант. А Мадянов не близна и капка.
- А именно неговият герой пияница е станал „най-вкусен“.
- Не съм съгласен – смятам, че в „пияните“ сцени всички са еднакво добри. Просто персонажът на Мадянов през цялото време е във „вкусни“ обстоятелства. Умножете това с невероятната му актьорска дарба и ще получите удивителен резултат.
- Фамилията на кмета е Шелевят. Ако я потърсим в интернет, ще попаднем само на „Левиатан“. Очевидно в реалността такава фамилия не съществува. Как я измислихте?
- Синът ми я измисли. Със сценариста Олег Негин си блъскахме главите как да назовем Вадим Сергеевич. Чухме, че от втория етаж тича моят Петя и крещи: „Тате, тате!“ – беше на три и половина или четири години. Аз казах: „Първото, което каже, ще бъде фамилията на кмета“. Синът ми се втурва и вика: „Тате, там нещо мърда...“. Някой е мърдал, но буквите на Петя се объркаха. И казах на Олег: „Всичко е решено: Вадим Сергеевич Шелевят“.
- Много красива история. Сякаш е от сценария.
- Ако искате, вярвайте. Някога Петя ще порасне и ще научи от вашето интервю, че е автор на такава рядка фамилия – още на никого не съм казвал това.
- Разкайвам се, но взех вашия кит за митично чудовище. Бях изненадан, че е точно копие на китов скелет.
- Абсолютно точно. Но няма защо да се извинявате – когато за първи път видях ескиз на скелета, помислих, че е птица – „човката“ е съвсем орнитологична. Всъщност е син кит. Заснехме го, сканирахме реални скелети, спазихме всички размери и пропорции...
- Скелетите на потъналите кораби, заснети от Михаил Кричман, много приличат на ребра на кит. Да разбирам ли, че измислихте скелета – основната визуална метафора на филма – след като видяхте морското гробище в Териберка?
- Да, струва ми се. Мъчително създавахме тази история от множество варианти и идеи: обсъждахме ги, видоизменяхме, отхвърляхме, отново се връщахме към тях. Например, в сценария нямаше епизод с отец Василий, той се появи по-късно. Дълго време финалът беше съвсем друг – нашият Николай се качва на трактора, изоставен в гаража, и тръгва да разрушава кметството. Що се отнася до морското гробище, видяхме го през 2012 г., когато за първи път отидохме в Териберка. Всъщност, то ме тласна към идеята за скелета. Оставаше да се измисли свързан с него епизод, за да не демонстрираме само таланта на конструкторите. Първо предложих на Олег до него да седи Николай и да гледа в океана, давейки мъката си с водка. Но щеше да е прекалено еднолинейно да свързваме точно главния герой с кита. В края на краищата, стигнахме до решението, че това ще бъде едно от уединените места, където понякога намира себе си Ромка.
- Да поговорим за Ромка. След като във филма няма нищо случайно, защо той, единственият, който „общува“ с кита-левиатан, хвърля камъчета именно в потъналите кораби, така приличащи на кит? Предизвиква спящото чудовище ли?
- Искате да кажете, че предизвиква демоните на Териберка? Това си е ваша интерпретация, няма да я коментирам. Не значи, че след като във филма всичко е обмислено, знам занапред мислите, които ще възникнат у зрителите. Моята задача е да създам филм с обем, да има толкова плоскости, че да стигнат за възникването на вашата интерпретация.
- Когато ви питат Библията ли е настолната ви книга, отговаряте: „Не е необходимо“. Кога потънахте в нея?
- Започнах с Евангелието от Матея, прочетох го някъде на 17-18 години. Съседка баба, най-старата в нашия двор, веднъж ми каза: „Качи се при мен, ще ти покажа нещо“. Така Библията попадна в ръцете ми. После се върнах към нея благодарение на Достоевски. Защото, ако не знаеш библейския контекст, ако не живееш с духа на Свещеното Писание, четенето на Достоевски е безсмислено. Както прочее, и на много други – Толстой, например.
- Проповедта на финала на филма е съставена от три YouTube-клипа с реални проповеди на православни свещеници. Спазихте ли авторските им права?
- Когато свещениците, произнасящи в проповедите си вдъхновени думи, започнат да изискват спазване на авторските им права, тогава смело може да се каже, че светът е полудял. Мисля, че отците трябва да са щастливи, че словото Божие е стигнало до огромно количество хора. Всъщност, тази проповед е концентрат на мисълта за истината – готов съм да се подпиша под всяка дума. Истината е, че трябва да гледаме по-широко на въпроса за вярата – не през призмата на сляпото и безмозъчно поклонение. Трябва да се проумее, че всъщност Христос е стигнал до всеки – чрез своите апостоли той нарича всички ни братя. Ние не сме Божи раби, а синове Божи, както и Той самият. Длъжни сме да бъдем смели и пълни с кураж, защото само нашите действия преобразяват света.
- А защо в тази висока проповед се споменава Pussy Riot?
- Така си беше в реалната проповед от YouTube, нищо не сме променяли. В „Левиатан” не беше необходимо да се обвързваме с точно време и пространство.
- И четирите ви филма са със заглавие от една дума. Случайност ли е това или стратегия?
- За този филм е невъзможно да се измисли по-добро заглавие от „Левиатан”.
- Вярно е. Но харесва ли ви, че заглавието е лаконично, както и предишните?
- Андрей Кончаловски има филм от 1967 – „Историята на Ася Клячина, която обичаше, но не се омъжи, защото беше горда”. Ето ви противоположност на лаконизма. На всяка цена го гледайте, могъщ филм.
- Знаете ли, че на 40-ия ден от смъртта на Алексей Балабанов е рухнала „камбанарията на щастието” – главната героиня на последния му филм „И аз искам”?
- Нима!? Не, не знаех.
- А чухте ли за тройното убийство в Кировск – отчаян предприемач застрелял кмета, заместника му и себе си? Мнозина смятат този случай за реална сюжетна основа на „Левиатан”, всъщност, тъкмо в Кировск сте снимали градските епизоди.
- И за това не знаех. Скоро го научих, когато журналистите го изровиха.
- Ако се заровим по-надълбоко, можем да открием съвсем поразително съвпадение – в Териберка, където живее останалият без двуетажната си къща главен герой на „Левиатан”, неотдавна са съдили бившия кмет на селото за незаконно събаряне на двуетажна къща. Защо става така? Какви са връзките между изкуството и реалността?
- Всичко е реалност: киното, изкуството, животът – едно и също е. Всичко е свързано, единно и неделимо. Нещо такова.
- Прочее, последната фраза е от вашия филм.
- Да, а там е попаднала от живота.
- Във връзка с проявленията на живота – Никита Михалков предлагал ли ви е да подпишете колективното писмо в подкрепа на псувните на екрана?
- Не, но аз и без това във всяко интервю се подписвам под това писмо. Ако се наложи, ще го подпиша и на хартия. Прочее, там са всички главни лица на филмовия елит, така че няма нужда от допълнителни гласове. Ако това писмо бе инициирано от мен или от някого от моя кръг, едва ли щеше да предизвика нужния ефект.
- „Завръщане” е трябвало частично да се снима в Ню Йорк, „Изгнание” е създаден по книга на Уилям Сароян, чийто сюжет се развива в Америка. „Елена” е трябвало да бъде „Хелън”. „Левиатан” е създаден по мотиви от трагедия, случила се в Колорадо. Защо непрестанно ви тегли към САЩ и все се измъквате? Може пък да сте американски шпионин?
- Сценарият на „Завръщане” се е появил на бял свят без мое участие. В него 40-годишни братя трябва да се срещнат в манхатънския апартамент на единия, а цялата история всъщност върви във флешбек. Проумях, че „тук и сега” е доста по-въздействащо от занижения градус на спомените за нещо, случило се отдавна. Затова реших да се откажа от сцените в Манхатън. „Изгнание” е наистина американска история, развиваща се сред лозята на Калифорния. В нея има парни локомотиви, баки, първите самолети на гражданската авиация. А на мен ми бе нужно да избягам от конкретиката, да изчистя знаците на времето и мястото. Започнах „Елена” по инициатива на английски продуцент, филмът бе замислен като англоезичен и затова действието можеше да се развива в САЩ, Великобритания или друга англоезична страна. Но беше ясно, че това е универсална история, която може да се случи навсякъде. Защо тогава да не я заснема в родината си? „Левиатан” стана руски по аналогични мотиви. Така че, ако съм шпионин, то съм само руски.
- Какъв ще бъде петият ви филм?
- Роднянски разполага с три сценария. Чакам да намери пари и да се реши на един от тях. Честно казано, той ги получи едновременно с „Елена”, но и тогава, и след филма, нито един не го устройваше. Като алтернатива изскочи „Левиатан”.
- А вас и трите все още ви устройват?
- Да.
- Ако възприемаме трагедията като гибел на прекрасното, може да се каже, че сте заснели четири трагедии.
- Така си е.
- А колко трагедии би могъл човек да създаде в живота си?
- Софокъл цял живот е писал трагедии, комедиите са стихията на Аристофан. Очевидно ми е близък духът на трагедията. Но това не означава, че аз самият съм „трагична фигура”. Огромна радост е да снимаш трагедия. На терена непрестанно звучи смях. Трагедията ти дава сили да живееш.
- Все трагедии ли ще снимате?
- Не знам. При всички случаи, комедиите не са ми интересни. Рядко ми се случва да видя нещо действително смешно.
- А Владимир Медински ви препоръча да снимате оптимистично кино.
- Боя се, че ще му се наложи да снима това кино с някого другиго. Прочее, имам предвид „оптимистичен” сценарий, отдавна съм му обещал да му го покажа. Но се опасявам, че моят оптимизъм не е онзи, който е необходим на министъра. А най-важното е, че истинският оптимизъм е скрит тъкмо в трагедията, тя е обитавана от жизнеутвърждаващия дух. ”Сърцето на мъдрите е в дома на жалеенето, а сърцето на безразсъдните е в дома на веселието”.
 
Разговора води Ярослав Тимофеев
„Известия”, 20 февруари 2015 г.
От руски Геновева Димитрова
още от автора


Вкочаняваща мощ
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”