Български  |  English

Въжделенията на революционера

 
- Помните ли къде бяхте на 10 ноември 1989 г.?
- Помня, но за мен 10 ноември не е важна дата.
- И все пак?
- В тролей № 2, наближавайки спирката на Унгарския ресторант, сегашно „Хепи“. Когато пътниците пред мен казаха, че току-що по радиото на шофьора чули, че бай Тошо го свалили, хората леко взеха да си шептят помежду си и ми се видяха притеснени. Още тогава разбрах, че това не ме интересува особено. Същинската дата е 3 ноември.
- И смятате, че 10 ноември не е никаква дата?
- Аз години наред се борих – ако ще има дата, трябва да бъде 3 ноември - и се отказах накрая. Връчването на петицията срещу „Рила – Места“, където ние, тичайки с Огнян Минчев през целия град, защото бяха спрели транспорта, си мислехме, че ще заварим 30 човека, а заварихме едно огромно, чудовищно множество протестиращи – това е датата.
Не разбрахте ли още тогава, особено като се изсипаха мобилизирани членове на партията и ченгета, които снимаха всичко, че режимът е прекършен? Те не знаеха какво да правят с тези хиляди човеци, които бяха дошли заради петицията. И пуснаха едни баби с детски колички пред шествието да го спират - „А, тука децата ще прегазите“. Контра-баби - като тръгна шествието и те изскочиха отпред, и Пирин Воденичаров им обясни с благ глас: „Госпожо, всичко свърши, не виждате ли? Вижте колко хора сме.“
Това е важната дата за държавата. А за мен лично важни дати има и много преди това. За мен датите са различните видове петиции, които започнаха да се подписват от 1985 г. Защото, казвайки, че 10 ноември е историческата дата, ние подпечатваме комунистическата версия за историята. Че те свършиха работата, без някой да ги е натискал. Без да са се уплашили, а бяха; без да е имало съпротива, каквато вече имаше. Ей така, понеже са едни готини хора – и решили да махнат бай Тошо, и да им се припише датата 10 ноември. Така се опитват да си припишат и датата 4 февруари – те пак са герои, ако забелязвате. Аз не приемам тяхната версия за историята.
- А за какви подписки говорите от 1985 година?
- Първата, която не стигна до мен и не я подписах; за която се разчу обаче: като уволниха рецензента и редактора на книгата на Желю Желев „Фашизмът“. 1985-а или 1986-а беше, арестуваха Меди Доганов – тогава се подписах, първата подписка. След това уволниха Стефан Продев от „Култура“.
- Познавали сте Меди Доганов тогава?
- Бяхме на „Здравей – Здрасти“. Той беше във Философския факултет. И аз бях асистент във Философския факултет. На 1 март сега ще се навършат 30 години точно, откакто за първи път влязох в 65 аудитория като асистент във Философския факултет.
- На кого бяхте асистент?
- На един научен комунист, забравил съм му името. Един много приличен човек, който ме оставяше да правя, каквото си искам. Не ми се бъркаше. Там заварих Деян Кюранов, Красимир Кънев... Огнян Минчев се появи малко по-късно. Всички се бяха събрали накрая в политикознанието. Политологията беше забранена като буржоазна наука. В началото новобранците асистенти ги зафичкват научен комунизъм да преподават. Но 1986-а или 1987-ма някъде Горан Горанов и Петър-Емил Митев убедиха бай Тошо да има политология, ама не политология, а политикознание. И аз написах някои от първите програми, по които продължава да се преподава.
Но говорехме за подписките... Уволниха Продев, писахме. След това уволниха Копринка. Пак се подписвахме. След това се почнаха обгазявания, работи, истории... Подписките издърпаха хората на повърхността и ги накараха да се запознаят помежду си, роди се критична маса, което за мен е важно. След това почнаха организациите да се появяват. След това мина 3 ноември и чак тогава дойде 10-и. Много неща се свършиха преди 10 ноември.
- Като казвате „критична маса”, смятате ли, че в България тази критична маса е направила скока?
- Аз като перманентен революционер дълбоко вярвам в теорията на Маркузе за активните малцинства, които винаги вършат работата. Активното малцинство, което свърши работа, го видяхме по-голямо от очакваното на 3 ноември 1989 г. Много по-голямо от очакваното.
- И какво след това извърши това активно малцинство, след 10 ноември?
- Нарасна, набъбна до степен да контролира публичните пространства на столицата, тоест, превърна се в революционна сила. Защото революционната сила е онази, която контролира агората, публичното пространство. Не допусна СДС да направи коалиционно правителство с БСП, не призна и изборите 1990 г., свали Младенов, свали Луканов.
Заради това революционно малцинство ние сме в Европейския съюз и НАТО. Ако ги нямаше тези буйни хора, тази критична маса, щяхме да сме си Молдова. Ей такива, скляпащи си вечно в някакво преходче.
Всъщност, още от 1985 г. почна да нараства тази критична маса, тя отначало се беше събрала във вестник „Култура“. Вестник „Култура“ беше един от магнитите, който притегли част от тази маса.
- Че те бяха много малко хора.
- Но тези малко хора в следващите 10-15-20 години облъчваха медийното пространство с послания, които бяха приети от публиката. Спомнете си кого събра вестник „Култура“ тогава. Хайде да броим: Красен Станчев, той продължи ли да обяснява неща, които бяха приети като общопризнати и естествени, включително да нахлузи плоския данък на едно социалистическо правителство? Той се роди чрез „Култура“. Моя милост, Иван Кръстев, Огнян Минчев... Цецо Томов, Румен Димитров, който изчезна, Сашо Кьосев, Ивайло Дичев. Това не е ли критична маса, дори само тези хора? Техните обяснения оформиха климата в държавата в следващите 15 години.
- Вие сте голям оптимист...
- Аз съм революционер, аз не мога да бъда песимист. От тази гледна точка, Достена Лаверн е права в основната си теза. 7-8 човека в крайна сметка в България, родени чрез в. „Култура“, отвлякоха България от естествения й ход на развитие да остане руски сателит. Пречупиха я. Вижте в момента българският народ как страда за бай Тошо и си го иска. А представяте ли си във всичките тези 25 години да не обяснявахме ние, родените чрез в. „Култура“, нещата, а да ги обясняваше Жаблянов. Или Мария Пиргова. Щяхме да бъдем сателит на Русия най-верен, бетер Сърбия. Това беше програмираното, Луканов на това се надяваше. Той беше категорично убеден, че това ще стане – че ще бъдем присъдружна, неутрална територия, свързана с Русия. Луканов беше високомерен, лека му пръст, толкова високомерен велможа, барин, че беше категорично убеден, че може да контролира всички процеси и да остави България като апендикс към Русия.
- Тоест, вие съобщавате, че промяната в България се е подготвяла много преди 1989 г.?
- Аз мисля така: от края на 70-те години в България много хора поединично и на множество малки групички, по двама-трима, стигаха до определени прозрения за състоянието и перспективата на нещата, но не знаеха, че из страната, из София най-вече, има и други подобни групички. И когато започнаха да циркулират петициите, се видя, че не сме само аз и Мони Стоунса в София, и Вичо... Нашите приятели, с които се събирахме пред „Преспа“, а след това преместихме купона пред „Кравай“. И че има доста такива групички из София, не сме сами – и започнахме да се запознаваме помежду си.
- Това са рокаджиите, да кажем. А други?
- Ами ние, рокаджиите, разбрахме, че, с извинение, интелектуалците също не са за изхвърляне; и че те имали подобни мисли като нашите. И тези хора, които мислеха себе си за единици, прозрели, се оказа, че могат да се свързват в система - чрез петициите и чрез в. „Култура“. И след това чрез организациите, когато тръгнаха.
Историята се прави от личности, някой път от една отделно взета личност дори. Така че, вместо България да завие на една посока, някакви личности се намесили и мръднали стрелката, и влакът тръгва в друга посока.
- Говорим за случайности? Или не?
- Естествено, че са случайности. И аз затова съм много благодарен и доволен, и щастлив, че в България се оказа, че имаше капацитетът – случайно, спонтанно – да породи в края на 80-те години достатъчно голяма и влиятелна група хора, която да я тласне в определена посока.
- Тогава нямаше Фейсбук...
- Тогава телефони нямаше, аз домашен телефон нямах. Питате ме как сме се свързвали помежду си? Нямам ни най-малка представа. И въпреки това, бяхме в постоянен контакт. Запознавахме се помежду си, наговаряхме се да вършим някакви неща. Не мога да кажа как е ставало. Пълна мистерия е как сме живели преди новите технологии.
- А хората в тези групи – те какъв произход имаха?
- Градски. Аз не познавах тези организации, които се направиха в провинцията – за правата на човека на Илия Минев и т.н.
- Тоест, централно софийски произход.
- Е, аз живеех в „Хаджи Димитър“. Васко Кръпката е от Подуяне. А той е изключително важен елемент от цялата тази история. Както беше казал някой много голям западняк: „Ако нямаш музика на твоята революция, значи нямаш революция“. Ние имахме музика на нашата революция. Искам да кажа, че тази революция имаше музика, следователно беше истинска. Един от проблемите на протеста в 2013 г. беше, че не роди своя музика.
- Но хората не са доволни от сегашното си положение.
- А, хората, това е съвсем друг разговор. Хората в България са нещастни, защото са нещастни. Те така са решили, да бъдат нещастни. Те са бедни като резултат от своето решение да бъдат нещастни, не обратното. Така че, българинът просто е нещастен човек, така е решил да бъде. Не, аз съм от активното малцинство. За разлика от инертното мнозинство, което избира да е нещастно и очевидно това състояние му харесва.
- Защо все пак никой не харесва тези 25 години, които преживяхме – говорим за мнозинството.
- Аз не ги харесвам поради поредица от предателства на нашите политически представители, които градят държавата. Защото не докараха нещата докрай. Подозирам, че активните хора са гневни по същата причина. А инертните хора, нещастните хора са недоволни, защото не им се дава. Което е долна лъжа, между другото, защото по българското село от 1997 г. върлува такъв щастлив комунизъм, че не можете да си представите. По българските села не си длъжен да си отглеждаш нищо, за да ядеш. Защото отвсякъде те заливат помощи, дърва, пакети от Червен кръст, пакети от социалното министерство, пакети от не знам къде си. И ти не работиш. Във всички български села можеш да преживееш, да, на много ниско ниво, но и да имаш и пари да пиеш в кръчмата по цял ден само от подаяния. Което го нямаше преди 1997 г.; и по бай-Тошово време го нямаше. Комунизмът в българското село в онзи вид – нищо не правя, а ям, в случая пия, настъпи през 1997 г.
- Значи виновен е Костов.
- Виновен е Иван Нейков. Но той го въведе като временна мярка. Да не мре от глад народът, ще му даваме помощи. Ама като всяка временна мярка, тия кашони досега продължават да си пристигат в пощата по селата. Дърва си пристигат, всякакви такива помощи.
- Тоест, нашето село е развратено по този начин, така ли?
- Да. Но то беше пречупено още от АПК-тата. Селото преживя ТКЗС, функционираха селата, докато имаше ТКЗС. Когато въведоха АПК, прекъснаха последната връзка между земята и човека; и между труда и благополучието на човека... Защото как действаше едно АПК? Когато пет села са събрани в него, аз вече не работя в моето село, там, където е била бащината ми нива. Аз работя в съседното село. Човекът от съседното село го пращат в трето, от третото – в четвърто...
Нарочно действаха така, за да прекъснат окончателно връзката със земята тези идиоти. И я прекъснаха. Но прекъсвайки връзката със земята, те прекъснаха и връзката с работенето. Това направиха в 80-те години комунистите. Баба ми имаше пенсия 29 лв. по Тошово време. За да ядеш, трябваше да си произвеждаш, да си разкопаваш двора, да си садиш неща и да ги береш. Това спря в края на миналия век, началото на този. Защо? Защото се въведоха временните мерки да им даваме всичко без пари. Няма кокошки по селата, разбирате ли? Ще трябва да обиколите четири-пет села, за да намерите пуяк по Нова година. Селата вече не миришат... Едно българско село зимно време миришеше на две неща – дим и лайна от животни. Е, сега миришат само на дим. Това селско стопанство, семейното, при което, за да ядеш праз, си садиш праз и береш праз – това се прекърши.
- Но революционерът трябва да е доволен... нова епоха, масово производство, Европа, САЩ... Да не би френското село да мирише на лайна?
- Революционерът е свръх активен и не иска да има мързеливи хора. Второ, това, че някои култури са си убили селата – като английската, мен какво ме бърка? Тука защо си го убихме ние? Можехме да не го убиваме. След 1989 г. първо администрациите не връщаха земята – аз помагах на баба ми тогава да си връща нещо и знам. И второ, баба ми получава 44 декара, пръснати на 17 парцела. Какво да ги прави?.. Докато се появят хора, които да работят земята, арендаторите, те да я окрупняват... то се мина четвърт век, докато тази поземлена история се поизбистри малко.
- А как съчетавате тази загриженост за селото с един от основните мотори, както казвате, на промяната, рок музиката, която е съвсем друга култура?
- Всички рок музиканти, освен Леми от „Моторхед“, всички други до един живеят извън градовете, по села, по ферми. Защото рокендролът и хипарията са интимно свързани с природата. Вярно е, рокендролът е народната музика на високо урбанизираните общества. Само че първото нещо, което рок звездата прави, е да избяга от града и да живее на село.
- А как се получава така, че рок музиката навсякъде е лява, а в България, в продължение на поне 15 години, тя проправяше пътя на дясното.
- Ще отговоря с цитат от един мой приятел, лека му пръст, спомина се, Тим Ратбоун, който беше второ поколение консервативен народен представител в Британския парламент. Който беше, също така, кръстник и началник на Дейвид Камерън. Някъде в средата на 90-те години си приказваме с Тим. Аз съм революционер, едновременно и ляв, и десен; той е десен консерватор - и сме съгласни по всичко! И му казвам: „Добре, аз не съм много десен, ти си много десен. А имаме абсолютно идентични разбирания за света.“ А той казва: „Виж сега, Юджийн, свободата няма дом само вляво или вдясно. Тя се мести и ти се местиш с нея“.
Това е отговорът на този въпрос защо тези революционери, рокаджии, хипита - тук по традиция не сме леви, а сме десни. Защото свободата в България дълго време живееше вдясно, а не вляво. Едва сега се появява такова рошаво, рунтаво поколение, което търси свободата вляво.
- А каква е зависимостта външни – вътрешни фактори, които действаха за промяната?
- Естествено, имаше го външният пример. Но същият външен тласък имаше в Молдова и Беларус, и Украйна – и там не сработи. Чак сега в някаква уродлива степен сработва в Украйна. Само външният тласък не е достатъчен, ако нямаш вътрешен локомотив.
- Въпрос и на география.
- Югославия беше западна страна - а ние бяхме удивително мрачен съветски сателит. В Югославия се избиха по най-варварски начин. Ние, тъпите източни Балкани, не се избихме. Аз се гордея с това.
Помните ли ОКЗНИ и ОПТ, тези гнусни организации, които обявиха Разградска българска република и пр. - и техните провокации не успяха. Аз и с това се гордея. И това не е до география, а до национален манталитет. Защото в целите си мрак, невежество и нещастие, българският манталитет има едно много светло нещо, което се казва Васил Левски. Ако имахме Бенковски за национален герой, щяхме да се колим с нашите приятели турците в Кърджали още през 1990 г. Но ние имаме Левски.
- Смятате, че Левски ни облъчва?
- Левски е задал матрицата, която се състои в това, че ние се борим за свята република, първо. Второ, в тази република на равна нога ще живеят всички – българи, турци, гагаузи, цигани и пр. И трето, ние не се борим срещу турчина, а се борим срещу тиранската система на империята. Той говори като политик, и то много модерен. И съм убеден, че по някакъв начин сме го поели това: „Ние сме срещу деспотско-тиранската система“.
- Около 1989 г. се разбра, че елитът трябва да се сменя. Имаше един напор отдолу да се подмени елитът. След тия 25 години, които минаха, не мислите ли, че пак е дошло време да се подменя елитът?
- Напротив, аз мисля, че прекалено често го подменят. И всяка следваща подмяна е с по-ниско качество. Освен може би по-високо качество хора са в Реформаторския блок в момента от предшествениците си. Но има друго: Всички критични сектори на обществото и държавата са запушени от шайки - което не е елит. От шайки, които се явяват началници, и техни задкулисни приятели, които отвличат тези сектори и институции да работят в тяхна полза.
- В тази серия разговори обикновено стигаме до някаква точка от тези 25 години, която е била решаваща, определяща за периода. Вие какво мислите?
- Тъй като съм перманентен революционер, аз не вярвам в една точка. Непрекъснато се появяват кръстопътища и ти непрекъснато избираш - като нация и като човек, по кой път ще тръгнеш. Непрекъснато.
Ако почна сега да си връщам назад филма... 3 ноември. На 3 ноември желанието и умението на комунистите за съпротива бяха прекършени. Друга критична точка – глупостта да се свикат избори през юни 1990 г., а не есента, когато всичко се разпадна и дойдоха купоните. Старите братя Иван и Крум Неврокопски – двамата мъдри николапетковисти, предупреждаваха: „Не правете избори посред лято, изчакайте всичко да рухне и ще имате мнозинство. Сега комунистите ще ви бият“. Второ, и двамата братя Неврокопски бяха против свикването на Велико Народно събрание и нова конституция. И казаха: „Никоя друга страна не започва с конституция, защото комунистите сега ще спечелят изборите и каква конституция ще направят?“. И това е втора критична точка, неправилно проведени избори...
- В случая говорим за грешка на СДС.
- Естествено, че за грешка на СДС. И за всичките си грешки СДС бяха поправяни и компенсирани от улицата. Ако я нямаше улицата, СДС щеше да влезе, да управлява с комунистите веднага след изборите. Веднага след втория тур на изборите...
- Случи се малко по-късно: правителството Попов.
- Още една повратна точка – правителството на Димитър Попов. Не трябваше да го има, трябваше да се отиде на избори. Трябваше да се натисне от улицата, да се натисне отвътре, да се бойкотира, да се излиза и да се произведат избори. „Избори до дупка“ – тогава това беше правилният лозунг.
Друга повратна точка - 1992 г. Трябваше да се направи всичко възможно да се провокират избори, а не да се появява Беров. Който... нали помните: „Ще изпълнявам програмата на СДС с мандат на ДПС, подкрепян от БСП“. Изборите, които се проведоха през 1994-та, трябваше да се проведат през 1992-ра. А ако СДС си бяха направили кампанията като хората, нямаше да го има този погром през 1994 г. Те имаха 60 и няколко представители в Народното събрание, това беше погром. Защото резултатите от правителството на Беров им се писаха на тях.
- А не виждате ли някаква вина на радикалната линия в СДС? Онази, която допринесе за разцепването на СДС? Което пък доведе вече след това и до краха на изборите.
- Аз виждам вина в радикалната антиреволюционна линия. Защото моят „филм“ свършва на 4 февруари 1991, емигрирам за Англия, ще ставам пак англичанин, този път завинаги, изключвам българските дела. Оказа се, че Англия не ми харесва... Върнах се на 20 октомври 1992.
Включих си пак българските неща в главата – и какво заварвам тук? От името на СДС се изказват някакви хора, които не ги знаех. Аз оставих едни хора, пък заварих някакви други хора. Георги Марков и всички тези, които високомерно обясняваха как са отгледани в дантелени пелени... При което веднага моят пролетарски произход изригна. Какво, като си отгледан в дантелени пелени бе, дирник такъв? И бил от центъра на София, пък ние сме тъпите селяндури, нали. След това се почна – ще сменяме химна. С какво ще сменяме „Мила Родино, ти си земен рай“? С „Шуми Марица”... Каква? Окървавена. Какво прави покрай Марица вдовица? Реве. Какъв е припевът? „Марш, марш, генералът наш“.
Тази реакционност те ни я предлагаха вместо революция; те бяха подменили борбата за бъдещето с борба за миналото. СДС, синята революция, в която участвах, предлагаше бъдеще. Когато аз се върнах 1992 г., видях, че СДС предлага минало. СДС ми предлагаше да живея в 1939 г., което аз категорично отказвах, защото не мога да живея в свят, който не е роден от Елвис Пресли.
Тази тяхна радикализация – „Ние не ви предлагаме бъдеще, а ви предлагаме минало; и ви предлагаме цар Борис и „Шуми Марица“ – сви електората от 2 милиона и 500 хиляди души до това, до което го сви. Нашата революция беше за свобода, а не за това те да си върнат три хотела. Аз нямам нищо против, че си ги върнаха хотелите, ама защо подмениха свободата с хотелите си. И с дантелените си пелени.
- Вие троцкист ли сте?
- Аз много отдавна не съм троцкист. Но по документи, в архива на Четвъртия интернационал, аз съм единственият от България, който изобщо някога е бил негов член. Архивът е качен на електронен носител и е достъпен. Но от края на 80-те години не поддържам отношения. Настройката обаче, че революцията е перманентна – и ако не се случва, лошите, независимо дали леви или десни, ти правят тирания и олигархия, деспотско-тиранска система, ако не внимаваш – тази настройка си остава.
- А нямате ли усещане, че и сега по някакъв начин т.нар. прогресивни сили всъщност отново са обърнали очи назад? Все назад, все назад. Примерно, празнуваме 25 години свобода. И вместо все пак да се каже, че... случили са се важни неща през тези 25 години, друг живот живеем – цялата енергия се концентрира във въпроса защо децата не знаят колко гаден е комунизмът. Това беше основният въпрос в президентската кампания около тази годишнина.
- Е, това е печално. Политиката в най-широкия смисъл на думата – т.е. разговорът за обществото като такова - винаги е разговор за бъдещето.
Тук да кажа, че много често в България, вместо да се търсят отговори на въпроси, се търси собствена идентичност. Българите по принцип имат много тежък проблем с това да знаят кои са. Нямат идентичност, затова си измислят такава. Забележете какви смешни конструкции на идентичности текат. С тях аз се боря в „Дневник“ и в OFFNеws вече от години. Новите леви. Те се опитват да си конструират някаква такава съвсем нова идентичност, която се оказва идентичността на Жданов от 1949 година, ама те отказват да го разберат. Младите консерватори - сега се оказва, че да си млад консерватор била новата мода в Софийския университет. Те пък се опитват да конструират някакъв такъв мрачен клерикализъм – „дядо Боже, дядо Боже, а хипитата на стадиона“.
Всеки се опитва да си конструира някаква идентичност, защото няма такава. Ако имаше, нямаше да има нужда да си я конструира по този смешен начин – да си търси калъп, в който да се пъхне. Например, аз знам кой съм. Аз не търся в кой калъп да се навра. Ти ако знаеш кой си...
И така се създава нашата ситуация: българското общество, тъй като не знае какво е, няма идентичност, няма и визия, няма и желана интерпретация за бъдещето си. Като не можеш да кажеш: „Аз съм еди-кой си“, не можеш и да кажеш: „И следователно, моето добро бъдеще си го представям еди-как си“. Тази операция за повечето българи е невъзможна.
- Но оттук се проваля и вашата революция!
- Изобщо не се проваля, защото тя е перманентна, тя е завинаги. 2013 година, преди това 2012, 2009, 2007 още, като почнаха протестите по Странджа – едно чисто ново поколение, на възрастта на сина ми, влезе в революцията. Чисто ново! 2013-а не видяхте ли какво стана, особено в началото, първите две седмици бяха млади хора, каквито ние бяхме през 80-те години. Ново поколение влезе и пое факела на революцията от нас, което е много добре. Защото на мен ми беше писнало да отивам на революция и да виждам себе си, Едвин, Калин Янакиев, Деян Кюранов 30 години по-късно.
- Обаче се оказва, че тези, които отидоха да революционерстват, всъщност след това се наместиха в екипа на Борисов.
- Не винаги е предателство да влезеш във властта, да искаш да я подчиниш на своята воля. Ако могат да направят това...
Сега, дали може революционното усилие да се префасонира в постоянно, всекидневно, неагресивно, конструктивно и постигащо, и устойчиво усилие вътре в държавния апарат – ние ще видим, това е много по-трудно. Аз защо избягвам да влизам в държавния апарат? Защото знам, че едва ли ще имам устойчивостта ден след ден да капя като китайска капка. Аз предпочитам изблици. Защо не съм станал министър, защо не съм станал посланик, колкото и пъти да са ми предлагали? Защо всеки път ми предлагат избираемо място в нечия листа, а аз не влизам – защото не си представям, че ще имам тази устойчивост. Аз си знам ограниченията. Може би други хора умеят да постигат революционни цели вътре във властта, да се надяваме.
- Може би проблемът на нашия преход е, че много от хората, които влизат във властта, не знаят кои са? И там се провалят.
- Е да. И там намират своята идентичност: „Аз съм министър“, „Аз се возя на еди-какъв си автомобил“.
- Впрочем, как оценявате управлението на Иван Костов?
- Навремето, ако помните, писах няколко статии, непрекъснато цитирайки себе си, за да дразня всички, че ако на българското национално знаме трябва да се вкарат три имена, това ще бъдат Левски, Стамболов и Костов. Защото бях изключително щастлив и благодарен, че има такова правителство. Докато някой не подмени СДС (а може би и Костов). От конфедерация на партии, СДС стана единна партия... Тогава всичките революционери, общо взето, се махнаха от властта, защото нямат работа там... и СДС го заля море от чиновници. СДС стана партията на чиновниците във властта. И затова, когато падна от власт покрай царя в 2001 г., това море от чиновници, което беше завзело СДС, се разпредели. Две трети към царя, една трета към ДПС. И вътре в СДС не остана никой. Та се наложи, ако помните, аз, за Бога, да ставам партиен член. Никой не остана и аз станах член на СДС...
- Помним една ваша статия от онова време, в която обявихте, че е сключен нов обществен договор.
- Ето един типичен пример за въздействието на тези хора, навремето родени чрез в. „Култура“, върху целия обществен дискурс.
През 1995-1996 г. някъде се договорихме аз, Огнян Минчев и Иван Кръстев за нещо, което ще налагаме на принципа на китайската капка – непрекъснато ще обясняваме що е обществен договор и че България иска нов такъв. Никой не беше чувал за обществен договор, преди ние да почнем година и половина да говорим непрекъснато за него. До степен, че след това Евгени Бакърджиев като вицепремиер – отивам в кабинета му да пием сутрешно кафе всеки понеделник – и той казва: „Вие тримата ни разкатахте фамилията с този обществен договор“. Аз казвам: „Нищо подобно, вие сте на власт заради това, че разпространихме тази история с обществения договор. И хората казаха – искаме нов обществен договор и тези от СДС ще го менажират “. И Бакърджиев: „Да, ама те продължават да мислят за обществен договор и ми се обаждат и казват – ти нарушаваш обществения договор“.
Така че, аз съм виновен за няколко неща. „Червените бабички“ – чисто мой лаф от „Свободен народ“ - аз го пуснах, веднага хвана дикиш. Тримата с Минчев и Кръстев сме отговорни за налагането на матрицата „обществен договор“. Защото ако не я бяхме наложили, какво щяхме да правим? Етническа нация? Верска нация? Проруска нация? Ти им дай темата за обществен договор, да обсъждат бъдещето, да решат какво да искат в рамките на този договор да се случва – и няма да ти говорят за етнически чиста нация.
- И като започна едно обсъждане на бъдещето...
- Обаче първите три години Костов управляваше в името на бъдещето, той говореше за бъдещето.
- А сега? Вие разчитате на Реформаторския блок, какво да направят хората в него?
- Аз разчитам те да поставят Бойко Борисов в ситуация, в която да трябва да се стартират ясно разписани реформи, които да са обяснени по следния начин: „Влизаме във война с шайките; народе, подкрепяй ни, защото сега ще ни удрят много яко“. Това трябва да се направи. И хората ще ги подкрепят, ако видят решителност. А не да се договарят с шайките, което по принцип се прави в България. Сега Реформаторският блок трябва да постави Борисов в ситуация, в която неговата всеядност да е някак си ограничена и насочена в правилната посока. А междувременно да се водят войни, да се каже: „Обявяваме война в Министерство на здравеопазването, обявяваме война на бялата мафия“; „Обявяваме война на мафията в съда и в прокуратурата“; „В банките обявяваме война на крадците“.
- Но правителството навърши 100-те си дни. Китайците казват, че няма нужда човек да извърви пътя, след като вижда от прозореца накъде води той.
- Един път, ако не си минал по него, не го знаеш какво представлява.
Аз, за разлика от китайците, не мога да виждам бъдещето и затова ще ви кажа следното: по Великден аз лично ще тегля чертата за това управление и най-вече за Реформаторския блок. До Великден ще са имали всичките възможности да си направят стратегиите, да си направят плановете, да си направят законодателствата и да обявят съответните войни.
Радане, слушай ме внимателно – след Великден ще се произнеса.
Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев
Януари 2015
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”