Да удържим полъха на нищото " /> Култура :: Изборът на "Култура" :: <i>Да удържим полъха на нищото</i>
Български  |  English

Да удържим полъха на нищото

 
Кирил Василев е роден през 1971 г. в София. Завършва културология в Софийския университет. Автор е на стихосбирките „Три поеми“ (2004), „Липсващи страници“ (2010) и "Провинции" (2015). Номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов“ (2010). Носител на Специална награда от конкурса „Веселин Ханчев“ (1995).
 
- Как осъзнаваш своя лирически път през годините? Променяш ли се от книга в книга? – до днес, когато Ани Илков вече те обяви за водач на поетите от средното поколение.
- Първите си стихотворения написах на 24-25 години. Бях студент в университета и там срещнах поета Иво Хаджийски. С него започнахме приятелски разговор за поезията, който продължи години. В неговия ход осъзнах, че четенето и разбирането на едно стихотворение е истинско само когато завършва с написване на ново стихотворение. Стихотворенията на мъртвите поети не искат да бъдат помнени, усвоени като послание или споделени като чувство, те искат и молят за наследство. Започнах да пиша стихове, защото не можех да не изпълня тази молба. Така от самото начало за мен писането на стихове се превърна в битка със смъртта, но и в нейното приемане и признаване като продуктивна сила. Великата поезия от всички времена постига едно и също нещо: дава ни шанс да се себенадмогнем. Да мислим немислимото, да осезаваме неосезаемото, да виждаме непредставимото, да бъдем нещо, което не сме предполагали, че можем да бъдем. Това, което ми се струва константно в книгите ми, е усилието писането да бъде подтик към себенадмогване. Има една вълна, тръгнала от поемите на Омир, която трябва да мине през нас и да продължи напред до края на собствената ни цивилизация. Тази вълна представлява акумулираната през хилядолетията езикова сила, която не е силата на един или друг език, а на всички езици, през които тя е преминала. Тази вълна е рожба на езика и живее в него, но е не-езиковото в него, онова, което го надхвърля, без да го преодолява. Задачата на поета е да разруши преградата, която е самият той, за да може вълната да продължи пътя си. Това е силата, която прави възможно себенадмогването.
- Къде твоята поезия навлиза във философията? И къде твоята философия навлиза в поезията?
- Вече споменах, че за мен писането на стихове е резултат от усилието за разбиране. Прописах стихове, за да разбера стиховете на мъртвите поети, за да разбера самия себе си и отношенията ми с другите и със света. Философията също е резултат от усилието за разбиране на пределните условия на нашето съществуване и мислене. Разликата е в това, че философията се опитва да доведе и укрепи разбраното в понятие, докато поезията има много по-богат арсенал от възможности в това отношение. Тя също си служи и създава понятия, но и образи, истории, действие. Поезията има привилегията да е способна да доведе онова, което още не е смисъл – неопределеното - в образите, синтаксиса и музиката на езика. Не е случайно, че в края на XIX и през XX в. философите прописаха стихове: да си спомним Ницше и Хайдегер. Това е признание за ограниченията на философския език, но и за философското призвание на поезията.
- Читателските мнения са раздвоени – дали пишеш християнска или постхристиянска поезия? На какво, според теб, се основава това колебание?
- Колебанието идва от това, че в стиховете си често смесвам основни понятия, образи и сюжетни звена от християнския разказ за спасението с нихилистичната проблематика, т.е. с усещането за разпад на всички твърди онтологични структури. Това обърква, но такава е ситуацията, в която се намира нашата цивилизация. Нихилизмът и остатъците от християнския език и нагласи съществуват едновременно и някак си взаимно се осветяват. Аз използвам християнската визия за човека и историята и езика, в който тя е въплътена, по-скоро като „контрастно вещество“, с което се опитвам да направя видима вътрешността на ситуацията, в която се намира човекът днес. Не бива да противопоставяме нихилизма и християнството по един повърхностен и външен начин. В известен смисъл, нихилизмът е вътрешен за самото християнство. Да си спомним, че, според християните, Бог твори от нищото. Да си спомним също, че в християнството се появява негативна теология, която отрича всяка възможност Бог да се мисли, назовава, изразява. Бог е нищо, ако го отнесем към което и да е съществуващо. Затова можем да кажем, че всеки нихилизъм и откровен атеизъм припомнят на вярващите нещо съществено за Бог, което те често забравят, а именно, че той не съществува така, както съществува всичко останало. Бог не ни е под ръка, не е гарантиран като застрахователна полица. С това не искам да кажа, че стиховете ми трябва да се тълкуват като вариант на негативна теология. Трябва да имаме смелост да удържим в изкуството полъха на нищото, но не като хитрост на Бога, а като открита възможност - както за спасение, така и за пълно унищожение. Да припомня ли, че физиците вече са изчислили деня, в който животът на нашата планета ще умре и вече размишляват върху хипотезата за край на Вселената. Струва ми се, че опитът да се скрием от ужаса от пълното унищожение; да се укрепим здраво в нещо тукашно и позитивно води до установяването на различни форми на тоталитаризъм. Религиозният фундаментализъм е такава форма. Но също и култът към индивидуалното щастие, гарантирано конституционно от държавата.
- Дали последната ти стихосбирка „Провинции”, издадена неотдавна от Small Station Press, има политическа перспектива? И каква е тя? Има ли социална критика без социална надежда?
- Нека кажа, че авторът не е в привилегирована позиция за разбирането на собствените си стихове спрямо своите читатели. Когато пишех стиховете, които влязоха в „Провинции“, не съм мислил за някаква политическа перспектива. Но четейки я сега, ми се струва, че в нея има неизречен гласно апел да се отхвърли ресантимента, който често е единствената сила, способна да мобилизира за политическо действие бедните и отхвърлените. Има също и някакъв опит политиката и политическото да се мислят на фона на една празна и глуха Вселена, в която ни предстои да се разпилеем. В това виждам някакъв шанс за политическото, някаква възможност жилото на властта да се обезсили. Защото всъщност няма над какво да се властва. Празнотата е в нас и около нас. Тогава единственият шанс да съществуваме би бил погледът на другия. Мисля, че социалната критика е възможна без социална надежда, но не и социалното действие. Понякога обаче дори надеждата е немислима и изглежда фалшива. Тогава социалното действие може да бъде мотивирано само от желанието да се съхрани самоуважението.
- Трагизмът задължителна съставка ли е за стихотворението днес?
- Ако нещо се е променило в ситуацията, в която се намираме днес спрямо края на миналия век, това е усещането за реалността на злото, за неразрешимостта на конфликтите в обществата. През 90-те години на миналия век, след рухването на комунистическата система, Западът беше обзет от илюзията, че политическото зло е победено веднъж и завинаги, че обществените и политическите проблеми са разрешими по принцип и всичко се свежда до това да се прилагат правилните методи. Постепенно бяхме обзети от унинието на хора, които знаят, че нищо съществено не може да се случи в живота им. Неслучайно Фукуяма обяви края на историята. Не ни оставаше нищо друго, освен да запълним липсата на събития с измисляне на нови и нови игри (предварително изчислени мистерии) както в изкуството, така и в житейските ни отношения, за да убиваме времето. Войната в Югославия беше първото разтърсване, после дойдоха войните в Близкия Изток и ислямския фундаментализъм, след това финансовата криза, войната в Украйна. Изведнъж историята се завърна, светът стана непредвидим, усещането, че хаосът е близо, постепенно обзема всички. Изведнъж си дадохме сметка, че огромна част от хората в света живеят в ситуация на гражданска война и никой не знае как е възможно това да се промени. Няма как трагизмът да не присъства във всеки честен опит да се схване случващото се в света, но не в смисъла на негативна емоция, на песимизъм и отчаяние. Трагизмът за мен е израз на съзнанието за несъизмеримост на елементите в света. Тази несъизмеримост обаче е и шанс за действие и творчество.
- Как твоята словесна естетика общува с визуалните изкуства, към които неведнъж препращаш?
- Преди да започна да пиша стихове, рисувах и смятах, че ще стана художник. Това култивира у мен умение да виждам нещата край себе си вписани в идеална цялост и подчинени на определен порядък. По естествен начин това ме направи чувствителен и към безпорядъка и неговите изразни възможности. Разбрах, че визуалният образ е неизчерпаем и непреводим и се възхитих от мълчаливото му достойнство. Запознах се в репродукции (невинаги качествени) с много от великите творби в историята на изкуството. Същевременно, четейки различни текстове за живописта, си дадох сметка, че разбирането на една картина не може да се осъществи по начина, по който го прави изкуствознанието. Убеден съм, че изкуството може най-добре да разбере изкуството. Както разбирането на стихотворението изисква да се напише стихотворение, така и разбирането на картината изисква да се нарисува картина. Когато това не може да стане поради една или друга причина, преобразуването на едно изкуство в друго върши същата работа.
- Как възприемаш мястото на поезията в съвременния литературен пейзаж, не само у нас? Като провинция?
- Има един тип поезия, която се съпровожда от музика и тя винаги ще има забележимо публично присъствие и влияние. През 60-те и 70-те години на миналия век това бяха песните на Боб Дилън, Джони Кеш, Нийл Йънг, Висоцки, Окуджава и др. Днес този тип поезия живее в парчетата на рапърите. Що се отнася до поезията, която се пише и чете в самота, тя оказва своето влияние върху света по един скрит начин, преобразявайки мълчаливо своите читатели или просто помагайки им да понасят живота си. Примо Леви споделя, че е оцелял в Аушвиц, защото си е спомнил няколко стиха на Данте. Същевременно, в моменти на много сериозна криза в едно общество, точно писаната в самота поезия може да се окаже единственият език, способен да изкаже общия страх и покруса. След атентатите в Ню Йорк на 11 септември 2001 г., едно старо стихотворение на Уистън Хю Одън - „1 септември 1939 г.“, и едно стихотворение на големия съвременен полски поет Адам Загаевски бяха препечатани в американската преса и се превърнаха в най-споделяните текстове в социалните мрежи.
- Поезията е начин да се срещнем спокойно и фронтално със смъртта? Или начин да я забравим, макар за броени мигове?
- Да, поезията е начин да се срещнем спокойно и фронтално със смъртта. Но също и да я използваме като продуктивна сила, както вече казах. Що се касае до забравата на смъртта – в съвременния свят има много по-ефективни начини за това. Културната индустрия продава точно такава забрава. Фармацевтичната индустрия също. Фундаментализмите правят същото, дори когато призовават да умрем в името на Партията или Пророка.
- Преди години, в публикувано в „Култура” интервю (бр.7 от 23 февруари 2006), беше попитал композитора Лазар Николов какви трябва да са отношенията на твореца с държавата – и той ти беше отговорил: „Никакви.”. Да попитам същото и теб.
- Ще повторя този отговор. Между човека на изкуството и държавата не бива да има никакви отношения. Това е добре както за него, така и за държавата. Но човекът на изкуството е и гражданин и има определени задължения към останалите граждани и обществото, сред които е и това да следи дали държавата не нарушава брутално правата на гражданите или дали отделни граждани не се опитват да разрушат обществото. Когато това се случи, той е длъжен да реагира. Понякога срещу държавата, а понякога в нейна защита.
- Поезията след Аушвиц? Поезията след 11 септември? Или тези събития изискват романови фрески?
- Със сигурност трябват романови фрески заради комплексността на причините и следствията от случилото се, но това е един рационален подход към действителността. И романът наистина е продукт на едно такова отношение. Той изяснява, обяснява, описва, смесва и противопоставя позиции. Но това, което романът не може да постигне, а поезията може, е да стигне до неопределимото, до неизразимото, до онова, което не може да се назове, камо ли да се разказват истории за него. Това, което прави разликата между убиеца и жертвата, в един миг е неизразимо. Романът също така не може да носи утеха по начина, по който поезията е способна да утешава, защото изисква от аза на своя читател да бъде вплетен в множество сложни отношения и връзки. В моменти на изключително страдание това, което ни носи утеха, е изваждането на аза от тези връзки и от този натиск на средата и на отношенията в нея. В такива моменти азът има нужда да се закрепи буквално в един дъх, нещо, което само поезията може да прави.
- Какво ти носи избраната от теб литературна аскеза?
- Преди всичко, възможност да постигна необходимата концентрация за писане. Мисля, че работата на поета се състои основно в постигането на тази концентрация, в набирането на известна височина, от която светът става обгледаем. Самото писане може да отнеме само няколко минути. Но могат да минат месеци и години, докато необходимото ниво на концентрация бъде постигнато, а когато бъде постигнато, е трудно да бъде задържано за дълго време.
 
Въпросите зададе Марин Бодаков
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”