Рискът да поставяш Антихрист
Храбреците са Анастасия Събева и Асен Аврамов – автори на новата сценична версия на прочутия роман на Емилиян Станев – тя е на 23 г. и това е първата й работа като режисьор на професионалната сцена, той – известен композитор на театрална музика и неин ментор. Смелост обаче проявява и ръководството на Пловдивския театър – директорът Кръстю Кръстев и драматургът Александър Секулов, които изпитват силно желание да се постави отново на сцена „Антихрист” 36 години след първата постановка, осъществена от също младия тогава Иван Добчев. На времето интелектуалната общност, поканена да го види, застана зад спектакъла на Добчев, респектирана от дързостта му, а и от успеха му да „преведе” прочутия роман на Емилиян Станев на ярък театрален език. При всичките качества, заслужили му авторитетни театрални награди в силно изострена конкуренция дори в рамките на един театър с „Босилек за Драгинко” от Константин Илиев, той бе изигран 30 пъти.
Кодът на младата режисьорка изглежда подходящ за времето днес – приказка, притча, т.е. говорим за нещо доста отдалечено от нас и нашето време. Асен Аврамов определя жанра като средновековна мистерия. Точно е. Като настройка, общо усещане, създадено от сценографията на Огняна Серафимова и осветлението, от музиката и хоровите композиции на Аврамов, от хореографията на Александър Манджуков... Силни са колективните сцени на религиозната процесия с възгласа на патриарха: „Отворете се, вечни врати, да влезе царят на славата!” и на манастирския празник, предизвикващ алюзии за нашенска „Кармина Бурана”, истинска „бохемска рапсодия”. Този плебейски празник с отличната музика на Асен Аврамов представя колоритни сцени на разгула и веселието, на езическата свобода и волнодумството. Всъщност, театралната сцена нито за миг не е пуста, защото върху нея, почти до височината й, са изправени седем загадъчни огромни фигури, оказва се на ангелите – истински стражи, воини на доброто, предвестници и носители на Таворската светлина. Те реагират на ситуацията и променят мизансцена си, движени от невидими сили. Физическото/фактическото съизмерване, което е намек и за моралното превъзходство на огромните фигури на стражите на доброто с тези на грешните и безпомощни хора, е впечатляващо, помни се. Смелото решение да се онагледят абстрактни понятия и образи е интригуващо. Изисква се обаче прецизност при промяна на мизансцена и движение на „куклите”. Когато героят във върхови моменти на напрежение достига просветлението, достига Таворската светлина (това се случва на два пъти), тези силуети с ямурлуци и качулки, но без лица, буквално просветват от кухината на качулката.
И въпреки всичко, казано дотук, спектакълът изглежда монологичен, защото в центъра непрекъснато, отначало докрай, е един и същи персонаж – главният герой Теофан с мирско име Еньо – поет, монах-исихаст, еретик, разбойник, мъченик, роб, житиеписец. Режисьорката съвсем съзнателно акцентира върху противоречията, събрани в един човек. Неговите търсения, терзания, мятания от Бога към Дявола, неговото изстрадано жадуване на просветлението, на Таворската светлина са в центъра на спектакъла. Ролята е поверена на млад актьор – Васил Дуев, и той се справя геройски със задачите си. Отлична пластическа култура. Пълна отдаденост на образа. Понякога гласът му се уморява – почти двучасов спектакъл е, но нито една невярна интонация. Сполучлив избор е и изпълнителката на ролята на Арма – Елена Нацариду, с чувственото си излъчване и също добра пластика. Публиката се радва на виталното и органично превъплъщение на Красимир Доков в ролята на стареца Лука. Достолепно стои Симеон Алексиев като патриарх Евтимий, но противопоставянето между двамата – Евтимий и Антихриста, силно и ярко в романа, в тази версия е на втори план. Някъде смисловите връзки изчезват, дори не се чува добре. Сложно е и изисква определен перфекционизъм балансирането, съчетаването на хоровите композиции (впрочем, на финала тези колективни рецитации са особено натрапчиви) и музиката, изисква се синхрон в действията на актьорите от мъжката и женската група.
Спектакълът не е лек в техническо отношение и всяко забавяне, изпускане на такта, малки и по-големи грешчици замътняват картината и зрителското възприятие. То и без това изглежда затруднено - някъде от незнанието на първоизточника, романа, и от фрагментирания сценичен разказ, другаде - точно поради познаването на първоизточника и неминуемо сравнение със спектакъла на Добчев. Публиката, струва ми се, изпитва смесени чувства - озадачена е, не й е лесно, но по някакъв начин и очарована – има ярки късове театър. Изпитвам потребност от още една-две колективни сцени, един по-ярко изразен контекст, върху който се проектират съмненията и въпросите на Теофил. Спектакълът все още търси себе си – гледах една репетиция и две представления, винаги беше различно. Но и такъв, какъвто е, проявява театрален вкус, видим в сценографското, музикалното и хореографското решение, очевидна е креативността на режисьора, налице са и актьорски постижения. Струва си да рискуваш и да поставяш големи български текстове.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
