Барток за ценители
Quarto квартет е отворена формация, която целенасочено изгражда и публика, и репертоар, и реноме. Концертът им с музика от Барток беше от категорията „трудни, за ценители“. Започнаха като дуо – със Соната N 2 в изключително добра комбинация - Иван Пенчев (цигулка) и Димо Димов (пиано).Двама музиканти от различни поколения, които сякаш извървяха пътя от сдържаното, някак патриархално музициране на Димо Димов до по-емоционално наситеното присъствие на Иван Пенчев (и двамата показаха изумително боравене с багрите на пианисимото). И всеки „взимаше“ най-доброто от своя сценичен партньор, за да се срещнат на територията на сдържаната емоция, която ни караше да слушаме със затаен дъх, за да не пропуснем нито един миг.
Във втората част те сякаш отвориха вратите към приказния свят на Барток с по-агресивния, натрапчив ритъм в пианото, на който цигулката отговаряше с пицикато и хитроумно зададена тема, която след това „премина“ през различните оттенъци на джаза, че и суинга, пречупени през неподражаемия музикален изказ на Барток и поднесени с вглъбената освободеност на музиканти, преодолели всички трудности (технически и интерпретационни) с мисъл за голямото изкуство. И въпреки че финалът беше завладяващ и изпълнен с устрем и предизвикателства (и ритмични, и драматургични), моето сърце остана именно в средната част и това така картинно „прескачане“ от свят в свят. Чак ми се струва ненужно да добавя, че всички елементи на свиренето заедно си бяха там. А сонатата (която самият Барток определя като „своята любима“) е трудна, та трудна.
Контрасти за пиано, цигулка и кларинет са написани за Йозеф Сигети и Бени Гудман. Изумителна творба, в която кларинетът играе впечатляваща роля, поверена в случая на Атанас Илиев. Контрастите са писани 16 години след втората соната за цигулка и пиано, през 1938. През тези години Барток все повече попада под „омаята“ на фолклора – и тук се прокрадват румънски, унгарски, че и български мелодии. А какви прекрасно „спяти“ затихвания демонстрираха тримата музиканти! И тази „застиналост“ в началото на втората част, така трудна за „комуникиране“ и така убедително изградена от Димов, Пенчев и Илиев. И тези бързи пасажи в третата - ту в унисон, ту предавани от инструмент на инструмент в неспирния път на Бартоковата мисъл. Димо Димов е преминал в друго измерение – отвъд всякакви технически параметри, там, където пианото гради философски послания, непоклатимо и безапелационно.
Цялата програма, която прозвуча, е записана от музикантите в този именно състав за Българското национално радио през 2008 г. и фактът, че са „отработили“ всичко още преди шест години, може би е в основата на изпълнението, което поднесоха те на своята публика. Голяма – във всяко едно отношение – програма, в която възможностите им „отговориха“ в пълна степен на това, което Барток е заложил в своята музика.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
