Експресия на тишината
Програмата на Камерния ансамбъл „Софийски солисти” (28 януари) свързвам с гост-диригента Иван Стоянов. Всъщност, името му е познато повече на публиката на ансамбъла, където той спорадично гастролира, благодарение на колегиалната подкрепа на постоянния ръководител на „Солистите” Пламен Джуров. Общото, което ги свързва, предполагам, е любопитството към съвременния репертоар, жаждата да се изпълнява музика от композитори, които живеят паралелно с нас в този свят. Назована „Прибалтийски хоризонти”, програмата излъчи музика от литовеца Алгис Бражинскас (1937), естонеца Арво Пярт (1935), чиято предстояща 80-годишнина нашите музиканти вече отбелязват, и латвиеца Петерис Васкс (1946). Концертът отключи съзнанието към музика, изтъкана от нива на тишината. Бе така подредена, че всяка от изсвирените творби все повече да навлиза, да разкрива метафизичното в нея. Преди време прочетох стих от неизвестен ми латвийски поет - Марис Чаклайс (1940-2003): „Подари ми шепота на този свят – височината вече не понасям. Помпозната реч, гърмящата улица нека той се опита да прошепне” (превод Георги Ангелов). Сетих се за него след концерта, мисля – не случайно. Дали това е латентната същност на Севера или на тези точно творци – не мога да твърдя със сигурност. Но и Арво Пярт говори за красиво изсвирения тон, тишината и мълчанието, които са му достатъчни. И програмата на концерта бих могла да определя като градации на тишината. Независимо от „отстъпленията” й в развитието на музиката, тя е там постоянно, владееща екзистенциалната същност на случващото се.
Кратката част от Концертиното за струнен оркестър на Бражинскас бе своеобразен пролог към същинската драма на звука, започнала с много известното творение на Пярт от 1977 г. „Табула раза” за 2 цигулки – Йордан Димитров и Евгени Николов, струнен оркестър и подготвено пиано – Десислава Щерева. В „Табула раза” има една трудна комбинация между тоновата аскеза, експресията на репетитивността, усещането за неограничено движение на формата и структуриращия драматизъм на подготвеното пиано. Създаден в една и съща година с Първото кончерто гросо на Шнитке, двойният, всъщност, концерт „Табула раза” също пожънва огромен успех на европейското турне на ансамбъла на Саулюс Сондецкис с Кремер и Гринденко, според спомените на Гидон Кремер, публикувани в книгата му ZwischenWelten (и двете произведения са му посветени, свирени са в една програма, а Шнитке е свирил партията на подготвеното пиано). Чудесните солисти от ансамбъла Димитров и Николов „провидяха” особената интровертност в музиката, заедно с колегите си преобразуваха енергията на движението в първата част “Ludus” през колорита на звука с въздействаща кулминация. Хомогенна и единомислена бе втората част “Silentium”; тук Иван Стоянов отстояваше неотменно търпението на бавното преживяне, сякаш „покри” с медитативно безвремие пространството. Бе достатъчно категорично преживяване за всеки, който предпочита да слуша гласове тихи, съдържателни, проломяващи съзнанието.
И все пак, Концертът за цигулка на Петерис Васкс за мен се оказа кулминативно преживяване. „Далечна светлина” се нарича творбата, една от най-свирените от композитора, създадена през 1997 г., непосредствено диалогираща с предците от ранната барокова епоха – в структура, мелос, инструментални пластове. Васкс след падането на Берлинската стена е сред най-известните в света композитора на Латвия; у нас, разбира се, това не е от значение. Затова и много рядко чуваме тази прекрасна негова музика. Но тук имаше още едно събитие – участието на цигуларя Димитър Буров като солист на концерта. Буров отдавна живее и работи в Лондон, в София не бил свирил от десетилетия. Великолепен музикант, той предложи непосредствено преди концерта като „преамбюл” първата част, Grave, от Втората солова цигулкова соната на Бах. Жест със смисъл, даващ ключ към творбата, към изповедния й характер, към мекотата и пестеливостта на тоналния език, към (и тук) бавното разстилане на субстанцията, но водеща до стряскащи жанрови изстъпления като зловещия валс, прекъснал внезапно, за да започне следваща фаза, смирено молитвена. Медитативното се редува с трудна за пресъздаване подвижност на емоцията. Но концертът е сякаш творба именно за този солист. Буров е цигулар със завиден мисловен рефлекс, с тонова фантазия и рядка техника на звукоизвличане. Тя му позволява да изрази експресията на музикалния текст, да оцвети всяка една от каденците с тембър и подходяща емоционална култура. Заедно със Стоянов изживяха своеобразен „синхрон в чувствителността” с чудесен звуков и динамичен баланс между високия регистър на солиста и вдъхновяващото напрежение в отдалечените ниски звучности на ансамбъла. Атмосферата, създадена от прииждащи в музикалното протичане контрастни вълни, се стопи в тишината.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
