Рецепта за театрално самоубийство
Генерална репетиция на „Самоубийство” от Душан Ковачевич, превод Мария-Йоанна Стоядинович, режисьор Недялко Делчев, сценография Рин Ямамура, музика Калоян Димитров. В ролите: Ивайло Герасков, Пламен Манасиев, Юли Малинов, Николай Върбанов, Сава Пиперов, Симона Халачева. Театър „София“.
Много са начините да се самоубиеш в театъра. Описанието им изисква обем на малка енциклопедия, която може и да съставя, щом се пенсионирам, ако си нямам друга работа. Един от образцовите изглежда така:
Първо: Избираш много силен текст. За предпочитане е да е многопластов, изискващ активно мислене, да е зареден със сложна логика, не лесни асоциации, резки обрати, абсурдистки елементи. Пиесата на Ковачевич е много добро попадение. Тя се вписва във вече солидния набор талантливи трагикомедии, оголващи и тълкуващи балканския политически и социален идиотизъм. Липсата на солидарност, заедно със занулената стойност на живота и човешкото достойнство, се следи през визьора на един брутален сюрреализъм. Неговата бруталност лъсва тъкмо с това, че споменатият идиотизъм е представен в безапелационната сериозност на собствените му логики. Следването им в мащаб „едно към едно“ именно изявява безумната им жестокост, тоталната им антихуманност, отчайващия им абсурд, тяхната самоубийственост, в последна сметка. Оттам само може да вземе начало трагичният смях с неговия катартичен ефект, който прави тези текстове силни. Ефект, възможен единствено, когато се релативира, подсказва Ковачевич, границата между театъра и живота.
Второ: Залагаш безалтернативно на буфонадата. Безмилостно захвърляш сериозността и вътрешната мотивация, докарвайки действието до елементарна клоунада с раздаване на плесници и падане по дупе. Тя безотказно весели публиката в нейната безмозъчна част. Същественото обаче е оперативното отстраняване на драматизма, пълното изрязване на екзистенциалните дълбочини, парализирането на смисловия гръбнак на текста. Постига се чрез кълчене, кривене и блещене, чрез тотална неестественост. Решаващо важен е буквализмът. Всеки идиом и всяка втора фраза трябва да бъдат илюстрирани чрез хиперболизиращи мимики, жестове, телодвижения. Колкото пъти стане дума за „цигулар“, например, толкова пъти трябва да се влезе в етюд с въображаем предмет „свирене на цигулка“, музикално съпроводен, естествено. Спомене ли се за секс – ясно. Много важно е да не се пропуснат гротесковите реквизити. Ако лакомникът, поглъщащ като питон 80-сантиметров сандвич и хрускащ моливи, мъкне привързана към ненормално широката му талия и работната си маса, как да не усетиш широтата на театралния замах? При такова „конципиране“ няма начин да се получи отстраняването в последната сцена, което по автор има задача да „забие гвоздея“ на безнадеждността. В нашия случай тя стои по-скоро като уморено спихване: не само на актьорите, но и на действието. Всичко е безкомпромисно омазано.
Трето: Залавяш се за наглед изящна, затова пък условна и съвършено нефункционална сценография. Пространството внимателно трябва да бъде редуцирано до недиференцирана плоскост, из която са намятани палети, разнасяни наляво-надясно от актьорите така, че да ги затрудняват максимално. Ако това ще е намек, че става дума за репетиция, той трябва да се оцени като бездруго гениален. Костюмите и гримът задължително трябва да са еклектични, крещящо бутафорни и ясно етикетиращи, защото подчертаването на едноизмерността е тяхна основна задача. Ползването на мултимедийни средства не бива да се подценява. Те са призвани да представят и визуално вече казаното, допълнително показано жестомимично.
Четвърто: Подбираш в равни дози актьори, които а) могат и искат да правят театър; б) могат, но не им пука; в) не могат и да искат. Много е важно да бъдат разпределени така, че да си пречат взаимно и да се провалят. Докато Симона Халачева и Юли Малинов героично се давят в своята безпомощност, Сава Пиперов и Николай Върбанов безогледно формално следват дадения инструктаж, дистанцирайки се на места чрез заявки на непукизъм. Христоматийна стойност имаше мигът, в който Върбанов внезапно усети действителния характер на персонажа си и го изведе. Струваше си да се види как тогава цялата бутафория по него увисна като съблечена змийска кожа. Мигът не поспря. След като Пламен Манасиев се предаде още в края на първата сцена, Ивайло Герасков се оказа единственият, не разбрал какво става около него.
Зарязал нагона към преиграване, доловим в някои от последните му роли, той се опитва да бъде внушителен в реалните обеми на текста. Като бурлак влачи висящите по него недомислия, съставящи спектакъла, съпротивлява се. Изтощава се от непомерния товар, отпада и по-скоро изохква решаващия последен монолог. Нищо не му дава основание да го закове в мярата, зададена от Ковачевич, няма мотивация, водеща към подобен ход. Бедни, бедни Герасков!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
