Сладка изолация. Конкурсът на Ротердам 2015
На 44. Международен филмов фестивал в Ротердам (21 януари – 1 февруари) в двайсетината зали на фестивалния център de Doelen, мултиплексите Cinerama, Lanterenvenster и Pathe бяха показани пак около 500 заглавия от близо 60 държави. За 3-те „Hivos тигъра” се състезаваха 13 първи и втори филма (11 световни премиери, 5 подкрепени от HubertBalsFund). В късометражния конкурс - 20. В «Светло бъдеще» бяха показани 49 изявени първи и втори филма. Заглавията в «Спектър» бяха 43. За втори път бе връчена наградата The Big Screen за разпространение в Холандия, отредена за едно от 10-те предварително избрани заглавия от тези престижни паралелни програми – в нея от „Светло бъдеще“ се състезава нашият прекрасен независим „Урок“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, който не взе награда, но направи впечатление. Имаше нова секция: Limelight – хитове и награждавани филми (28), които след фестивала ще бъдат разпространявани в Холандия. В AsLongAsItTakes:Short бяха обединени 156 късометражни филми и видеоинсталации и 10 среднометражни. «Сигнали» бяха разнообразни: ретроспективи на корееца Джин Джан и на архитекта-експериментатор Брус Маклър, „Какво е Ф?“, посветени на феминизма днес, „Наистина? Наистина”, посветени на екранния сюрреализъм, тайванско кино, инсталации 24/7, ситуирани в ротердамски хотели, „Всекидневна пропаганда“, където беше показан българо-руският експериментален „Тук няма място за глупаци“ на скандалния художник-акционист Олег Мавромати. Възприе се като сензация.
И друг път съм споменавала, че Ротердам е не просто твърде демократичен към видовете кино, а и е отворен към крайни експерименти - макар пълнометражното игрално да се радва на най-висок зрителски рейтинг, в състезанието участват и късометражно, и документално, и инсталации, които също имат вярна публика... Но е престижно дори само да бъдеш видян в една от съпътстващите програми, защото контекстът е наистина уникален – миналото и най-новите технологии се преплитат в хомогенна смес, устремена към бъдещето.
За разлика от м. г., сега de Doelen, центърът на фестивала, отново бе претъпкан от критици, журналисти, автори, участнаци в CineMart (водещият пазар на артхаус проекти в света). И всички, естествено – с всекидневника DailyTiger в ръка. Освен прожекциите, имаше срещи с режисьори и дискусии.
За критик като мен, неизменно пребиваващ на половин фестивал в Ротердам, гледането на филми бе най-важното. За петте си дни успях да видя 23 – от сутрин до вечер на професионалните прожекции в deDoelen. Къртовска работа, но пък полезна. Няма къде другаде да се видят накуп толкова радикални кинематографични проекции на социалното недоволство и екзистенциалните лутаници.
Създаден през 1972 от Хуберт Балс като форум на алтернативното кино, фестивал се развива и при младия Рутгер Волфсон (от 2008) и все повече се отваря, вече и с бизнес директора Янеке Стааринг. И отстоява откривателския си статут в забележимата криза и конкуренцията на Сънданс на Робърт Редфорд, който т. г. се проведе по същото време (22 януари – 1 февруари) в Парк сити, Юта. Сега нямаше съвпадения на заглавия в двата конкурса.
За разлика от м. г., когато „Виктория“ на Майя Виткова се състезава за един от трите „Тигъра”, сега нас традиционно ни нямаше. От почти неизменните участници отсъстваха Индия, Иран, Русия, Турция. Балканите бяха представени от кипърско-гръцко-словенската копродукция „Впечатленията на удавника“ на Кирос Папавасилиу. В конкурса се състезаваха още Аржентина (с 1 филм и 2 копродукции), Великобритания, Дания, Индонезия, Куба, Перу, САЩ, Тайланд, Холандия, Швейцария, Южна Корея, Япония.
Не успях да видя само 3 филма. По изгледаното съдя, че сега състезателите бяха не просто дръзки, а и повечето - хомогенно структурирани. Както обикновено, преобладаваха драмите за днешността, решени в документална стилистика. Стабилно стоят в цялостния контекст на фестивала.
След като през 2011 Ротердам бе доминиран от „края на света“ и бе сред първите фестивали, утвърдили тази световна тенденция в независимото кино, сега в конкурса имаше само един филм от нея – страховитата гротеска „Парабелум“ (Аржентина/Австрия/Уругвай) на австриеца Лукас Валента Ринер. След свръхдълъг начален панорамен кадър на изгрев с тракане и взрив, се появява мъж в гръб пред сграда в Буенос Айрес. След като се сбогува с баща си в старчески дом и завежда котето си в хотел за животни, го виждаме в автобус, после – в корабче с вързани очи, подобно на останалите пасажери. Стигат до дървени къщи сред тучна природа. Събуждат ги по радиото, обучават ги на камуфлаж и бойни умения. Сред вятър, бучене, вода, гръмотевици – напрежение от нищото. Филмът е без музика, почти монохромен в блатна гама и стига безумно до края на света. Ритъмът му е по аржентински медитативен, а родният му принос в него са абсурдният педантизъм в проследяването и заглавието – макар и немски, пистолетът „Парабелум“ е разработен през 1900 г. от австрийския оръжеен конструктор Георг Люгер.
Въпреки че в Ротердам се залага на експерименталната изразност, открай време най-важни са човешките колизии. Маргиналите са сред любимите герои на фестивала. В различни години доминират самотници или групи, изолирани или събрани в борбата за оцеляване сред недружелюбна среда. Сега особено в конкурса отчетливо се открои тенденцията „сладка изолация” – сами или със себеподобни, героите бягат от претъпкаността на цивилизацията, затваряйки се в романтично-примитивен свят, където оскъдицата е блаженство. Тази пожелана безпризорност е алтернатива на всекидневното лутане из изкушенията/тегобите на мегаполиса.
„Горе и долу” (Швейцария/Германия) на швейцареца Николас Щайнер е единственият документален в конкурса. Показва ни три паралелни избора: на бездомна любовна двойка в наводнен канал в Лас Вегас, на отшелник в калифорнийска пустиня, който общува с Бог чрез думи, изписани от празни бутилки; на фрустрирана от войната в Ирак девойка като част от група в Юта, уж подготвяна за пътуване до Марс. Искреността и чувството за хумор - на героите и режисьора - изважда маргиналността в тези три непривични стъпала на съществуването като сакрално желание. Парадоксален и забавен ракурс към днешните параметри на американската мечта, заснет приказно от Маркус Нестрой.
Аржентинският „Жената с кучетата” на Лаура Ситарели и Вероника Линас проследява битието на беднячка (Лаура Сиратели), обитаваща паянтова колиба близо до Буенос Айрес с няколко кучета. Всъщност, повечето време се разхождат заедно из полето. Сезони се сменят, както и здравословното състояние на героинята, случва се мимолетен секс с овчар край дърво или посещение на ужасяващ мотокрос в калта, но с кучетата са си самодостатъчни. Дните и нощите им са изпълнени с взаимна нежност. Красив и нежен филм за новата безпризорност.
Индонезийският „Друго пътуване до луната” на Исмаил Басбетразказва за младата красавица Аса (Тара Басро), избягала от големия град в гората с приятелка. Докато майка й, която е оракулка, реди чинийки и припява „о-пасахан-дарада”, за да я върне, двете момичета спят, свити на кълбо, в своеобразно гнездо, къпят се на реката, ловят риба и дивеч... След като гръм убива приятелката и Аса я заравя, при нея прииждат горските животни – хора с маски и пластмасови зайчета със светкащи очички. Куче я извежда от гората пред модерна бензиностанция, качват се в автобус и в големия град, където майка й е починала, то се превръща в младеж. Заживяват заедно в мълчание, ражда им се дъщеря, но след време Аса отново избира гората. От нищото се пръква приятелката, а малкото момиченце наблюдава мистерията отстрани. Смесвайки предания и разрушавайки мита за подчинената ролята на жената в индонезийското общество, режисьорът създава ексцентрична вариация на радикален феминистичен избор.
Самотник от отвъдното е и съвременният герой от „Впечатленията на удавника”. Филмът е посветен на гръцкия поет Костас Кариотакис, самоубил се през 1928 на 32 години. С него се идентифицира героят, лутайки се в лабиринт от случки, бюрокрация, спомени и дори музей на поети-самоубийци. Решен в сюрреалистичната стилистика на стиховете на Кариотакис, филмът е живописен, но с патетиката си изглежда архаичен и направо вторичен по отношение на Тео Ангелопулос.
Тайландският „Точка на изчезване” на Джакравал Нитамборг пък започва с фотоси от катастрофа, случила се с родителите му, и възстановка на убийство на дете в гората. Филмът проследява две паралелни сюжетни линии: на репортер, който присъства на разследването, и на съдържател на мотел, който си има работа с проститутки и монитори с караоке. Конструирал филма си клипово, Нитамборг разсъждава върху смисъла на съществуването през фаталността на неволните грешки.
С женска голота – на видео и на живо – се занимава и перуанският филм „Видеофилия (и други вирусни синдроми”) на Хуан Даниел Ф. Молеро. Филмът изследва интернет-зависимостта на младите, обсесиите и бездните в днешното перуанско общество през отношенията на странни младеж и девойка, които хем искат да са заедно, хем не могат да се отърват от компютъра и комплексите. Пред камерата тя се отпуска до чисто порно. Познат в Ротердам от документалния си филм „Реминисценции” (2010), дебютантът в игралното кино Молеро темпераментно жонглира между живот и виртуалност. Но на моменти филмът е тавтологичен.И не постига естествеността в екстремалното изваждане на тийнейджърските буйства на сръбския „Клип“ на Мая Милош (през 2012 получила „Тигър“, а сега бе в журито).
Устойчива тенденция в Ротердам е деликатното и внимателно изследване на отношенията родители-деца, сега решена през семейства без майка. Датският „Бриджент” на Джепе Рьонде ни запраща в уелското село Бриджънт, където между 2007 и 2012 са се самоубили десетки тийнейджъри, без никой да разбере защо. Създаден по действителен случай, филмът е мрачен трилър за перипетиите на новопристигнали дъщеря и баща – тя е красивата тийнейджърка Сара (Хана Мъри), той е полицаят, натоварен да разгадае мистерията на смъртта (Стивън Уедингтън). Заснет в нисък ключ, филмът е изпълнен с напрежение и смърт, любов и непокорство.
Пак мрачен трилър за баща и дете в затънтено място, но със син и в Норфолк, е британският „Норфолк” на Мартин Радич. Разказва за фамилна травма, комплициран конфликт между разрушителна бащина мъст и невинно момчешко влюбване, отчаяние и надежда на фона на паянтова ферма с много телевизори и красива равнинна природа. Структуриран амбициозно като зловещ пъзел, „Норфолк“ настоява да размишляваме отвъд видимостите.
„Проектът на века” (Куба/Аржентина/Германия) на Карлос Макадо Кинтела бе двойно единствен в конкурса: като черно-бял и като обект на аплодисменти от професионалната публика (изключителна рядкост в Ротердам). Режисьор на 3 късометражни и на среднометражния „Lapiscine” (2011), тук той е дебютант в пълнометражното игрално кино. В черно-бяло проследява забавно-тягостната заедност в порутен апартамент на три поколения през 2012: дядо, баща и син. Годината разбираме от летните олимпийски игри в Лондон, показвани по телевизията, а Куба печели 5 златни медала и още други. Тримата вечно се джафкат, дядото и внукът някак се разбират, златна рибка е домашен любимец, сексът – най-често самотен, а полетът на Гагарин в космоса и неговото „По-е-ха-ли“ се пази от възрастните като най-свиден спомен. Всъщност, става дума за безпътицата в призрачен град, където стърчат останки от незавършен гигантски проект между СССР и Куба – добив на атомна електроенергия. Цветни тв-кадри проследяват социалната екзалтация от началото на 80-те и аспектите на идеологизираната икономика. И още по-безпощадно артикулират сюрреализма на днешната несрета, случила се след рухването на Берлинската стена и разпада на Съветския съюз. Едновремешните мечти и днешната застиналост на кубинците, пръскането срещу комари, атомната химера и всеобщата разруха препращат към нашия документален „Проблемът с комарите и други истории“ на Андрей Паунов, посветен на Белене. „Проектът на века“ бе най-силният филм в конкурса и най-заслужен „Hivos Тигър“ от трите.
Сред социалния нихилизъм и кинематографичния демократизъм, т. г. в конкурса на Ротердам доминира латиноамериканското кино – с паралелността на виталната мистика и автентизма, заличаващ границата между фикция и факт.
А що се отнася до търсачествата в другите програми на фестивала – в следващ брой.
Наградите
Журито в пълнометражния конкурс за трите награди „HivosТигър“ бе в състав: Ролф де Хеер (режисьор, продуцент, сценарист, Холандия, председател), Ичиама Шозо (продуцент, Япония), Мая Милош (режисьор, Сърбия), Хосе Мария Прадо Гарсия (фестивален селекционер, Испания), Йохана тер Стееге (актриса, Холандия). И даде наградите на: „Проектът на века” (Куба/Аржентина/Германия) на Карлос Макадо Кинтела; „Точка на изчезване” (Тайланд)на Джакравал Нитамборг, „Видеофилия (и други вирусни синдроми” (Перу)на Хуан Даниел Ф. Молеро.
Наградата The Big Screen за разпространение в Холандия – „Второ пришествие“ (Великобритания, „Светло бъдеще“) на Деби Тъкър.
NETPAC за азиатски филм – „Поет в командировка“ (Китай, „Спектър“) на Ю Анки.
Награда на ФИПРЕССИ: „Битки“ (Белгия/Холандия, „Светло бъдеще“) на Изабел Толенер.
KNF (награда на холандските критици) – „Nøgle hus spejl“ („Ключ къща огледало“, Дания, „Спектър“) на Михаел Ноер.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
