Атентатите в Париж
Обсадената Европа
Ние, жителите на Запада, вярваме, че богохулството е наше право, а не престъпление. Ние, жителите на Запада, вярваме, че евреите (и всички останали) имат право да живеят и да създават свои музеи като този в Брюксел, обект на терористично нападение.
Към днешно време нападението над редакцията на Charlie Hebdo е най-недвусмислената атака срещу западните ценности, предприемана от джихадистите. Чувал съм доста аргументи в полза на идеята, че терористичната атака на 11 септември се е превърнала в най-честия израз на ислямистката ярост по отношение на конкретна западна идея – към капитализма, но причините за нападението над редакцията станаха сатирата и правото на богохулство. Както е казал Саймън Шама, „непочтителността е кръвта на свободата”.
Днес Франсоа Оланд заяви, че „никакъв варварски акт няма да успее да унищожи свободата на печата”. Но както отбеляза Клер Берлински, такова заявление е самозалъгване. По нейно мнение, този варварски акт ще унищожи пресата буквално. Неотдавнашните прояви на ислямистката терористична кампания в Европа засягаха евреите и карикатуристите, обаче терористите няма да се ограничат с евреите и карикатуристите, ако не ги спрат.
В интернет и в други източници се сблъсквам с мисълта за това, че сега не е най-подходящото време да се пазим от твърде бурни реакции срещу цялото мюсюлманско общество на Франция и други страни. Днешният ден трябва да е ден на траур и гняв към онези, които са предизвикали този траур. Аз разбирам какви чувства стоят зад подобни изказвания, но все пак не съм съгласен с тях. Западните лидери са длъжни да изолират екстремисткото ислямистко малцинство от умереното мюсюлманско мнозинство. И един от начините да се направи това е да се даде на мюсюлманите да разберат, че Западът не иска да воюва с цялата ислямска цивилизация. Европа може да живее в съответствие с идеалите, въплътени в наднационалния й парламент, като защитава своите граждани, своите принципи от ислямския терор; и като едновременно с това предпази обикновените мюсюлмани от реваншизма, който се превърна в още една заплаха за европейските идеали.
Джефри Голдбърг
The Atlantic
От Сирия към Париж
Около атаката в Париж витае тягостно усещане за неизбежност.
По всичко личи, че екзекуторите в редакцията на „Шарли ебдо” са ислямски фанатици. Убийството на журналистите и на полицаите все по-ярко подчертава степента, в която яростната религиозна война, водена в Ирак и Сирия, вече засяга целия свят. И независимо дали мъжете, атакували редакцията на френския вестник, са пряко обвързани с този конфликт или не, той вече е успял да осигури благодатна почва за процъфтяването на ислямския екстремизъм.
Непростимо наивно бе допускането, че искрите от гражданската война в Сирия и Ирак, която се води вече четвърта година, няма да възпламенят все по-разрастващи се и рязко увеличаващи се огнища на насилие в Западна Европа. Имайки предвид хилядите млади мюсюлмани сунити, предприели трудното пътешествие за Сирия и Ирак в името на борбата в редиците на ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Леванта), няма как да се отрече възможността някои от тях да изберат да дадат израз на своите религиозни чувства, атакувайки мишени, които за тях са антиислямски и се намират по-близо до дома им.
Един от начините да измерим степента на разпространение на бойните групи от типа на „Ал Кайда” е като погледнем самоубийствените атентати през последната седмица. Няколко от тях оставиха след себе си повече жертви в сравнение с атаката на „Шарли eбдо”. Така например, в столицата на Йемен – Сана, на 8 януари атентатор самоубиец, шофиращ микробус, пълен с експлозиви, уби 33 полицейски кадети. Във вторник друг атентатор самоубиец отне живота на 23 иракски войници и представители на проправителствени сунитски племена в град в провинция Анбар, разположен северозападно от Багдад.
Ден преди това при стрелба и самоубийствен бомбен атентат бяха убити висш служител, оглавяващ саудитските гранични контролни служби, и още други двама души на границата между Ирак и Саудитска Арабия. Седмица по-рано - на 30 декември, атентатор самоубиец се взриви в град Тобрук пред сградата на признатото от международната общност антиджихадистко либийско правителство.
В това все по-разплискващо се море на насилие, без значение кой е извършил клането в Париж, би било изненадващо, ако страните в Западна Европа бяха останали незасегнати. Една от характерните особености на съвременното джихадистко движение се състои в това да се извършват зверства, които да привличат широко обществено внимание. Тази тактика се използва и като метод за сплашване, и като демонстрация на силна религиозност у онези, които извършват ужасяващите действия.
Това бе отличителната черта и на терористичния акт от 11 септември, и на самоубийствените атентати в Ирак, Сирия и Афганистан, и на ритуалните обезглавявания на журналисти и социални работници, извършвани пред камера. Освен това, от гледна точка на джихадистите, те си спечелват допълнителни точки, ако успеят да провокират вражеските власти към свръх реакция, тъй като това допринася за популяризирането на собствената им кауза.
Така, грубо казано, Джордж Буш и Тони Блеър играха по свирката на „Ал Кайда”, като в отговор на терористичния удар от 11 септември изпратиха военни части в Ирак. Освен това, надзирателите в затвора „Абу Гариб”, които малтретираха задържаните, и агентите на ЦРУ, които ги измъчваха, влязоха в ролята на онзи тип сержанти, които отговарят за набирането на нови попълнения. Контрапродуктивността на американската стратегия се доказа и от увеличаващия се брой джихадистки движения от типа на „Ал Кайда” 14 години след 11 септември.
Може ли нещо да се направи, за да се промени тази тенденция на разрастващо се разпространение на ислямски фанатизъм? Залавянето и наказването на отговорните за клането в редакцията на „Шарли ебдо” няма да възпре онези хората, за които мъченичеството е централна ценност във вярата, която изповядват. В същото време, прекратяването на войната в Сирия или дори само нейното затихване ще започне да пресушава водите, от които насилственият джихад черпи своите живителни сокове.
Подобно затихване означава САЩ, Великобритания, Франция и техните съюзници да приемат, че няма да свалят Башар Асад, а самият той да се съгласи с това, че няма да си върне обратно цяла Сирия. Трябва да се стигне до прекратяване на огъня между силите на правителството и неджихадистките бунтовнически групи. Властта ще бъде разделена в рамките на Сирия и за първи път правителствата в Дамаск, Багдад и Париж ще могат заедно да се обединят срещу жестоките сунитски джихадисти.
Патрик Кокбърн
The Indipendent
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
