Равнопоставеността: граматика на оспорването и практики на протестите след 2011 г.
Разговор с Нанси Фрейзър[1]
Нанси Фрейзър е професор по философия и по политически и социални науки в Новото училище за социални изследвания (New School for Social Research) в Ню Йорк. Тя е един от най-известните мислители в съвременната критическа и феминистка теория. В работите си от последните години тя изгражда комплексна теория на справедливостта, съдържаща три основни измерения: преразпределение, признаване и политическо представителство. Тя е автор на книгите: Unruly Practices: Power, Discourse, and Gender in Contemporary Social Theory (1989); Feminist Contentions: A Philosophical Exchange (в съавторство с Шийла Бенхабиб, Джудит Бътлър и Друсила Корнел, 1994); Justice Interruptus: Critical Reflections on the "Postsocialist" Condition (1997); The Radical Imagination: Between Redistribution and Recognition (2003); Redistribution or Recognition? A Political-Philosophical Exchange (в съавторство с Аксел Хонет, 2003); Scales of Justice: Reimagining Political Space in a Globalizing World (2008); Fortunes of Feminism: From State-Managed Capitalism to Neoliberal Crisis (2013)
[…]
- Бихте ли представила по-подробно вашия принцип на „равнопоставеност на участието” (parityofparticipation)? Дали става дума за принцип, трансцендиращ контекста, или не? Как следва да опишем неговия епистемичен статус и самото му наличие – дали е някакъв чист морален императив на практическия разум (както при Райнер Форст), или е резултат от историческото развитие – специфично модерно и европейско достижение, което, въпреки това, надхвърля собствената си историческа специфичност (както е при Хабермас), или пък трябва да приемаме равнопоставеността като културно и исторически специфична норма, присъща само на една реална и възможна форма на живот – тази на европейската и северноамериканската модерност? Всъщност, с това обобщавам някои от аргументите на Ейми Алън, изложени в най-новото й изследване върху проблематичната универсална валидност на нормативните теории на Юрген Хабермас, Аксел Хонет и Райнер Форст. [2]
- Мисля, че е по малко от двете, но най-вече е исторически развила се интерпретация на равенството. Когато казвам, че е по малко от двете, това е в духа на тезата на Форст, например, че ние изхождаме от допускането, че всички индивиди имат еднаква морална стойност, че техните интереси имат като цяло един и същ статут и няма такива, които да тежат повече, че всеки трябва да бъде разглеждан като център на самолегитимиращи се искания и никой не трябва да бъде принуждаван да живее в условия, които го подчиняват и го лишават от „правото му на обосноваване“ (righttojustification). Според мен, всичко това е така, макар че не бих предложила същата философска концептуализация. Допълнително твърдя, че правилната интерпретация преминава през принципа на равнопоставеност на участието. Той е малко по-специфичен, макар и да не противоречи на казаното от Форст. Бих казала, че всяка по-ограничена или по-малко взискателна интерпретация, която допуска повече асиметрии, не е в състояние да улови целия смисъл и целия критичен потенциал на идеята за еднаква морална ценност (или на идеята за основното право на обосноваване, или на която и да било от тези идеи). В този смисъл, за мен равнопоставеността на участието е специфична, изискваща интерпретация на онези нормативни идеали, които Форст и Хабермас предлагат. Но, за разлика от тях, аз не бих прибягнала до никакво трансцендентално или квази-трансцендентално философско обосноваване на тази идея. По-скоро (и тук се приближавам повече до позицията на Ейми Алън) бих казала, че историческите концептуализации на равенството, на еднаквата морална ценност или на която и да било фундаментална норма са се задълбочили и са се обогатили чрез социалната борба. В това отношение може би позицията ми се различава до известна степен от тази на Алън. Именно благодарение на социалните борби хората са започнали да виждат неадекватността на ограничените интерпретации на равенството, на правото на обосноваване. Социалните борби, еманципаторните сблъсъци проблематизират тези ограничени схващания и ги задълбочават, обогатяват, прилагат ги към нови жизнени сфери, на които преди това са били чужди. Например, работническите и социалистическите движения ги прилагат към сферата на платения труд или на икономическия живот, а преди това те са били затворени само в полето на политическото; феминистките движения ги прилагат към сферата на семейството, мултикултуралистките движения ги прилагат към гражданското общество. По този начин тези принципи се разширяват и задълбочават. Ако се опитате да не предлагате абстрактна философска аргументация в тяхна полза, а концептуален анализ на най-прогресивните значения на либералните идеали, универсалистките идеали, социалистическите идеали, тогава равнопоставеността на участието ще представя възможно най-добрите налични в момента начини за интерпретиране на тези идеали по съдържателен, богат и отворен за преразглеждане начин. Това е моята теза. И за да я защитя, няма нужда да напускам историята, тъй като става дума за прочит на имлицитното и експлицитното в развитието на социалните движения.
- Един тип описание на специфичната граматика на социалните движения в либералните общества…?
- Не само в либералните общества… Мисля, че подобни на тези идеали присъстват също така в нелибералните общества и дори в анти-либералните. Критиците на, да кажем, западния империализъм искат равнопоставеност. Може би тези критици изпадат в противоречие, защото разчитат на идеята за равнопоставеност на участието като критика на западния империализъм, като в същото време се случва да лишават от това жените в собствените си общества или хомосексуалните. Но, според мен, всеки, който оспорва дадена нелегитимна властова асиметрия (не мисля, че това правят само либералите), стъпва на нещо, подобно на тази идея, на някаква нейна версия. Равнопоставеността на участието е част от граматиката на оспорването, от самата възможност за критика.
[…]
- Стигам до една от любимите ми теми във вашите изследвания: проблематизацията на „опасната връзка” между феминизма от втората вълна и неолиберализма. Вие доразгръщате аргументацията на Болтански и Чиапело[3], че съвременният гъвкав и мрежови неолиберален капитализъм е трансформирана форма на стария държавно организиран капитализъм. Трансформирането се състои в интегриране на еманципативните аргументи и жизнени стилове на „артистичната” критика на Новата левица в тъканта на производствените отношения. Вие репозиционирате анализа на двамата автори в контекста на вниманието към пола и през тази призма показвате „амбивалентността” на еманципацията, когато тя бива насочвана предимно посредством искания за културно признаване, фокусирани върху идентичността/различието. Несъмнено феминизмът от втората вълна (заедно с постколониалните изследвания и изследванията на мултикултурализма) има своите големи успехи при деконструирането на културните стереотипи на потисничеството, които тихомълком биват внедрявани в типовете управляемост и производство на социалната държава. Но, казвате вие, днес като непредвидени странични ефекти на тези критики можем да наблюдаваме, че всички феминистки анти- (антиикономизъм, антиандроцентризъм, антиетатизъм, контравестфалианизъм) неолиберализмът използва за други цели или променя значенията им[4]. Както разбирам вашата концепция, вие фиксирате две основни причини, поради които тези злоупотреби с еманципацията стават възможни: 1. Специфичната слепота на културалистката перспектива към икономическите неравенства и съответно, към нуждата от социална защита; 2. Прогресиращата индивидуализация, характерна за еманципативната насоченост на втората вълна – индивидуализацията е нещо добро, когато допълнително укрепва „индивидуалната автономия”, но може да бъде и опасна, когато се превърне в самоцел и започне да отслабва социалните връзки (културата обвързва, но това правят и сдружаванията въз основа принадлежност към една класа и политическата солидарност). Самоутвърждаващата се индивидуализация изправя индивида „сам” срещу пазара и социалните сили, надхвърлящи неговите/нейните възможности за действие; сили, които го/я принуждават да бъде (ре)активен, гъвкав и т.н., и редуцират неговата/нейната практическа автономност. Изглежда, че еманципацията – борбата за равнопоставеност и срещу господството – може неволно да укрепи управляемостта. Мислите ли, че това неизменно е тъмната страна на еманципацията? И в този смисъл: може ли предложеният от вас троен модел, отчитащ маркетизацията, социалната защита и еманципацията като различни, но допълващи се движения[5] – да бъде използван не само за социална диагностика, но и като нормативен дневен ред, търсещ социалния баланс между свободата, солидарността и равнопоставеността?
-Да. Мисля, че сте уловил по много точен и особено осветляващ начин моята идея по тези въпроси. Трябва да кажа, че това е до известна степен изненадваща дори за мен самата посока на разгръщане на моите разсъждения, тъй като преди аз схващах еманципацията просто като нещо добро. Но днес съм на мнение, че тя има тъмна страна или двойствена природа и потенциал да бъде артикулирана по проблематичен начин – в твърде индивидуалистичен дух. Затова, според мен, в исторически план съществува връзка между борбите за еманципация и, да кажем, икономическите сили, които по собствени причини са заинтересовани от разрушаването на традиционните общности, които преграждат пътя на маркетизацията. Налице са дълбоки основания за тези опасни връзки, за този тип родства. Не мисля, че еманципацията трябва да се движи в подобна посока, но тя винаги носи потенциала да завие натам. Еманципацията има нужда от едно действително внимателно и координирано усилие, за да поеме в друга посока. Тъй като тя е просто волята и борбата за преодоляване на господството. Доколкото понякога е борба срещу традиционните общности и йерархии, които ограничават индивидите, унижават ги и ги лишават от власт, то тогава тя може да бъде борба за индивидуални права срещу общностите: най-познатата форма на господство е отношението между господар и роб. Въпреки това, има също така видове господство, които имат други въплъщения и възприемат безлични системни форми, които изискват различен тип еманципаторска ориентация: такава, която включва укрепващи, солидаристки и дори квази-комунитаристки сили, насочени срещу безличните маркетизирани типове господство. Не съм мислила никога, че ще кажа нещо подобно, но сега вярвам, че тази двойственост на еманципацията трябва да бъде схваната по начин, който ни доближава повече до солидаристкия аспект на нещата. Съществуват легитимни солидарни интереси, някои от които дори – което несъмнено е трудно - могат да бъдат концептуализирани квази-комунитаристки и всичко това е ново за мен. Аз наистина харесвам наблюдението, което изказахте в самия край на въпроса ви, че тази идея за тройния модел не служи само за диагностика, но носи със себе си нормативен дневен ред, правещ възможно пре-въобразяването на отношението между свобода и солидарност, и защита, и еманципация, и, да, негативните свободи, които пазарът носи, и които не искам да отхвърлям. Вашата формулировка ми допада много.
- Благодаря Ви. Особено важно нововъведение през последното десетилетие е трансформирането на вашата теоретична парадигма от дву- в триизмерен модел на справедливостта. През 90-те години на XXвек вие развихте един „бифокален“ модел, съчетаващ преразпределението и признаването като различни, но допълващи се корективи, приложими към различни типове несправедливост: несправедливото разпределение и липсата на признаване. Когато този модел бе изграден и стана известен по света, вие започнахте да говорите за трето – политическо – измерение на справедливостта, катообяснихте това с неотложността, произтичаща от глобализацията: ние вече сме отвъд „Вестфалската рамка” и териториалната държава вече не е подходящият (или най-малко, не е самодостатъчен) адресат на искания, породени от сили, надхвърлящи държавния обхват на юрисдикция и въздействащи върху хората отвъд статута им на граждани в национални политически общности. Този тип вреда – когато индивидът е засегнат от управление, което не попада под юрисдикцията на народния суверенитет и което не може да бъде коригирано чрез процедури на представителство (когато лицето няма граждански глас), вие наричате изопачено рамкиране (misframing)или изопачено представителство (misrepresentation). Решенията на глобални институции като Световната търговска организация и Международния валутен борд могат да причинят подобна вреда и те, както и някои глобални корпорации, са сред обичайните заподозрени, доколкото не подлежат на граждански контрол. Но мигрантите биха могли да претърпят същите вреди, когато биват подчинени на приемащата ги държава (сега в България се сблъскваме с този проблем по повод сирийските бежанци). Според вас, справедливото решение относно проблематичното управление – в тези различни случаи – трябва да бъде взето чрез ръководено от разума обсъждане между всички, които са подчинени (allsubjected). Именно тук вие въвеждате новото политическо измерение на справедливостта: борбата за справедливо представителство.[6]
[…] Бихте ли прояснила малко по-подробно следното напрежение: можем ли да мислим за глобална справедливост или глобално политическо представителство, или трябва да се придържаме към някакъв тип суверенитет, чиито граници, макар да не са субстанциални, все пак ясно показват „кой се брои” (може би суверенитетът няма да бъде на национално, а на по-глобално ниво – надявам се, че това ще стане възможно за ЕС, ако Съюзът успее да се федерализира)? Преди време вие споменахте за една нова форма на хегемония, която днес се упражнява чрез „разединяване на суверенитета” (disaggregatedsovereignty),но какво може да се направи, за да преодолеем това разединяване?[7]
- Да, около тези въпроси има множество концептуални затруднения и интересни проблеми. Започвам от наблюдението, че, както вие посочихте, стандартният отговор на въпроса „кой се брои” е нормативно и политически безполезен днес; стандартният отговор просто е: онези, които са граждани на една териториално определена политическа общност, и по тази причина имат право на участие.
Поради всички причини, които споменахте, този отговор вече и може би никога не е предлагал адекватна нормативна концептуализация. Ако вярвате като мен, че простият факт на подчинение по отношение на инстанция, взимаща решения, и упражняването на власт сами по себе си ни упълномощават да имаме глас, и доколкото упражняването на властта днес посредством мрежа от управленски структури вече не съответства (или никога не е съответствало) на съществуващото политическо устройство, характеризиращо се с официално членство, то ние трябва да започнем да мислим по нов начин за всичко това. Идеята ми е да анализираме този въпрос за подчинението като начин да дадем отговор кой би трябвало да има легитимен глас при авторизирането на политическата власт, при нейното упражняване. Тогава следващият въпрос е: как можем да знаем кой е подчинен? На пръв поглед, това може да изглежда като обективно състояние, което социалните учени могат да диагностицират: как действа Международният валутен фонд или как работи схемата около международното право на интелектуална собственост, или, да, как се регулира присъствието на бежанци без гражданство, на имигранти и т.н., на дадена държавна територия. Вие знаете, че този отговор е стандартен и не е напълно погрешен. Но има и още нещо: налице са също така огромни противоречия между конкуриращите се парадигми на социалните науки и на историческите и интерпретативни схващания, затова, според мен, не можем просто да оставим тези проблеми на социалните учени с тяхната експертиза. Мисля, че е налице, нека го наречем, метаполитически процес на уреждане на тези конфликти на интерпретацията. Въпросът е: не разполагаме с едно единствено общоприето разбиране как да рамкираме и как да ограничаваме политическия процес на взимане на решения. Една група настоява върху един тип рамкиране, друга казва „не, това е погрешна репрезентация” и т.н. Затова моята идея е, че днес сблъсъците са относно тези проблеми на репрезентацията: кой предлага правилната рамка, включваща всички засегнати, кой погрешната и т.н. И това е метаполитика на представителството и трябва да има начин тази политика да се разгръща и да носи известни резултати. Не се застъпвам за пълна отвореност, а по-скоро за диалектика на отваряне и затваряне. Такъв аргумент излагам в статия с името “Анормална справедливост”, която може би познавате.[8]В нея се опитвам да покажа, че, от една страна, е чудесно, че сега тези въпроси се поставят открито, защото те биваха прибързано предрешавани в епохата, когато всичко се схващаше в термините на парадигмата на „западните ценности” и формалното гражданство; добре е, че поставихме тези въпроси, защото преди се генерираха погрешни интерпретации. От друга страна, постмодернистката прослава на отвореността не е последната истина, тъй като решения трябва да бъдат взимани и процедури трябва да бъдат следвани, и властта трябва да бъде упражнявана, за да разрешава проблеми. Затова, струва ми се, че стигам до същия отговор, който ви дадох на предишния въпрос относно равнопоставеността на участието във връзка с това, което нарекохте легитимни йерархии или асиметрии. И сега отговорът е: временно закриване на въпроса, но с вградени канали за оспорване на репрезентацията на по-късен етап, тъй като тя може да се окаже погрешна.
-… и изграждане на канали за разширяване на политическата общност?
- Именно.
- Включвайки мигрантите и може би нови държави, както при разширяването на ЕС?
- Точно така. И създаване на нови или демократизиране на съществуващите управленски структури, зад които не стои никаква публика, електорат или демос, а които са продукт на договаряния в тъмни задни стаички между представители на елита или на правителства, които в действителност не се отчитат пред гражданите. Моята идея предполага възможност за преработване на репрезентаците (re-framings), които могат временно да бъдат затворени при взимане на решения. Но тези затваряния трябва също да бъдат оспорими и затова се нуждаем от арени за оспорване, както на настоящите репрезентации и политически конфигурации, така и на новите, които все още са само проект.
- Преминавам към въпросите, свързани с диагностиката на борбите и стремежите на епохата ни. В светлината на предишния въпрос, как разглеждате продължаващата криза в Украйна? Суверенитетът на тази държава вече е разрушен. Не само руската инвазия провокира мнозинството граждани на Крим да гласуват за разцепването на Украйна – очевидно повечето от тях се самоопределят най-вече чрез колективна идентификация като част от руския народ и не толкова чрез европейската идея за „индивидуалната автономия”. Но те не са единствените засегнати от отделянето, нито дори гражданите на Украйна са „всички засегнати”. Кой легитимно може да се счита за засегнат или подчинен в подобна ситуация? Може ли да има реален и успешен процес на делиберация в ситуация на истински сблъсък на ценности? Как принципът на справедливото репрезентиране трябва да действа тук като нормативен критерий? Накрая, кои са основните предизвикателства, които украинската криза поставя пред социалната теория?
- Аз, като американски гражданин, имам някаква яснота в едно отношение, но също така твърде много „слепи места” в други и, според мен, това е ситуация, която се нуждае от истински разговор между критически теоретици с различни позиции, за да можем да очертаем дори в най-груби линии някаква адекватна картина. Нека да изясня какво имам предвид, казвайки, че като американски гражданин имам яснота в едно отношение. Като ляво ориентиран гражданин и критик на американското правителство, вярвам, че в момента се разгръща процес на демонизиране на Русия в пресата и може би идеализиране на определена прослойка на либералния капиталистически елит в Украйна. Вярвам, че 1989 г. беше изключителна възможност, която се случва веднъж в живота – за ново геополитическо споразумение – и много хора мечтаеха за нещо подобно. Но тя не се осъществи; вместо това се осъществи нещо много лошо. Отговорността може да бъде разпределена по различни начини, но мисля, че САЩ като единствена оцеляла суперсила носи голяма част от вината. Вярвам, че позиционирането на НАТО в този регион с цел упражняване на натиск върху Русия провокира всички най-лоши параноични авторитарни аспекти на руската политическа култура. Всеки път, когато НАТО разполагаше ракетни комплекси в Източна и Централна Европа, казвайки „О, не, те са за иранците”, стимулираше най-лошата параноя и авторитаризъм на Русия. Така че, моята позиция винаги е била анти-антикомунистическа и сега е анти-антируска, което не е същото като про-руска и про-комунистическа, ако разбирате какво имам предвид. Като американски критически теоретик приносът ми трябва да се състои в постоянно усилие да разбулвам онова, което правителството ми прави от мое име, но което аз не приемам. Разбирате, нали? Това е само малка част от пъзела, която на този етап няма много допирни точки с другите аспекти на дългата история на Русия, и в по-близък план, на съветския империализъм в региона, или със сложната история на Крим, която несъмнено е свързана с Русия и с господството над Украйна от страна на Русия и СССР. Само от историческите геополитически имперски отношения мога да изведа наличието на противоположни течения до степен, в която някои украински националисти разгръщат контрапроект за господство над рускоговорящите и етническите руснаци в Украйна и над всичко това се надграждат интересите на корпоративните неолиберали на Запад. Това е твърде сложна ситуация и аз нямам ясен поглед върху нея. Вие ми кажете повече!
- България, която, въпреки че е член на ЕС, среща проблеми, твърде близки до украинските. Оставяйки настрана геополитическата гледна точка и историята на империализма, бих казал, че големият проблем на източните страни е опасната връзка, опасното съединяване между екс комунистическите елити и неолиберализма.
- Интересно!
- В началото на прехода ние станахме свидетели на умишленото ограбване на тези държави, експроприацията на публичното богатство именно от или предимно от бившите комунистически елити. Те са…
-... номенклатурата.
- Да, те бяха и са абсолютно цинични. Може би знаете, че в България от повече от шест месеца всекидневно се провеждат граждански протести срещу правителството, но всъщност те са срещу „олигархията”. Именно „олигархията” е основният проблем, като с това имам предвид специфичен хибрид от политическа и икономическа власт, извратена комбинация от две различни логики: неолибералната логика на отслабване на държавата и на пазарните регулации и номенклатурната логика на използване на държавата за постигане на лични привилегии и облагодетелстване. Сложният въпрос, според мен, е, че социалният дневен ред, поставящ на първо място разрязването на този възел, често се измества и се артикулира в националистки или колективистки термини – понякога отвътре – от онези, които страдат и реагират срещу това, но най-често отвън – от пропагандата, която обвинява протестиращите за техния национализъм и фашизъм.
-Всичко това е толкова интересно и проясняващо ситуацията. Тъкмо се връщам от семинар, на който обсъждахме Арабската пролет и Египет – там нещата са по-различни, но отново става дума за протест, който съчетава икономически, социални и политически искания за еманципация, и се оказва порочно изтласкан в авторитарна, и да, отчасти неолиберална посока.
- Тъй като неолибералната реторика се превръща в легитимация на нелегитимно и незаконно притежаваната …
-... собственост? Откраднатата собственост …
- Да, откраднатата собственост. И това е един вид прекъсване на социалната памет – неолиберализмът произвежда социална амнезия. За нас той се оказа невъзможното „опрощаване” на нелегитимния генезис на капитала: прошка, дадена не от самите общества, а наложена като глобално правило на играта. Подобно невъзможно опрощаване трябва да бъде изтласкано вън от социалното съзнание. Но изтласканото понякога се отприщва…
- Точно така. Мисля, че това е забележително наблюдение, което изяснява толкова много. Може би то обяснява и съучастничеството на САЩ и Запада, които в момента всъщност не знаят как да действат.
- Нека с помощта на вашата критическа парадигма се опитаме да възприемем един по-широк поглед към глобалната вълна от протести по света (от Арабската пролет, Окупирай, Движението на възмутените, протестите в Москва, Гези, София и Майдана). Ако искаме да предложим социална диагностика, тръгваща отдолу, можем да кажем, че тези граждански протести издигнаха някои общи твърдения, независимо от локалните различия: политическите елити са „корумпирани”, служат не на гражданите, а на неясни икономически интереси, социалните неравенства драматично нарастват (1: 99%); „монополите” стоят зад всичко това. Подобни описания биват повтаряни почти навсякъде – в демократична и недемократична институционална среда – и те са труизми, широко разпространени не само сред участниците в тези движения. Какво всъщност се случва и какво можем да очакваме от тези движения – те често биват етикетирани като само “негативни”? Могат ли да генерират различни форми на живот и на политическа организация? Как са свързани с вашата диагноза за „неолибералната криза на капитализма”?
- Мисля, че вашето описание на общите теми е особено осветляващо. Те наистина са едни и същи и са придобили статута на нещо саморазбиращо се за много хора и в много региони. И това е началото на диагностицирането на ситуацията. Възгледите, които приписвате на протестиращите, наистина са такива, но предполагам, че е задача на левицата – като винаги имам предвид демократичното ляво – да се опита да предложи една по-детайлна диагноза, една по-добре разработена реконструкция. В този им вид те не са погрешни, но може би стават по-податливи на популистка употреба и все още не идентифицират ясно структурните причини на проблемите. Затова могат да бъдат изопачени, както понякога се случва, в националистка перспектива, дори в антисемитска или друга подобна. Затова бих казала, че следващата стъпка е да разгърнем тези прозрения до една по-ясна, по-дълбоко концептуализирана, структурна диагноза: такава, която ще предостави на народните движения и борби нещо като карта, на която те ще могат да се самоситуират и да видят по-ясно своите отношения с други подобни борби (ще видят по-ясно онова, което вече са усетили интуитивно). Това е приемлива първа стъпка; важен е и въпросът за организацията, за програмата и проекта. Отделно от тази обещаваща споделена интуиция, най-любопитният факт е колко внезапно започват тези протести и колко бързо стихват, без, в голяма част от случаите, да са породили някаква организационна или програмна форма или някаква яснота за по-нататъшни действия. И бих казала, че това е най-разочароващият аспект на обещаващата страна на нещата. Според мен, следващият въпрос е как бихме могли да се върнем към онази грамшианска начална точка на разговор и как е възможно да си представим конструирането на контрахегемонен блок – ако е налице тази споделена интуиция, то на теория поне трябва да е възможно да се върнем към Муф и Лакло и да я разгърнем до политическа програма. Колкото до „кризата”, това не е просто моя диагноза, а е една по-широко разпространена диагноза на кризата на неолибералния или на детерминирания изцяло от финансовите потоци капитализъм, или на глобализирания капитализъм – както и да наречете тази настояща форма на капитализъм. Той е в дълбока криза и мисля, че имаме шанса, както казваме ние от Новата левица, еднозначно да наименуваме системата и да предложим обяснение на начина й на действие, и да отговорим на въпросите защо той е толкова дълбоко вкоренен в тази система и защо има нужда от промяна на най-дълбинните й структури, а не от кръпки тук и там. Това е била ролята на демократичната левица във всеки период, такава е и сега. Впечатляващо е колко неорганизирана е опозицията, както и самата система – те са огледални образи. Така че, моята надежда е да успеем да организираме генерирането на една лява диагноза.
- „Равнопоставеността”, поне в контекста на протестите в САЩ и ЕС, има специфична материална стойност за протестиращите: в техните мрежи тя често стига дотам, че практически не се позволява политическо лидерство или представителство; преките връзки с политическите партии и профсъюзите са предварително отречени и хоризонталната делиберация се мисли като единствена форма за взимане на решения. Изяснете как оценявате тези въплъщения на равнопоставеността и делиберацията на фона на вашата нормативна програма?
- Напълно съм съгласна с вашата критика и диагноза на проблемите, слабите места и погрешните концептуализации на този начин на политически протест, но не съм съгласна, че те са свързани с идеята за равнопоставеност или поне - не по необходимост. Първата точка на съгласие. Преподавам в Ню Скуул и съм заобиколена от изключителни студенти; и всички те споделят анархистки възгледи, а аз съм анти-анархист в смисъл, че вярвам, че ако не изградим демократично организирана и отговорна публична власт, ние просто ще предадем всичко в ръцете на частните интереси, които и в момента до голяма степен управляват света с мълчаливото одобрение на малкото останали – поне теоретично – публични институции, които обаче не работят в името на общото благо. Затова мисля, че критиката на политическите институции е дълбоко проблематична и е само начин за овластяване на частните корпорации. И това е опасна връзка – опасна връзка на анархистки по духа си протест с неолибералните икономически сили, които реално искат, нека да го кажем така, да отслабят публичната власт с изключение на онези институции, които могат да контролират и които имат отношение към нещата, които те желаят. В този смисъл съм последовател на Хабермас – вярвам в двойния модел на политика: институции и публичност, държава и гражданско общество. Но не само държава, защото, както вече стана дума, мисля, че се нуждаем от публична власт на трансдържавно или дори наддържавно ниво. Аз съм за едновременното изграждане на публични институции дори там, където те не съществуват все още, на транснационално и глобално ниво; аз съм за демократизиране на публичната власт, която в момента съществува, и за демократизиране и превръщане в публични на управленските структури, които са наполовина публични и наполовина частни. И всичко това е свързано с овластяване на гражданското общество, на контра-силите на публичната сфера на всяко ниво. И това не е анархизъм, а нещо като демокрация на участието.
Според мен, това е правилният начин на концептуализиране на формите на институционализация на равнопоставеността на участието: не можем да я институционализираме чрез деинституционализиране на всичко. […]
- Тъй като сме към края на интервюто, нека опитаме да контекстуализираме вашата позиция за българската публика. Знаем, че вашата нормативна програма е вкоренена в опита на левите движения на Запад, но вие коментирате и други исторически и културни контексти. Това интервю ще бъде публикувано в България, бивша комунистическа страна, и можете да си представите специфичната чувствителност на нашата аудитория към думи, като „равенство”, „класи”, „Маркс” и други понятия от официалния речник на бившия тоталитарен режим.Това в още по-голяма степен важи в настоящия контекст, в който вече споменатата „опасна връзка” между бившите комунистически елити и неолиберализма роди нещо, което българските протестиращи нарекоха „мафия“ и „олигархия”. Като известен представител на постмарксизма и феминизма, можете ли накратко да изразите отношението си към бившия държавен комунизъм и неговия крах?Какво е критичното в критическата теория на Маркс? И какво означава да бъдеш постмарксистки ориентиран социален теоретик днес?
- Наистина, тук става дума за това как е възможен плодотворен диалог и дискусия в контексти, зад които стои различна история, придаваща различни значения на езика. Като част от американската левица не ми се е налагало да се сблъскам с всички злини на държавния комунизъм, но пък съм доста пряко въвлечена в съпротивата срещу злините на антикомунизма, който беше ужасяващ, репресивен феномен и действително разруши нашата демократична левица. Аз съзрявах през 60-те години по време на протестите срещу войната във Виетнам, движението за граждански права и т.н. Тогава ни наричаха комунисти, а ние вярвахме, че антикомунизмът е пред своя залез. Затова особено освобождаващо беше откриването на Маркс във вид, в който, според нас, можехме да го използваме по демократичен начин, но аз чудесно разбирам защо този език и позоваване на Маркс би било твърде проблематично за хора, за които той е бил използван като тояга, като оръжие за господство. Може би е необходимо да намерим други езици и други места на позоваване, но във връзка с онова, което вече казахте – за олигархията и 99-те процента – това са други езици, които може би се опитват да кажат нещата, за изказването на които аз – на фона на моята история – използвам Маркс. Всъщност, няма значение какъв език използваме, ако можем да се разбираме. Разбира се, според мен, Маркс трябва да бъде четен като критически теоретик, а не като легитимация на авторитарен, управляван от една партия, икономически режим, какъвто не бих искала да съществува повече. В същото време, като критически теоретик, Маркс е незавършен. Ще имам лекция[9], която се надявам да посетите, в която ще се опитам да защитя тезата, че Маркс е успял да анализира само малък сектор на капиталистическото общество и доколкото е бил прав относно него, относно динамиката на безкрайното натрупване и присвояване на принадената стойност, това може да се ситуира в много по-обща перспектива, която засяга някои от темите, които, например, Полани разглежда: как тази динамика на натрупването е ситуирана спрямо организацията на социалното възпроизводство извън пазара, как е ситуирана по отношение на господството над природата, как е ситуирана спрямо инструментализацията на политическата и публичната власт. Маркс не е разработил тези измерения на критическата теория и не е обвързал своята концепция за динамиката на безкрайното натрупване на капитала и присвояването на принадената стойност с тези аспекти и затова, според мен, задачата на критическата теория не е да изхвърли Маркс, а да използва онова, което все още е ценно в неговия анализ, и да го ситуира в много по-широка критическа рамка.
Разговаря Димитър Вацов
Превод от английскиИна Димитрова
[1] Разговорът е проведен на 8 май 2014 г. в Дартмут Колидж, където, благодарение на програмата за академичен обмен Фулбрайт, имах възможност да специализирам. Пълният текст на разговора предстои да излезе в сп. Критика и хуманизъм. Д. В.
[2]Allen, Amy. TheEnd ofProgress: CriticalTheoryinPostcolonialTimes. Manuscript (New York: Columbia University Press, forthcoming 2015). Позоваването е със съгласието на автора.
[3]Boltanski, Luc and Eve Chiapello, The New Spirit of Capitalism, London and New York: Verso, 2005.
[4]“Feminism, Capitalism, and the Cunning of History” in Fortunes of Feminism (Fraser 2013).
[5]“Between Marketization and Social Protection: Resolving the Feminist Ambivalence” in Fortunes of Feminism (Fraser 2013).
[6]“Reframing Justice in a Globalizing World” in Fortunes of Feminism (Fraser 2013).
[7]Fraser, Nancy. Transnationalizing the PublicSphereOn the Legitimacy and Efficacy of PublicOpinion in a Post-WestphalianWorld. Theory, Culture, and Society, 2007, 24 (4).
[8]In: Fraser, Nancy, Scales of Justice: Reimagining Political Space in a Globalizing World, New York: Columbia University Press, 2009.
[9] Превод на статията, на която е базирана споменатата лекция в Дартмут Колидж, очаквайте в сп. Критика и хуманизъм.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
