Думи срещу думи ( литература), брой 2 (3059), 16 януари 2015" /> Култура :: Наблюдатели :: С ритници
Български  |  English

С ритници

 
Антонио Лобо Антунеш. „Опознаване на ада“ (Conhecimento do inferno, 1980). Превела от португалски Даринка Кирчева. ИК „Алтера“, 2014. Цена 15 лв.
 
Представете си човек в тъмна стая, който яростно размахва юмруци; дебне го заплаха, но неясно каква, нещо в стаята го застрашава, иска да го смачка, той ожесточено се съпротивлява, все по-озлобен срещу безстрастната поредица от случки, която го е довела дотук.
Ето какво впечатление оставя „Опознаването на ада“, поредният преведен на български роман от известния португалски писател Антонио Лобо Антунеш (след „Блясък на Португалия” и „На края на географията“). Тъмната стая всъщност не е стая, а купето на колата, с която пътува главният герой, психиатър. Романът на практика представлява канонада от впечатления, спомени, асоциации – можем да го сметнем и за дълъг поток на съзнанието – така че, за сюжет е трудно да се говори. Но и по своя безсюжетен начин, Антунеш властно ни принуждава да опознаем един ярък романов свят; не просто ни отваря вратата към преживяванията на своя герой, а ни запраща вътре с ритници. И, свити в ъгъла, гледаме нажеженото кълбо на мислите, което гневно подскача из блудкавата сивота на по-големия живот, из онзи обикновен, редовен свят, който още в първите редове е обявен за изкуствен.
Този свят е преди всичко адът на психиатрията, описана като чудовищно не-място, из което бродят палачи и жертви. Сетивността е нагнетена до краен предел: читателят може да подуши вонята в болницата. Заклеймяващият патос е толкова силен, че човек се чуди как изобщо е могъл Антунеш да остане психиатър и след написването на тази книга. Върху кошмарните видения от болницата се наслагват сцени от колониалната война в Ангола. Конкретни, графични сцени, които в един момент се сгъстяват в ударни реплики, чиито настоятелни повторения им придават мощта и символиката на лайтмотив. След средата на романа и сцените от болницата са подложени на същата словесна имплозия и повтарящите се реплики започват да водят ритмичен, контрапунктов диалог помежду си – това вече направо не е текстова логика, това е откровено музикален строеж с редуване и противоборство на фрази и теми.
Така че, най-характерното за този роман е гъстият, неистов език, в който всеки образ моментално обраства с тропи, а те на свой ред плъзват като метастази. Това не е просто стил, това е самата същност на писането на Антунеш. Този език изглежда е единственият правдив начин да се направи достъпна психиката на героя. Навярно няколко примера няма да са излишни: „бичият рев на морето“, „плахата полусянка на стрехите“, „упоритото акне на (дъждовните) капки“. Натрапчивата антропоморфност на природата и вещите като че ли компенсира марионетното бездушие на щъкащите по страниците човечета: ето че жаркият вятър е като женско бедро, а малко по-късно на свой ред облъхва хълбоците на рибарските лодки. Дума да няма, понякога този начин на писане се изражда в прекомерна маниерност: „повлякъл зад врата си хрипливо съзвездие от чайки, чиито писъци разтрошаваха в огледалото бързата геометрия на жестовете му“... А дори и в по-фокусираните си моменти текстът е труден за четене, изморителен, изискващ. Но понякога може да бъде просто възхитителен. Например, цялата пета глава, в която в психиатрията пристига един бягащ от сватбата си жених, кипи от искряща сатира. Верен на подривността си, Антунеш не довършва историята за жениха, а преминава към опитите за „демократична психиатрия“ непосредствено след Революцията на карамфилите. Но в тези страници „Опознаването на ада“ се равнява на най-доброто, написано от Селин: и като цяло в смайващия си презрителен тон, и на микрониво, където нахалните обобщения със сигурност напомнят скандалния френски сърдитко (например, „един плешив сержант, от ония тъпи темерути, които свирят на пиколо във военния духов оркестър“).
„Опознаването на ада“ трудно може да стане нечий любим роман – обаче настръхналото му присъствие ми се вижда важно и полезно за нашенската читателска среда, която все повече се държи така, сякаш висок модернизъм никога не е съществувал. Особено ценна е тази книга за пишещите (не само онези, които пишат за психиатрията и лудостта), както и за преводачите (не само от португалски). От Антунеш има много какво да се научи, при цялата му прекомерност. Лично за мен беше особено интересно да следя прескачането от едно глаголно лице в друго, защото по едно съвпадение и аз се опитвам да правя нещо подобно напоследък. Антунеш понякога сменя лицата дори в рамките на едно изречение – от това аз след доста колебания се отказах, но самият наглед, че е възможно, действа ободрително. Не тази дума бих употребил за въздействието на романа – но истината е, че по един особен начин той действително грабва, стисва и владее.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”