Реплика от ложата (театър), брой 2 (3059), 16 януари 2015" /> Култура :: Наблюдатели :: Homage caragioslique
Български  |  English

Homage caragioslique

 

„Приятелки мои“, спектакъл на Теди Москов, вдъхновен от филма на Марио Моничели „Приятели мои“, сценарий Симон Шварц и Теди Москов, сценография и костюми Свила Величкова, музика Антони Дончев, в ролите: Мая Новоселска, Светлана Янчева, Христина Караиванова, Албена Михова, Васил Банов, Иван Петрушинов, Никола Мутафов, Владимир Зомбори, Малък градски театър зад канала. Премиера на 11.01.2015.
 
Наскоро в текст на Хайнер Мюлер преведох „dieSchauspielerarieimHamlet“ с „карагьозлъка в Хамлет“. Наложи се да го променя, думата се оказа непозната (слава Богу, не „Хамлет“). Новата постановка на Теди Москов отлично онагледява този позабравен термин и означаваното от него.
Спектакълът е поклон към Марио Моничели и „Приятели мои“ (1975 г.), само дето приятелите са приятелки. Трябва да се признае, че той остава и стилистично верен на филма: персонажите се надпреварват да вършат безобидни поразии и простотии с никаква друга задача, освен да веселят себе си и публиката.
Изказът на Стефан Москов е добре известен. Не е известно, че аз се опитвам да схващам думите му буквално. Все по-успешно, нека се забележи. Седмици преди премиерата той ми каза: „Строя еднопосочна теснолинейка“. Приех го едно към едно и не сбърках.
Резултатът понася само един етикет: „карагьозлък“. Театърът „Карагьоз“, за чието родителство днес се бият турци и гърци, е собствено куклен театър на сенките, представящ смешни битови истории чрез каламбури, имитации, импровизации, буфонади. Тъкмо средствата съставят понятието, а не конкретната театрална форма.
„Приятелки мои“ не е нищо друго, освен неприкривано карагьозчийско надбягване на режисьора, сценаристите, композитора, художника и актьорите по серпентините на един недидактичен, неполитически, неангажиран, често простоват хумор. Пълно разпасване на аркашките. Непретенциозността е от обезоръжаващо висока степен. Съвършената липса на претенция е главното достойнство на спектакъла.
Пред нас е наслагване на скечове, разработени в каскади от гегове, с единствена цел: забавление – колкото на зрителите, толкова повече на авторите. Изоставяйки всякакви външни средства, действието разчита най-вече на въображението, чувството за хумор, способността за импровизация, сценичното умение, изобретателността и готовността за „самоизлагане“ на актьорите. Рискът нещата да се получават „трапешката“, тоест, на места да стават отлично, на места някак си, а на места хич, е, разбира се, елемент от играта.
Никаква изненада не е, че отделните сцени успяват да „хванат“ по-големи или по-малки зони от публиката, част от която пък междувременно си скучае на воля. Такива са правилата на жанра. А който е забравил, че той е свръх законен дял от театралното, да се сърди на даскала си. Като става дума за жанр, нека се каже, че той е и най-втрещяващото увеличително стъкло за границите на актьорската кадърност.
Вече не знам какво и как трябва да се пише за Светлана Янчева. Тя изглежда може всичко, демонстрирайки го с унищожително преминаване през преградите, поставяни понякога от текстове, партньорства, постановъчни програми, оставайки при това вярна на последните. След поредица от драматични роли, тук тя е съсипващо смешна, все едно, че цял живот, освен в комедия, в друго не е влизала. На нейно място бих изтрил размазаното червило от лицето си. За какво й е?
Успоредно с това спектакълът дава да се прояви комичната дарба на Васил Банов, непозната ми досега. Деликатната нелепост на неговия пощенец пенсионер е много сериозен неин атестат. Тук открих за себе си и актьорския потенциал на Владимир Замбори. Дава, разбира се, да се види и доколко обилно някои от другите на сцената са налепени с щампи, изпод които не успяват да излазят. Или просто не могат (не смеят?) да свалят противогазите на актьорското си самочувствие.
Най-трудното, тръгнеш ли да се отдаваш на карагьозлък, е да избегнеш канарите на кича и чалгата, които по определение си вървят с него. В днешно време да се отлепиш от „лепкавата комедийност“, характерна (най-вече, но не само) за медийните „забавни“ програми, е висш пилотаж, нагазиш ли във води, близки до техните.
Чалга в спектакъла на Москов собствено няма, а кичът е превъзмогнат почти навсякъде. С което е казано, че прави принос в жанра. Друг е въпросът, че на две-трите места, в които стилизирано се споменават топоси на долницата, публиката изпада в немотивиран възторг. Толкова по-зле за нея.
Потърсим ли някакъв наш аналог на карагьозлъка, спретнат с този спектакъл, трябва да се върнем доста назад – към началото на ХХ в. Става дума за стил и жанр, чието потъване в плитчините на културата ни тълкувам като загуба. Мисля за сценичните игри с главен герой правещия се на абдал Ибиш ага, развъртани в дървената барака с гръмкото име „Театър Ангело Пизи“ (сега там са Софийските хали). Като най-добри в ролята на Ибиш се споменават арменецът Белиян и гъркът Атанас Вая. (Впрочем, „Ибишовците“ са представяли даже Отело на турски, естествено като фарс.)
Залагайки само на пластика, мимика, глас, въображение и импровизационни дарби, тези актьори са успявали, посредством не особено възвишени теми, буквално да разкъртват от смях публиката си. Принадлежна по-скоро към простолюдието, тя е прибирала в себе си и интелектуалци от порядъка на Симеон Радев и Александър Балабанов. Същият този Радев пише, че сред постоянните посетители бил Иван Вазов. „Аз виждах – свидетелства той – как Вазов се смееше с цялата си снага“. Дай, Боже, всекиму!
още от автора


1 - 16.01.2015 16:15

Тнпрнт
От: Eвгени Илиев
Отдавна Теди Москов си изкарва парите с простоватички спектакли- имитации на "Монти Пайтън" например и кой ли още не. Но има огромно самочувствие на оригинален творец. Добре е, че господин Каприев точно го коментира и е дал написаното от него да се публикува.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”