Най-сетне бестселър?
Галин Никифоров. „Лисицата”. Сиела, С., 2014
След две награди и тригодишно затишие в края на миналата година Галин Никифоров издаде нов роман, „Лисицата“. Още на пръв поглед впечатлява неговият обем от 550 страници голям формат, впрочем точно толкова, колкото беше обемът на криминалния трилър от Джоан Роулинг. Приликата не е само в обема. „Лисицата“ е творба, която е замислена и изпълнена именно като четивен, популярен и развлекателен роман. И тя е точно това – нито повече, нито по-малко. Фабулата е криминална и в основни линии проследява поредица от убийства, извършени по еднакъв начин, при това със стил, който предизвиква търсенето на шифър. Сюжетът е много сложно изплетен, така както май само Галин Никифоров може да го направи в днешната ни литература. Действието започва през първата година на XIV век в Ирландия, с една клетка за вещици и двама ловци на демонични създания. След това се пренася в България, в град В. (по всичко личи, че това може да бъде само Варна), в наше време. Българската част от действието е всъщност основна, тук се разиграват събитията, които носят интригата, тук се намира и главният герой на криминалното действие – нещатният психолог към Трето полицейско управление в град В. Виктор Трейман. Чуждестранната част на сюжета продължава да се разгръща успоредно с родната, на големи тласъци от по едно столетие. След Ирландия попадаме във Флоренция от началото на XVI век, право в работната стая на Леонардо да Винчи; оттам – в японската провинция Шинано през 1613 г. („японската“ част е особено красиво написана); следва Франция от 1824-а, в замъка на братя Лотрек край Париж, и тук, както й се полага на Франция, ставаме свидетели на пикантни садо-мазо подробности от живота на нейната аристокрация. Няма нищо чудно, че сюжетът работи с клишета на популярните възгледи, това е правило за литературата, която се стреми към пазарен успех. В тази ситуация не остава нищо друго освен и ние да „търсим жената“. И ето, тя е наистина тук: прекрасната Нора Волпе с необикновените тъмночервени очи, които само понякога биват скрити от цветни лещи. Нора е необичайна и по обичайния напоследък начин: тя е много интелигентна, прави изследвания в областта на генетиката и молекулярната биология, публикува монографии, които я правят известна в научния свят. Още веднъж бих искала да кажа, че книгата е увлекателна и се чете за около седмица, прекрасно четиво за зимните дни. Тя е напълно продаваема в чужбина, навярно първият наш популярен роман, който може да попадне в международните бестселърни списъци, стига да има късмет с превода и рекламата. Впрочем, тя е и писана така, че да бъде продадена; виждаме го например в екзотичния персонаж, в големия брой чуждозвучащи имена на герои, които живеят в България, и преди всичко в начина, по който е представена скъпата ни родина – през външния поглед, който очаква да види в нея именно мизерия, сивота и морална утайка. Истински социални проблеми липсват, но пък и кой се интересува от тях, още повече щом става въпрос за публика с „масово“ възпитание? Психологически проблеми и нравствени конфликти обаче има предостатъчно, приятно поднесени в регистъра на идеите за майчината любов, за милостта и примирението, за способността да прощаваш, за наказанието да бъдеш безсмъртен. Възкресен е любимият избор на холивудските филми със създания от другия свят: можеш ли да се откажеш от безсмъртието в името на нещо по-голямо?
Трябва да признаем на Галин Никифоров огромната работа, която е свършил по събирането на информация, за да напише книгата, при това става въпрос за знание в много широк спектър – от история, изкуство и архитектура до медицина, генетика и микробиология. На фона на тази работа някак нелепо стоят пропуски в областта на онова, което бихме нарекли популярна култура. Така например и най-бързият поглед в Битие 38 би показал, че древният Онан изобщо не прави това, с което намира място в книгата; известната композиция на Майлс Дейвис просто не може да бъде изписана Callitenyting; терминathocне съществува, има латинска фразаadhoc, но тя пък не съвпада добре с обяснението, дадено й под линия; да не говорим за това, че скромната дума цев не бива да бъде написана цеф. За начина, по който са предадени множество фрази на ирландски, италиански, японски и френски език, не смея да правя заключение.
С „Лисицата“ Галин Никифоров застава на водораздел. Той може да се отдаде изцяло на популярното писане и безспорно ще го прави добре. Може и да се задълбочи в социалната проблематика на своето време, което ще го постави в друга редица писатели. Разбира се, може да се опита да прави и двете – ту едното, ту другото. Тогава вече ще разберем дали все още е останала мъдрост в старата поговорка за двата стола.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
