Елегантно, чувствено
Програмата на концерта на Симфоничния оркестър на Българското национално радио бе изискана, белязана с финес и особено естетско излъчване. Шеф-диригентът на оркестъра Емил Табаков eизбрал две композиции на френския модерн от края на XIX и началото на ХХ век. В някаква степен това съчетание показва основното от смисловата палитра на времето с красива еротика, с мистична чувственост, но и с вакхическа безбрежност. С променливи състояния и багри. „Поема за любовта и морето” (1909) на Ернест Шосон за глас и оркестър е по стихове на Морис Бушор, приятел на Шосон, който пише още музика по негови стихове. Преводът, за съжаление, заличава парономазията „Poèmedel’amouretdelamer”, не само красива за произнасяне. Това е тричастен цикъл, в който гласът на певеца и гласът на оркестъра се съединяват в магическа цветност в първата и третата част „Цветето на водите” и „Смъртта на любовта”, а лиричната сдържаност на близо триминутната оркестрова интермедия между тях сякаш усилва метафоричното им въздействие. Мецосопранът Валентина Куцарова не за първи път работи с Табаков. Надявам се, че ще продължат съвместните си концерти. Защото Куцарова е музикант с емоционална култура, която обозначава нейния вкус, нейната деликатна и многобагрена вокалност, изключително важна за такъв род стилистика. Гласът й притежава особена чувственост, много подходяща за тази музика. Освен това, тя владее изкуството и да се вписва, и да се откроява в партньорството си с оркестър, разбира се, в гъвкаво реализиран динамичен синхрон, постигнат от диригента. Двамата осъществиха желаното „приятелство на мисълта”, а звуково това се изрази във вълнуваща задушевност, в единна линия, в интригуваща емисия. Рядко в родния концертен пейзаж може да се чуе толкова красив, метаморфозиращ звук, деликатност и прозирност в изпяването на фактурата... да се преживее такова изкуство, осенено с мистично въздействие!
След аромата на тази поема, сякаш най-естествено продължение бе музиката към балета „Дафнис и Хлое” от Равел. Интересно, въпреки че е създадена за балета на Дягилев, музиката в своята цялост не е означена от изкуството на телесността. Широкото движение в някои от 12-те части на творбата (неотбелязани в листовката, която се нарича програма към концерта), въздушните пластове, непрестанните темпови колебания, привлекателните капризи на ритъма, които държат вниманието безотказно активно, динамичните изграждания, виртуозността на партитурата по отношение на владеенето на оркестъра предлагат и на музиканти, и на слушатели интензивно преживяване, което надвишава идеята за музика, функционираща в хореографски контекст. Изпълнението бе излято, с онзи подем в „разговора” между диригент и оркестър, който не винаги се случва на концерт. Сякаш опиянени от собствения си звук бяха музикантите от радиооркестъра – и в колективната си игра, и в соловите изяви на музиканти, като Явор Желев, Галина Койчева, Константин Евтимов и др. Изпълнението излъчи буколическия характер на творбата с прелестна еротизация, изящно изваяни линии, с предели в динамическата изразност, с неутолима интензивност – прочит, който разказваше и показваше с извисено тоново въображение митологичната приказка... Слушайки интерпретацията на Табаков, не можеш да не си спомниш думите на Жан Кокто за „Дафнис и Хлое” на Равел: „...Едно от тези творения, които падат в сърцата ни като комета...” След такъв концерт животът придобива отново смисъл!
Накрая бих искала да добавя: класическото изкуство у нас пази своята идентичност именно благодарение на музиканти като Емил Табаков. Безкомпромисността, художественият критерий и оригиналният му подход към музиката създават много необходим континуум във все по-неглижираната у нас от манията за забавление симфонична култура. И то е не само мисия, талант и предопределение, то е много тежък кръст.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
