Превъплъщенията на фантастичния филм в Ситжес
Фантастичното в киното обикновено идентифицираме със следните жанрови подкатегории: научно-фантастичните мегапродукции, изследващи космоса или версиите за извънземни цивилизации; фентъзи филмите с митологични сюжети, пресъздаващи въображаеми герои и светове; хорърите, които се целят в скритите ни страхове, материализирайки ги най-често в екранни чудовища. Фестивалът в Ситжес обаче (най-престижният за фантастично кино в света, чието 47-мо издание се проведе в каталунския морски град между 3 и 12 октомври), врял и кипял почти половин век из дебрите на въображението и подсъзнанието, логично излиза от тези ограничения и разширява понятието, следвайки по-скоро дефиницията за фантастика в литературата. Сред многото определения като че най-добре му пасва това на аржентинския есеист Алберто Мангел, според когото фантастичното се съдържа в колебанието на героя/читателя дали си има работа с реалността или въображението.[1] Това сюрреално колебание е може би единственият критерий, който може да обедини всички филми в Ситджес.
Има фестивални секции, които чинно следват постулатите на филмовата фантастика и най-вече поджанровете й, активиращи първичните страхове – повечето филми в официалната конкурсна програма са трилъри или хоръри, селектирани с внимание към естетическите им качества. Още по-чистите и второкласни жанрови представители пък са програмирани в нощни маратони, красноречиво озаглавени „Среднощен екстремизъм“, а опашките за тях се вият на стотици метри пред киносалоните. Апогеят на маниашкото преживяване е „Парадът на зомбитата“, който винаги се провежда в първата събота на фестивала и докарва маскирани фенове от цяла Каталуния. Франкенщайн и Булката-труп са най-често срещаната влюбена двойка в тази нощ.
Отвъд попкултурните забавления обаче, Ситжес може да бъде и интелектуално предизвикателство. Най-вече с това, че провокира търсене на фантастичното във филми, които в друг контекст никога не бихме мислили като такива. Така фестивалът държи високо ниво на селекция, показвайки заглавия с овации от Берлин, Кан, Венеция, Сан Себастиан, Сънданс и Торонто, но от съвсем различен ъгъл. И за кой ли път припомня, че ролята на програмирането е все по-влиятелна в срещата между филм и зрител.
През фантастичния ракурс видях новите филми на Марджан Сатрапи, Дейвид Кроненбърг, Ханс Петер Моланд, Брюно Дюмон, Хо-Чунг Панг. В „Гласовете“ утвърдилата се с анимационния „Персеполис“ Сатрапи използва анимацията само като специален ефект, за да накара домашните любимци на един неосъзнат сериен убиец да заговорят с вътрешните му гласове. Сюжетът всъщност предполага зловещ трилър за травмирания от смъртта на майка си Джери (Райън Рейнълдс), който складира една по една във фризера главите на жените, припарили до живота му. Разказан през изкривени от болното му съзнание бълнувания, „Гласовете“ всъщност се превръща в зловеща комедия, повече забавна, отколкото страховита. „Карти към звездите“ на Кроненбърг пък е нов прочит на любимата му тема за влиянието на медийната среда върху съзнанието. Героите са жители на Холивуд, психологически жертви на филмовата индустрия и човешки същества в състояние на морален и комуникативен разпад, а фантастичната нишка тръгва от виденията на истеричната Хавана (Джулиан Мур), преследвана от призрака на тиранична майка, за да постави под въпрос илюзорните животи на всички герои. Тормозена от непомирени отношения с починалата си майка е и една от героините в „Абърдийн“ на хонконгския режисьор Хо-Чунг Панг, познат с комедията „Вулгария“. Неспокойството й е породено от върнат пакет, който й е изпратила в отвъдното, и този свръхестествен детайл намества историята й в един иначе реалистичен, сложен и поетичен портрет на семейство от средната класа. С мистериозни послания е осеян и четиричасовият „Малкият Канкан“ на Брюно Дюмон, който е всъщност мини телевизионен сериал, продуциран от „Арте“. Жителите на малко селце в Северна Франция са загадъчно убивани един по един с дяволска изобретателност и колкото повече ексцентричният местен следовател и неговият леко нефелен помощник търсят логика между престъпленията, толкова по-енигматична и невъзможна е развръзката. Най-здраво стъпил на земята е еталонният за скандинавския черен хумор „По ред на изчезване“ на норвежеца Ханс Петер Моланд за примерния гражданин Нилс (Стелан Скарсгард), който остава такъв до момента, в който навлизат в личното му пространство. Синът му е намерен мъртъв от свръхдоза и след като става ясно, че са го надрусали насилствено, Нилс предприема ударна чистка на кокаинови дилъри по метода на безцеремонната саморазправа. Подходът към сюжета е необичаен – ако в други филми със сходна история героят предприема драстични мерки, след като е бил изоставен от закона, Нилс въобще не помисля да търси помощта му. И именно в хиперболизираната му мощ е фантастичното – възвестяването на справедливост по този първосигнален, но и май единствено ефикасен начин, е вече невъзможно в цивилизованите ни общества (конкретното потвърждение във филма идва с хвалебствения разказ на сръбски мафиот за удобствата в норвежките затвори). Самостоятелната му победа над злото също е в сферата на митичното, но пък е катарзисна.
Сред интересните експерименти на все още неутвърдени автори е „Незавършеният човек“ на австралиеца Хю Съливан: главозамайващ наративен лабиринт, в който трима герои в любовен триъгълник прескачат през минало, настояще и бъдеще с помощта на машина на времето, измислена, за да „поправя“ грешките в любовта. „Мокри територии“ на германеца Давид Ф. Вненд пък се заиграва с „естетиката на гнусното“: тийнейджърка с умишлено занемарена хигиена попада в болница заради възпалени хемороиди, а на втори план тече вътрешният й монолог, изтъкан от експлицитни и необичайни сексуални фантазии, визуално опредметени в кадър. Безкомпромисният натурализъм на ръба на поносимостта, присъщ на немското кино, е съчетан с въображенческа изобретателност. Най-радикален във формата е украинецът Мирослав Слабошпитски, чийто „Племето“ е брутален разказ за взаимоотношенията в пансион за подрастващи с увреден слух, където действат жестоките природни закони, задвижени в ситуация на оцеляване. Без превод на жестомимичния диалог, „Племето“ разчита на визуалната грамотност и интуицията на зрителя. Но за владеещите езика на жестомимиката, филмът със сигурност е друг.
Най-сюблимните естетически предизвикателства изскочиха от програмата „Седем шанса“, традиционно курирана от гилдията на испанските филмови критици. Освен много обсъждания през цялата 2014 г. последен филм на Алексей Герман „Трудно е да бъдеш Бог“, в селекцията попадат гангстерския „Беззаконие“ на американеца Джон Хилкоут и сексуалното изстъпление „Застояла вода“ на японеца Шинджи Аояма. Първият адаптира сюжета от историческия роман на Мат Бондуран „Най-мокрият окръг в света“ за сухия режим в Америка, а сценарият е писан от иконата на експерименталния рок Ник Кейв. Конкретно разказва за незаконния бизнес с алкохол на трима братя, преследвани от закона, но и за издевателските практики на местния шериф със садистични наклонности, които надхвърлят представите на здравото въображение. „Застояла вода“ е по-обран по отношение на визуалната експлицитност, но задвижва въображението на пълни обороти, подтиквайки ни да съпреживяваме сексуалните фантазии на младеж, повлиян от перверзния си баща.
Предвид последните два филма, може би понятието „фантастично“, според фестивалните програматори, включва и заглавия, които провокират „фантазирането“ и силните психосоматични усещания, предизвикани от образите на екрана. Дали изборът на тези филми е провокиран от изследователски интерес или поддържа добре обмислени маркетингови стратегии, не е толкова важно, колкото че фестивалът в Ситжес, бидейки най-влиятелният за фантастично кино в света, със сигурност развива жанра и разбиранията за него.
С нюх към попкултурата
Разговор с Анхел Сала, артистичен директор на фестивала в Ситжес
Анхел Сала е юрист по образование, но е по-известен като писател, сценарист и филмов критик. Започва с публикации в издания за научна фантастика, а по-късно става колумнист във високо тиражния каталунски ежедневник El Periódico. Автор е и на няколко книги, сред които „Осквернените сънища на мъртвите”, проследяваща историята на испанското фантастично кино, и луксозен алманах в текст и фотографии по случай 50-годишнината от първата версия на „Годзила.
- Как разбирате фантастичния жанр в киното? Стори ми се, че доста филми в програмата са извън него, като например „Малолетен затворник“ на Дейвид Макензи, който е просто филм с насилие.
- Фантастичният жанр е широко понятие и понякога програмираме филми, които съдържат само отделни негови елементи, без да му принадлежат изцяло. „Хиена“ на Джерард Джонсън от програмата „Фантастична орбита”, например, е с реалистичен сюжет и много насилие, но стилът му е далеч от градския реализъм, което привнася елемент на мистерия, и това е достатъчно, за да го включим. „Малолетен затворник“ на Дейвид Макензидействително е по-реалистичен филм, но пък ефектът върху публиката е мощен – действието се развива в затвор и напрежението между героя и средата поражда насилие и произвежда клаустрофобичен ефект. Пародии от типа на „Борат” също се вписват, защото си служат с хипербола, а тя е похват за въвеждане на нереалистични елементи. Преди три години имахме много добро попадение от този вид и го включихме в програмата „Нови визии” – „Бенгалският детектив” на Фил Кокс, който всъщност е документален. Абсурдисткият хумор, насилствените сцени и силните усещания въобще, насочени от екрана към зрителя, са много в стила на Ситджес и отговарят на очакванията на постоянната ни публика. А Ситджес е зрителски фестивал, винаги съм го казвал. На фестивалната карта е синоним на странности, екстремности, абсурдизъм и сюрреалистични преживявания. Отворени сме също към експерименталното кино, където фантазията работи на пълни обороти. В специалните секции пък се опитваме да представим отделни автори – имахме, например, документален филм за „оф-Холивуд” на режисьора Робърт Корман, когото посветените феновете познават от второразредните жанрови продукции, но същевременно има и малки роли във филми, като „Мълчанието на агнетата” и „Аполо 13”. Тази година показахме филми за Леос Каракс и компанията Cannon Films, продуцирали хитове като „Рамбо”, „Първа кръв” и „Спайдърмен”. Като цяло не сме толкова целенасочено жанров фестивал, какъвто е например Фантастичният фестивал в Остин, Тексас, или този в Монреал.
- Доколко е разпространена този вид култура тук? Може ли да се каже, че има някаква мода?
- Да, определено. В Каталуния имаме нюх към попкултурата: пълно е с фенове на мангата, например, а най-големият фестивал в Барселона е Sonar за електронна музика.Имаме условия за това, а Ситжес също е формирал своя публика с годините. Същевременно фестивалът е не само фактор за масовата култура в Каталуния, но и се нарежда по престиж до Сан Себастиан на територията на Испания, което го превръща във фактор за испанската киноиндустрия въобще.
- В този смисъл, има ли вече режисьори в Испания, които биха направили филм специално, за да го покажат в Ситжес?
- Със сигурност всеки, създал фантастичен филм, иска да го покаже в Ситжес – най-малкото ще помогне за международните продажби, особено ако вземе награда. Като всеки фестивал, и ние отглеждаме свои таланти – белгиецът Йонас Ховертс, например, преди няколко години представи успешно свой късометражен филм, а сега взе наградата за режисура за пълнометражния „Зверче“. Но мисля, че влияем и на местната продукция. В последните години Каталуния произвежда доста жанрово кино. Поредицата „[Rec]”, с чиято четвърта част открихме фестивала, е снимана тук и е най-касовият испански филм с чуждестранно разпространение.
- Как така слънчева Каталуния се превърна в промоционална платформа за мрачни сюжети?
- Знам ли, заради нещо в характера ни... „Туин Пийкс“ и „Досиетата Х“, например, се гледаха тук повече, отколкото в цяла Испания. Предаванията за паранормални явления процъфтяват в местния ефир. А Ситжес с особения си релеф е мистериозно място – има слънце, море, но също старинни сгради, тесни улички и планината е наблизо, което може да провокира въображението в друга посока.
- Казахте пред La Vanguardia, че предстоят промени в структурата на фестивала?
- Да, но няма да са генерални. Отнасят се най-вече за наградите, конкурсните секции и броя на филмите в селекцията. Мислим занапред да има само една конкурсна програма за дебюти и вместо от жури, тези филми ще бъдат оценявани от публиката, както в Торонто. Защото Ситжес е преди всичко фестивал за зрителите. От друга страна, се вслушваме в съветите на журналисти и критици, които ни подсказват, че заглавията в официалната селекция са твърде много. Може би ще стесним критериите и ще допускаме само филми от последните шест месеца, но още не сме решили. Във всеки случай, ще се постараем в секцията да влизат не повече от 20-тина заглавия, а не 40, както досега.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
