Свободно падение
Провалите на 25-годишния български преход
Няма кой да разбира; няма кой да търси Бога, всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни. (Рим. 3:11-12)
Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на баща си. Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата. А понеже Аз говоря истината, не Ми вярвате. (Иоан, 8:44-45)
Бог е истината и Баща на истината. Цялата вселена е Негово творение и цялата истина за творението (включително човекът, човечеството, историята) е Божия истина. А лукавият, който не е сътворил и един атом, разполага само с една сила и една власт – лъжата. Той е баща на всяка лъжа и всяка измама. Включително и на примамливите самоизмами – утопиите.
Утопиите са „приятни за очите и многожелани“ и тъкмо затова осъществяват най-успешно своето човекоубийствено предназначение. Утопиите са причинили хилядократно повече зло, отколкото съзнателното злодейство.
„Комунизмът“ в България – отровен плод на революционна утопия – започна своето рухване на 10 ноември 1989 г. Четвъртвековната годишнина е повод да осмислим изминалия исторически период.
На пръв поглед, събитието е прекалено скорошно за историческо осмисляне. Но ако България продължи своето падение по досегашната крива, след още 25 години надали ще съществува смислена България, която да пише и чете осмислянето на историята си. Болният човек може да умре, още преди да се е натрупала „историческа дистанция“...
Всъщност, четвърт век – едно поколение – не е нищожен исторически отрязък, особено при шеметното ускоряване на времената (технологично, политическо, мисловно), което всички с въздишка установяваме.
Днешна България е смъртно болният човек на Балканите. Белезите за умирането на една цивилизация, описани от Арнолд Тойнби, сякаш снемат диагнозата на съвременното българско общество:
1. Провал в творческата сила на малцинството;
2. Съответен отказ от подражание от страна на мнозинството;
3. Последваща загуба на обществено единство в обществото като цяло.
Под „малцинство“ тук Тойнби разбира творческия и властващ елит на обществото. Когато този елит престане да бъде творчески и остане само властващ, той вече не е в състояние да решава обществените задачи. Не може да дава отговор на предизвикателствата. Цивилизация, която не може да дава отговор на важните исторически предизвикателства, се проваля и умира.
Провалът на България през последните 25 години е най-вече провал на българския обществен ум. Провал на интелигенцията. Ние не успяхме да разберем нито явлението, наречено „комунизъм“, в което сме живели 45 години, нито състоянието на обществото при историческия прелом, нито задачите, нито опасностите. Бяхме слепи и водехме слепия народ към ямата. Вместо да си свършим добре работата и действително да разберем света, в който живеем, ние прикрихме отсъствието на осъществен мисловен процес с кухи мантри. Тази мантризация също се оказа наследство от предишния режим; тогава мантрите бяха „комунистически“, а сега - „демократични“.
Самият „комунизъм“ не е движение на „работниците и селяните“ (както твърди мантрата), а самоизмамна идеологическа утопия на интелигенцията. При срив на общественото управление (военната катастрофа на Русия в Първата световна война), революционната интелигенция може временно да запълни политическия вакуум и да „вземе властта“. Но в хода на завземането на властта революционната интелигенция изгаря като ракета-носител и изстрелва в орбитата на властта една съвсем нова властова (т. е. антиреволюционна) класа – номенклатурата. Номенклатурата има двойно паразитен характер. Икономически тя паразитира върху присвоената от нея икономика – заграбена чрез „национализацията“. А идейно тя паразитира върху сътвореното от революционната интелигенция в идеологията, културата и изкуствата. Самата революционна интелигенция бива унищожена (избита, самоубита, пратена в лагерите) или творчески обезличена чрез „социалистическия реализъм“.
Но „комунизмът“ е рожба именно на интелигенцията, затова той запазва атавистичен култ към нея. Неговият пантеон се състои от революционни интелигенти (Маркс, Енгелс, Ленин и т. н.). Затова властовата върхушка – номенклатурата – дори когато контролира, подслушва, тероризира и унижава интелигенцията, запазва свещен пиетет към нея, интересува се от нея, ухажва я, подкупва я, смята я за важна.
Лъжовността (утопичността) на „комунизма“ изисква всеобхватна лъжотворна пропагандна машина, която да владее умовете и сърцата на обществото. А тази машина трябва да бъде обслужвана от питомната интелигенция (след отстрелването и вкарването в клетка на дивата). Така номенклатурата отглежда своя („наша“, „народна“) интелигенция. На тази „комунистическа“ интелигенция (според мантрите: „революционен авангард“ на обществото) й е вменено да бъде революционна спрямо всичко друго, освен действителността, в която живее. Спрямо действителността тя трябва да бъде тъкмо обратното – утвърждаваща, възхваляваща, питомна. Заедно с това, тя трябва да възпроизвежда мантрите на „революционността“ – но спрямо неща неприсъстващи (робовладелския строй, феодализма, турското иго, фашизма, „капитализма“, Латинска Америка, Виетнам, Етиопия).
Режимът в България преди 1989 г. не беше тоталитарен (Северна Корея). Той беше полу-тоталитарен и допускаше ограничена свобода на мисълта и творчеството („априлската линия“). Тази полусвобода раждаше полу-задълбоченост и полу-истинност и в мисленето, и в художественото творчество, и в разбирането на действителността.
Нелегитимната („дисидентската“) интелигенция също не стигна далеч в осмислянето на явленията. Малобройна, разпокъсана, незнайна, маргинализирана, егоцентрична, тя така и не успяваше да преодолее равнището на антикомунистическата омраза. Нейният мисловен хоризонт достигаше най-много до разобличаването на престъпленията на режима.
Важното е, че и в двата случая – и при питомната социалистическа интелигенция, и при антикомунистическото дисидентство – липсваше истинско разбиране за действителната същност на комунизма, а оттам и разбиране за това как да се излекува болестта.
Добро или зло е Десети ноември?
Все още битуват отрицателни оценки за Десети ноември – в две противоположни посоки. Едната гласи, че преди е било по-добре, отколкото сега, а според другата – превратът на 10 ноември е комунистическа конспирация, вследствие на което комунизмът изобщо не си е отишъл и те пак са си на власт. Всъщност, и двете отрицателни оценки са късоглед отказ от отговорност – в червен и син вариант.
Десети ноември, т. е. свалянето от власт на Тодор Живков, е важно положително историческо деяние. Да, той е дело на номенклатурата. Но нека честно да й признаем тази заслуга. По онова време единствената сила, която можеше да свали диктатора, беше върхушката на БКП – не армията, не „народът“, не интелигенцията, не политическата опозиция.
Нещо повече. Най-скъпоценното историческо достойнство на Десети ноември е именно в това, че е дело на номенклатурата – тоест, че комунизмът рухна от само себе си, без пряка външна намеса, без война, без революция, без кръв и героизъм, непредумишлено – закономерно, притчово, поучително, исторично. Цивилизациите, както казва Тойнби, загиват не от убийство, а от самоубийство.
Десетоноемврийският преврат не се дължи нито на българската интелигенция, нито на дисидентството, а на три основни фактора: икономическият провал на държавата, идеологическият провал на комунизма (вследствие на Горбачовата гласност) и политическото самосрутване на режимите в Източна Европа.
Не, това не беше нито отдавна замислен „сценарий“, нито далновидна конспирация. И трудно можем да обвиним БКП за това, че нямаше мозъчен потенциал, за да осмисли грандиозния исторически въртоп, в който навлизаше България заедно с Източна Европа. Оказа се, че никой нямаше такъв потенциал – нито руснаците, нито Западът, нито КГБ, нито ЦРУ. Всички бяхме сварени неподготвени.
Събитията имаха собствена хаотична инерция с безброй неизвестни. Нашите умове не смогваха да осмислят същността на явленията и потъваха, а на повърхността оставаха да плават плакатните мантри: „народ“, „демокрация“ и пр.
При „комунизма“ нямаше интелектуалец, който да си вади хляба с честно и задълбочено политическо мислене. Честното мислене беше лична нравствена и естетическа потребност, която се осъществяваше в приятелски кръгове и оставаше на повърхностно равнище. У нас така и не се създаде нито едно първостепенно умствено произведение в областта на обществената мисъл. Максималният хоризонт на българското дисидентство си остана критиката на престъпленията на комунизма. Но не и критика на неговата същност и на неговия идеал. А изворът на злото у комунизма не е в неговата тъмна престъпна страна, а в неговата саможертвена, мечтателна, „красива“ и „светла“ страна...
Същността на комунизма е западноевропейски секуларизъм, човекобожие и революционна утопия, а господстващата следосвобожденска българска ценностна система (и до днес!) е основана на други разновидности на същото.
Всеобщата ни умствена недостатъчност е основната причина за провала на България в звездния исторически миг на времената след Десети ноември, когато мнимо всепредвиждащата и всевладеещата система се самосрути и никой не можеше нито да предвиди, нито да владее събитията.
Всички ние се оказахме исторически свободни и отговорни. И се провалихме на изпита на историята: и като интелект, и като характер, и като духовност.
Този наш всепровал може да се разчлени на пет съставки:
1. Провалът на номенклатурата
Неправедни съкровища не докарват полза, а правда от смърт избавя. Господ не ще допусне да гладува душата на праведника, а богатството на нечестивците ще изтръгне. (Притч. 10:2-3)
И тъй, върхушката на номенклатурата свали диктатора Живков. С което прекърши клона, на който седеше. Защото нито разполагаше с друг диктатор (както става при военните преврати). Нито беше способна на колективна диктатура (китайският вариант). Нито можеше да крепи квазитоталитарната власт без диктатор. Нито беше в състояние да измисли читав план за действие.
А психологическият натиск отвън беше непреодолим. Рухването на Берлинската стена грабна умовете и сърцата на целия свят. На Коледа разстреляха Чаушеску. Връщане назад нямаше. Трябваше да се върви нататък, но накъде и как?
Управляващата властова класа у нас – номенклатурата – нямаше свой ум (примерно своя Дън Сяопин), който да измисли номенклатурско решение на историческата задача. А водачите на преврата (Петър Младенов, Андрей Луканов и пр.) се оказаха с недостатъчен интелект и недостатъчен характер, за да направят най-важното – да кажат истината. Да кажат дори не същностната (по Бога) истина за „комунизма“, но поне политическата и икономическата част от истината, поне тяхната истина.
Казването на истината от БКП трябваше да се основава на признаване на грешките – т. е.да бъде политическо покаяние.
Темата за покаянието беше във въздуха – още от емблематичния филм на Тенгиз Абуладзе (Кан, 1987 г.).Благовест Сендов даде тон от трибуната на Народното събрание, като произнесе в библейски стил знаменитата реплика: Всички вкупом съгрешихме и всички вкупом ненужни станахме!
Ръководството на БКП не тръгна по този път. А тъй като не разбираха какво става, инстинктивно и малодушно поеха по обичайния за тях път на неистината. Заеха се да измамят обществото.
Номенклатурата, понеже не е творческа, а само властова класа, има паразитна същност. Подобно на мафията, тя е организация, която не създава блага, а ги обсебва (краде) от тези, които ги създават. Мафията прави това извън закона, подкупвайки блюстителите на закона. А номенклатурата отива по-далеч: под знамето на утопичен политически проект („комунизмът“), тя обсебва „закона“, превръщайки го в свой придатък.
Мафиотската същност на номенклатурата развива уродливи способности у нейните членове: те не умеят да виреят в обстановка на истинност (труд, творчество, отговорност); тяхната стихия са парамафиотските измамнически зависимости.
Бяха ли двигателите на 10 ноември (Младенов, Луканов и пр.) в състояние да осъзнаят този болестотворен мафиотски нагон у номенклатурата – т. е. и у себе си? Можеха ли („в името на народа“) да се опитат да го предотвратят в зародиш и да кажат тази истина на обществото? Едва ли. Ако бяха го направили, щяха да направят велика услуга на България, щяха да се издигнат на висотата на историческото предизвикателство. Но чак такъв подвиг (на равнището на Милован Джилас) от тях едва ли можеше да се очаква. Нямаха нито умствения ръст да осъществят, нито нравствения ръст да предприемат подобно историческо деяние. Издребняха, поддадоха се на партийно-мафиотския нагон и сами заченаха задкулисното разграбване на България.
Така властващата класа, номенклатурата, авторът на 10 ноември се провали на изпита на историята. Но този провал беше закономерен по две причини. От една страна, правейки пълна политическа самокритика от името на номенклатурата, партийните водачи трябваше да пожертват и сами себе си – като част от тази номенклатура. От друга страна – те не разбираха от какво всъщност е направен техният свят и какъв избор стои пред тях. Интелигенцията ни не беше си свършила работата като обществен ум, не беше проумяла действителността и не беше им подала решението – дори под формата на проникновена критика.
2. Провалът на интелигенцията
Вие сте солта на земята. Но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците. (Мат., 5:13)
Докато номенклатурата затъваше по пътя на измамата, с историческото предизвикателство на времето се заеинтелигенцията в лицето на новосъздалата се опозиция.
Още на „първия“ митинг (18.ХІ.1989) интелигенцията буквално се качи на историческата сцена и заяви правото си на естествен народен водач в този миг. Най-разпознаваемите лица, най-ярките харизми, най-всенародните авторитети бяха именно представителите на интелигенцията.
Възторгът беше всенароден, свободата – осезаема, надеждите – високи. Интелигенцията изговаряше думите на свободата, учленяваше исканията, пишеше възвания, ехтеше по площадите, владееше инициативата, притежаваше времето. Тя създаде политически значимата опозиция – СДС. Наложи свой президент (Желю Желев, август 1990 г.) и най-сетне през 1991 г. дойде на власт...
Но. Тя се оказа неспособна да извърши своята собствена работа: и като ум, и като творчески елит на обществото.
Художественият провал е безспорен: не успяхме да създадем нито един първокласен художествен образ на епохата – пък бил той и повърхностен и самоизмамен. (Самоуката ни интелигенция след Освобождението за 10-12 години се справя несравнимо по-добре с подобна задача.)
Но по-важното беше несправянето с умствената задача. Българската интелигенция не успя да осмисли нито „комунизма“, нито посткомунистическата действителност, не разбра нито кой е виновен, нито какво да се прави .
Тя не можа да реши най-простата и практична мисловна задача: да определи политическия вододел. Кои бяха отговорните за провала на предишния режим? Самоочевидно е: отговорността е на властта. Отговорни са властниците. Не членската маса на БКП (около един милион души), а властващата и привилегирована върхушка: номенклатурата, т. е. няколкото хиляди привилегировани партийни ръководители и апаратчици, които държаха, осъществяваха и ползваха властта и следователно трябваше естествено да понесат политическата отговорност.
Интелигенцията трябваше да разбере и разобличи (де-мантризира) „комунизма“ и да освободи редовите „комунисти“ от лоялност спрямо експлоатиралата труда им мафия-номенклатура. Вместо това, у опозицията избуя глупавото говорене изобщо срещу „комунистите“, което бетонира мантрата и спаси номенклатурата. Подари й милионния излъган електорат на „редовите“ членове на БКП. Така номенклатурата – вместо да бъде лустрирана със закон по собствения си поименен списък на властимащите – се легитимира във властта по най-демократичен начин: чрез избори. Което не беше неин лукав „сценарий“, а личен провал на интелигенцията. Умът на нацията не произведе умна мисъл. Солта нямаше сила.
Какво не ни достигна? Интелект? Характер? Духовност? И трите.
Липсата на духовност у интелигенцията е най-разбираема. Всяка интелигенция е преобладаващо бездуховна – особено в България. Липсата на ум и характер обаче говори за задълбочаващ се упадък. Пресен пример е пълното политическо и интелектуално фиаско на протестите срещу кабинета Орешарски, което така и не беше признато от протестиращата интелигенция. А самоизмамно беше обявено за победа.
Българската интелигенция пропиля своя звезден миг след Десети ноември и днес се намира в небивал срив. Единственият й шанс да се измъкне от него е да осъзнае и признае своята несъстоятелност – т. е. пътят на покаянието.
Всяко друго поведение – непризнаване на фиаското, наричането му „победа“, слугуването на шоубизнеса, чалгата, политиканството, порнографията и т. н. – ще означава свободен отказ от истината и свободно падение в самоизмамата.
3. Провалът на Българската църква
Защото пастирите оглупяха и не търсиха Господа, а затова те и постъпваха безразсъдно, и цялото им стадо се разпръсна. (Иеремия,10:21)
Всички единодушно казват, че след Десети ноември Църквата трябваше да се покае пред народа за своите прегрешения относно колаборацията с бившия режим. Тук веднага трябва да уточним: не става дума за лично покаяние за личните грехове като църковно тайнство (то се прави пред Бога чрез духовника изповедник). Става дума за политическо покаяние: обществено признаване на обществените (политическите) грешки и искането на прошка от обществото.
След 10 .ХІ.1989 г. именно Църквата беше призвана да се възползва в най-голяма степен от рухването на режима. Въпреки относително „добрите“ отношения между Църква и държава при патриарсите Кирил и Максим, комунистическата идеология и риторика винаги е била атеистична и това даваше несъмнена кауза на Църквата – като главен идеологически потърпевш от комунизма.
Може би най-големите прегрешение на Българската църква относно бившия режим се основаваха на страха и малодушието на мнозинството (не всички!) от църковниците. Политическото изповядване на тези обществени грехове (досиетата и пр.) щеше да бъде болезнено, но напълно разбираемо, простимо, а оттам и политически очистващо, освобождаващо. Църковниците щяха да се очистят и освободят от сенките и зависимостите на миналото, от политическо и всякакво изнудване, което създава нови сенки и нови тъмни зависимости. Ала и след Десети ноември именно страхът и малодушието на мнозинството църковници попречи на Църквата да даде пример за най-християнското поведение – покаяние и признаване на грешките.
Това тъй естествено църковно покаяние така и не се случи. Което роди Христофор Събев, който роди разкола, който допълнително дискредитираха Църквата като духовен пастир на народа – тъкмо в ключовото време, когато се ковеше нажеженото желязо на посттоталитарна България. Безвъзвратно беше пропиляна възможността бездуховният българин да намери пътя към Църквата...
А всъщност, именно Църквата е естественият водач на българския народ по пътя на покаянието. Нейната двухилядолетна история свидетелства недвусмислено, че покаянието не е слабост, а сила. Със своето обществено покаяние тя можеше да даде пример и на интелигенцията, и на политиците...
Разбира се, тук става дума за политическо деяние. Възразяват, че такова „покаяние“ би било външно, а оттам и нецърковно. Но тук говорим за пастирска отговорност и пастирско поведение. Българският народ не е духовен, а по-скоро беззаконен и немощен. Затова спрямо него е приложимо пастирското поведението на св. апостол Павел, който казва: за нямащите закон станах като да съм без закон (макар да не съм без закон пред Бога, но съм под закона на Христа), за да придобия нямащите закон; за немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои. (1Кор. 9:21-22)
В крайна сметка, скритото се разкри, включително и „досиетата“ – и се оказа, че страхът от човеци и малодушието не са били и не са от никаква полза...
4. Провалът на монархията
И Аз ти дадох цар в гнева Си и го отнех в негодуването Си. (Осия, 13:11)
Българската монархия през последните 70 години не е определящ фактор в светогледа на българина. Но тя има важно историческо призвание и последните 25 години бяха времето на нейното възможно възраждане. Тази възможност обаче беше пропиляна от самия носител на българската монархия – Симеон ІІ.
При политическото му завръщане през 2001 г. и невероятния успех на парламентарните избори, Симеон Сакскобургготски създаде исторически прецедент, като стана министър-председател. Този личен триумф за г-н Сакскобургготски не се превърна в такъв и за българската монархия. Измежду премиерите на прехода Симеон се справи може би най-добре – преодоля политиканското разделение-омраза, преодоля окончателно разкола в БПЦ, въведе стил на умереност, учтивост и добро възпитание в политиката...
Но като монарх той се провали. И нанесе на монархическата идея в България непоправим смъртоносен удар, от който тя няма изгледи да се съвземе. Монархическият провал на Симеон Сакскобургготски има дълга предистория. Както всички нас, и той не е вярвал, че ще доживее рухването на комунизма и не е подготвил нито един от синовете си за бъдещ монарх. Нещо повече. Дори и след рухването на режима, никой от синовете му не влезе в ролята на престолонаследник, не възприе монархическо поведение, не се посвети на България, както подобава на бъдещ български цар.
Но защо Симеон Сакскобургготски – последният (засега) носител на титлата „цар“ в историята на човечеството – не предложи на българския народ референдум за връщане на монархията? Тъкмо такова всенародно допитване беше негов първостепенен дълг като носител на монархическата институция, а като премиер той разполагаше с нужната власт, за да проведе такъв референдум.
Защо не го направи? Най-вероятно е имал данни, че подобно допитване ще завърши с неуспех. От което ще последва не само законното и безапелационно отхвърляне на монархията от народа, но и косвено препотвърждаване на референдума от 1946 г., което пък ще делегитимира със задна дата цялата монархическа биография на Симеон след 1946 г. като самозванска.
България е страна без аристокрация и монархическата идея у нас е слаба. Симеон не е носител на българската монархия по заслуги, а по наследство. Това наследство обаче включва огромните тежести на националните катастрофи и историческите провали на България при Фердинад и Борис ІІІ.
Единственият начин Симеон да възроди монархията в България беше да каже истината. Да направи политическо покаяние от името на Сакскобургската династия: да поиска прошка от българския народ за нейните многобройни и тежки исторически прегрешения (Междусъюзническата война, Първата световна война, подписването на Тристранния пакт и пр., и пр.).
Не се знае как българинът би гласувал на референдум. Сигурно е обаче, че народът копнее за истина. И че в стоте дни на своя политически апогей Симеон Сакскобургготски имаше своя звезден миг: за пръв и последен път действителна историческа възможност отново да стане Симеон ІІ – с неизчислими ползи за България... Освен всичко друго, тя щеше да бъде единствената православна монархия, а Симеон – единственият носител на титлата „цар“ в съвременния свят.
Симеон Сакскобургготски обаче не предприе тези стъпки. Не направи политическо покаяние. Не проведе референдум. Управлението му завърши посредствено: без видим провал, но и без решаващ успех. Приказката изветря. Последва разочарованието...
Бившият цар не се върна в родината си, „за да си вземе имотите“. Той имаше по-високи цели – мечтаеше да въздигне страната и да спечели всеобщо уважение. Когато това обаче не се получи, нещата издребняха до злополучните имоти и последвалата дискредитация.
Защо Симеон ІІ пропусна златната историческа възможност? Дали не можа да измисли решение на задачата? Или не посмя да действа? По всичко личи, че е първото. Искането на прошка от народа от името на династията е благо само по себе си и за него никога не е късно. Сега, когато монархическата кауза е видимо провалена и вече няма какво да губи откъм политическа кариера, Симеон продължава да не предприема политическо покаяние...
Така падението на българската монархия беше исторически осъществено от нейния носител – бившия български цар Симеон ІІ – във времето, когато той беше на власт и изборът му беше свободен.
5. Провалът на българския народ
(Тъй казва Господ:) Защо тоя народ иерусалимски стои в упорно отстъпничество? Те се държат яко о измамата и не искат да се обърнат. Аз наблюдавах и слушах: те не говорят право, никой се не разкайва за нечестието си, никой не казва: "какво сторих?" всеки се впуща в своя път като кон, който се втуря в битка. (Иеремия, 8:5-6)
Възможно ли е цял един народ да се провали?
Не само е възможно, но и непрестанно се случва в историята. Безброй народи – големи и малки, велики и незначителни – непрестанно се провалят. Например, сръбският народ пред очите ни тежко се провали, когато (погрешно воден от номенклатура, интелигенция, църковници и от национал-егоистичния си самоизмамен утопизъм) води четири самоубийствени войни след разпада на Югославия. Германският народ тежко се провали в периода 1914 – 1945 г. Но пък този негов тридесетгодишен провал завърши с всенародно политическо покаяние и всепризнаване на грешките...
Българският народ тежко се провали през последните 25 години. И постоянна част от провала му е неосъзнаването, че той, народът, също е виновен (наравно с „тях“) за своята участ. Като дете той гълта все нови подсладени „Оптимистични теории“ за себе си. Немислещ, той лапа въдицата на самоубийствената демагогска утопия, че суверенът винаги е прав, че неговият глас е глас Божи и че народът е носителят на ценностите.
Колко хубаво би било наистина народът ни да бе съхранил своята чистота и нравственост, своята първична сила и неподправеност, своята исконна вяра и мъдрост! Тези народни добродетели не са изчезнали, но са на отмиране. Те не се възпроизвеждат. Мнозинството вече е чалгизирано.
Всъщност, именно болният българският народ – в своята целокупност – роди съвременното ни болно общество, роди и възпита мутрата, роди и увенча чалгата, роди и гласува за цялата ни политическа класа, роди порочната ни съдебна система, роди най-сетне и безотговорната представа за себе си като вечна жертва на всемогъщо задкулисие и неуловими конспирации.
Привидната политическа, икономическа и идеологическа свобода, с която народът разполага, не стана двигател за неговото издигане, а за неговото падение. Но българският народ е смъртоносно нетърпим към истината за себе си.
Българската криза е във всички измерения. Но в основата й са два фактора – умственият и духовният провал. Духовният е по-фундаментален. Но умственият е по-скоропостижен.
Пътят към спасението на българския народ е обратният път на неговото сегашно свободно падение – пътят към Бога, т. е. към истината, т. е. към всенародното покаяние.
Има ли надежда за България?
Понякога Аз кажа за някой народ и царство, че ще го изкореня, съкруша и погубя; но ако тоя народ, върху който съм изрекъл това, се обърне от лошите си дела, Аз отлагам злото, що съм намислил да му сторя. (Иеремия, 18:7-8)
Всички виждаме, че съвременна България се носи по течението към пропастта на своето самоунищожение. Съвременният български провал е всячески: умствен, нравствен, духовен, стопански, образователен, екологичен, демографски...
Защо стана така? Какво стана с „Оптимистичната теория за нашия народ“?
През последния четвърт век бягахме след миража, че „демокрацията“ ще ни избави от всички злини и че лечението на недъзите на демокрацията е „повече демокрация“. Че свободата е майка на обществените добродетели и че пазарът е баща на изобилието. Живеем сред празни заклинания с изтекла годност и подменено съдържание: „реформите“, „протестите“, „суверенът“, „данъкоплатецът“, „избирателят“, „общественият договор“, „волята на народа“. И до ден днешен за висша мъдрост минава афоризмът, приписван на Чърчил, че „демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали“...
Чувството за всебългарски провал няма как да се оспори с довода, че сме влезли в НАТО и ЕС. Напротив. Още по-отчайващо е - щом и с помощта от ЕС безвъзвратно затъваме, щом и под егидата на НАТО безвъзвратно изчезваме...
Има ли надежда за България?
Няма надежда, ако сме в лъжите и утопиите; и има надежда, ако сме в истината. Истината за нас самите е постижима единствено в покаянието, т. е. в признанието и осмислянето на нашите грешки и нашите немощи.
Днешното българско национално падение е следствие от свободния избор на България. Ние, съвременното поколение българи, сме изцяло виновните – и най-вече интелигенцията, която се оказа неук учител, безидеен идеолог и сляп водач на прехода. Ние се провалихме. Ние сме провалът. Ние сме изгубеното поколение. С тези горчиви и изстрадани, но спасителни истини трябва да започнем. И да се откажем от всякакви самоизмами-утопии за света, за България и за самите себе си.
Скъпоценните уроци на рухналата комунистическа утопия следва да ни отворят очите за всеки лукав утопизъм. Надеждата в „демокрацията“ е утопия. Надеждата в „евроатлантическите ценности“ е утопия. Надеждата в „правата на човека“ е утопия. Надеждата в технологичното „овладяване на природата“ е утопия. Това са само по-изтънчени блянове на самоунищожителния човешки егоцентризъм, който е точно обратното на спасителното покаяние.
А покаянието е трезва и непоклатима надежда в истината, т. е. в Онзи, Който каза: Покайте се! Защото се приближи царството небесно. (Мат. 4:17)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 12.08.2016 20:35
Възхита
Възхита
От: Иван
Възхищавам се от писанията на Георги Тодоров! Знам, че възхитата в ушите на трезвия човек звучи кухо, но пък наистина я чувствам. Радвам се, че имаме в Родината ни такъв помъдрял из живота си човек, който така честно, по Бога, да осветява кът след кът историята ни. Чета го, наскоро го открих и с жажда пия живогорчивата вода на истината. При него всичко изнесено се крепи от Светото Писание, поради което е разтърсващо, разчистващо, въздигащо. Благодаря му! Дай, Боже, на България повече такива люде. Че оскотяхме.
