Зад зазиданата врата
Най-интересното от това, което не искаме да знаем
Йордан Велчев. ,„Балканският човек”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2014
Яна Букова. „Пътуване по посока на сянката”. ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2014
Историята не е въпрос на въображение.
Нима утре ще смятаме, че сме си въобразили днешния ден с всичките му премеждия? За какво тогава работим – и защо се надяваме на справедливост? Не само религиите настояват на отплата за нищите, правото също се корени във вярата, че миналото е нещо съвсем действително и удостоверимо. Можем да имаме опити за фалшификация, можем да имаме провали в установяването на истината, но в ежедневните си действия сме убедени, че миналото е напълно реално.
Обозримостта на миналото обаче е въображаема.
Когато преживяваме някакво изключително събитие, ние си казваме „това ще остане в историята” . Останалото, значи, ще отпадне. Паметта има лоша разделителна способност – а другата, записаната памет, постоянно е обект на разчистване, изхвърляне и изрязване. За да се разказва по-леко, да се вмести в сюжет. Но и за да изкара войните ни основателни, гнева ни – справедлив, злото – възмездие.
От полифоничния роман на историята ние вадим един глас – своя – и се опитваме да разкажем сюжета само от негова гледна точка. Да извадим от партитурата партията на пиколото (фагота, виолата) и да я чуем отделно. Ако има големи отрязъци от време, в които инструментът мълчи, можем да кажем, че са го заглушавали другите. Така се пишат историите на различни малцинства и това действително е важно, защото алтернативата е изличаване.
В тази история обаче неизбежно има бели полета – там, където нас ни няма, където ни заглушават по-властни гласове, а ние малодушно им припяваме. В българския исторически разказ тези бели полета се простират от 1394 г. до Възраждането. Те са „Тъмните векове” и за тях не се говори – или се говори малко и схематично. Това са вековете, непосредствено предхождащи раждането – възраждането – на българския глас; затова и оставаме глухи за тях, не желаем да ги включим в историята си. До такава степен, че при мащабните археологически разкопки в София беше обърнато внимание само на римския слой, но не и на също толкова богатия османски; дотолкова, че доброволно се отказваме от немалка част от архитектурното и писменото наследство на нашите земи. Не желаем да знаем за него. И това ни се отразява – защото така и историята на нашия глас увисва в нищото, в празната зала.
Две книги дават представа за богатството на първоначалната полифония. Балканският човек на Йордан Велчев описва света на първите османски векове внимателно и подробно, така че да усетиш и топлината на хамамите, и болката от ударите с тояги, замайването и екстаза на дервишите, страха на пътника по друмищата и спокойствието на търговеца, легнал да пренощува в Куршум хан. Никъде книгата не си позволява анализи, не се намесва в идеологизирани спорове. Само чинно изрежда видовете стоки по пазарищата (седла, дрехи, кинкалерия, кожени торби, соколи, аби, подправки, роби) или хората, които участват в направата на една книга (автор (коментатор, компилатор, съставител), калиграф (хатат) - за преписването на текста от черновата; т.нар. мюзехип, украсяващ ръкописа със заглавия, винетки и прочее орнаменти; чертожник на полетата, рамкиращи текста; майстор на флоралните декоративни орнаменти; приготвящият златната смес, тоест "бълкачът". Нататък следвали: илюминиращият със златни бордюри "зерефшан", Човекът, който правел хартията "мраморна" - техниката му, наречена "ербу", се отнасяла за вътрешните корици. Изработващият флорални рисунки чрез рязане на хартия, залепвана в полетата около текста. След него идел миниатюристът, създаващ сюжетните илюстрации ("наккаш") - един от най-вещите миниатюристи бил Наккаш Осман, автори на блестящите 437 миниатюри към "Сурнаме"("Книга на празниците") от 1581 г., изобразяваща празненствата, които в продължение на 50 дни отбелязвали обрязването на султанския син, с шествията на фокусниците и на членовете на занаятчийските гилдии по улиците на Константинопол).
Или разказва за хора – от дервишите, последователи на Руми (последните останки от тях са описани от Каравелов!), до сина на български архонт, който първо бил пират, а после приел исляма и се въздигнал до адмирал на султанската флота, водил някои от най-важните морски сражения, но след един провал за малко не бил екзекутиран (вместо това го били по петите и му иззели имуществото, а той пък прекарал старините си в Пловдив, защото бил приятел с управника му Шахабеддин паша. Вероятно с него са свързани морските рисунки в Джумая Джамия). Интересува се от годениците с благородно потекло, които по традиция си разменяли изящно украсени книги. И от субашията, затворен за злоупотреба с власт в ямата на зандана – толкова тясна, че човек не можел да седне, освен ако не притисне много плътно колене към гърдите си. Невидимият разказвач често обикаля с пътешествениците – от Евлия Челеби до Бусбек, Дерншвам и Вранчич, и наднича заедно с тях и в кошовете на керваните с роби, и над повърхността на Черно море край Калиакра, където според легендата още можело да се види следата от пробягалия с килимче по водата Саръ Салтук.
Ей такава е и перспективата в Пътуване по посока на сянката на Яна Букова – класически полифоничен роман, в който отделните гласове не се заглушават, ами някак се надсвирват; и ако има между тях някакъв център, той е на холандския пътешественик Ван Атен и неговия местен спътник Утис, сиреч „Никой”. Необичайното им другарство е сякаш ключ към особения модус на романа – между историята на имената и датите и историята на мита, в който балканският човек като Одисей е изгубил (или скрил!) името си, между магическото и неговите граници. Защото въображението на романа, макар и разточително, не е произволно, а се ражда от задълбоченото и широко познание за източниците и писателския усет за възможното пространство между тях, пространството на небивалицата и миража, на заслепението и вярата, на дописаната и доукрасена легенда в хана, където майсторството на разказвача се мери по уплаха и удивлението на слушателите му. В началото на своите балкански пътувания Ван Атен проверява достоверността на разказвача Утис/Одисей, като го пита виждал ли е градове с форма на пума и жени с грапави като на котка езици – и се успокоява от неговия отказ да припознае всяка произволно избрана екзотика. По същия начин и романът бяга и от клишетата за пищния, екзотичен Ориент, и от тези за мрачното, еднообразно потисничество на тези векове. Влязла в кожата на разказвача Ян ван Атен, авторката Яна от Атина сякаш търси възможния мит – с окото на средновековния човек, възпитано да търси чудеса. И не какви да е чудеса, а такива, които разширяват въображението ни за нас самите. Като вампира, който имал лошата участ да изпие кръвта на наистина вярващ човек – и да се стопи завинаги. Като преображението на селянина, видял за първи път морето. С метаморфозата на разбойника в послушник, на послушника – в писар, на писаря – в разбойник (или хайдутин?) Магически реализъм ли са разказите за чудесата, извършвани от малко селско момиче, или нещо напълно нормално за тогавашните хора, също както ние приемаме за нормално в космоса да има машина, която ни казва по коя улица да завием.
Впрочем, добрият магически реализъм винаги обхожда тази граница, която го дели от фантастиката, от фентъзито. Неговите чудеса са едновременно правдоподобни (т.е. не е невъзможно да чуеш такава история) и смайващи. Магическият свят в „Пътуване по посока на сянката” е правдоподобен, защото е ситуиран в епохата отпреди (новобългарската) авторска литература, в „тъмните векове” на мита и фолклора, където винаги можем да допуснем съществуването на още митове, изгубени притчи, забравени небивалици. И смайващ, защото през последните десетилетия сме свикнали подобни „дописвания” на фолклора да бъдат силно стилизирани, идеологически правилни, патриотично украсени. Магия, ама с поука. Богатият на пластове свят в романа на Яна Букова е баснословен, но не е басня. Същото, впрочем, се отнася и за света в „Балканският човек” на Йордан Велчев. И двете книги не се поддават на редукция, на компресиране до извод – най-малкото защото и двете разчупват представата за компактността на османския период (колко да са компактни пет века?) и я заменят с флуктуацията и промяната, с бързите и драматични събития, с пътя. Неслучайно книгата на Йордан Велчев започва с Куршум хан – една от първите ключови постройки в османски Пловдив, тази, която подслонявала и давала глътка сигурност на пътуващите, а по-нататък описва трите големи международни пътя, които се пресичали в града, с войските и търговците, преминаващи по тях, със заселниците, странстващите дервиши и разбойниците по пътищата, с каруците, от които се продавали разхладителни напитки за пътуващите, с ужаса от екзекутираните и оставени на място престъпници, с връзките с близки и далечни краища на империята и страните, с които общувала – тоест територията от Анадола, Багдад и Алепо през Кайро и Тунис, Лондон и Амстердам, та до Венеция и Дубровник. Неслучайно и Яна Букова озаглавява книгата си „Пътуване по посока на сянката” и избира за протагонисти тъкмо холандския пътешественик и неговата балканска сянка, анонимния Одисей, Никой, Утис. Какво, прочее, означава да пътуваш по посока на сянката? Та нали сянката се върти и сутрин сочи на запад, вечер – на изток? Значи ли това, че пътуването е обикаляне в кръг, митарстване вместо следване на цел? От друга страна, „сянката” – собствена или не – може да бъде символ на полускритото, неосветеното, „тъмните” векове. Разбира се, „сянката” сама по себе си е пропусклива, по-скоро въображаема, отколкото реална преграда. Така и книгата на Яна Букова пристъпва и отстъпва от сенките на историята към по-познатия ни деветнайсети век, ту тръгва от 1827 г., ту връща три-четири поколения назад, към прадядото на героинята, която току-що сме видели да се влюбва, ту изкарва на сцената фотограф (и с това я обозначава като „видимата” част на времето), ту хвърля всичко обратно в първичната супа на свръхестественото. Тази „пропускливост на времената” също е много интересна, защото ние си представяме тъмните векове като нещо по условие отвъд; представяме си ясна граница между тях и Възраждането, граница, сложена от началото на новата българска литература, от началото или интензифицирането на националноосвободителното движение, от борбата за църковна независимост и пр. Не си представяме тези наистина важни процеси да се случват успоредно с продължаващи по-стари културни практики, въпреки че свидетелствата са пред очите ни: намиращото се на две крачки от Албена Акязълъ баба теке е било дервишко средище до средата на XIX век, когато се е превърнало в „двуобредно светилище”, почитано едновременно от християни и мюсюлмани. По същия начин ние преувеличаваме вододела между културата и начина на живот в средновековната българска държава и културата и начина на живот в първия век като османска колония . Част втора от книгата на Йордан Велчев, „Непромененият човек”, съдържа множество конкретни доказателства за обратното.
В педагогиката се говори за „съпротива към знанието” – когато онова, което преподаваш, влиза в разрез с ключови вярвания на възприемащия. Ако тези две книги не са завладели публичното въображение по начина, по който заслужават, причината е точно тази – ние сме възпитавани да се съпротивляваме на знанието за този период, на любопитството към него. Волята ни да изтрием някогашния „голям разказ” е твърде силна и твърде стара. И все пак, Йордан Велчев и Яна Букова не стъпват в нищото – преди тях в „сенките” на вековете се е ровила изключителната историчка и писателка Вера Мутафчиева, чийто ярък и дързък талант плаче за последователи. За ерудирани и непредубедени автори, които не се боят да разширяват фокуса на онова, което ни интересува от миналото. Защото оскъдните познания за миналото водят до оскъдица на въображението за бъдещия „балкански човек”, за бъдещото „нас”. С други думи, бедна ни е фантазията.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
