На път ли е Гърция да стигне България?
През последните години, годините на гръцката криза, гърците все се оплакват с израза „превърнахме се в България“. България за тях е синоним на страна, в която хората живеят с ниски доходи, и на бедно общество, приемащо бедността си без съпротива. На фона на този постоянно повтарящ се рефрен, една натурализирана гъркиня, българка по произход, в една от статиите си, достойна за нашето внимание, се пита: „Наистина ли се превърнахме в България? Склонна съм да отговоря: Не... все още! Но... сме на път!“[1]. В статията си авторката обосновава позицията си, че положението в двете страни все още не е еднакво, но изразява мнението, че ако Гърция продължи по същия път, е вероятно след няколко години различията между двете страни да са много по-малко, отколкото са днес.
През лятото на 2014 имах шанса да прекарам един доста поучителен за мен период в Софийския Университет, където подготвях свой труд, свързан с възприемането в Гърция и в България на понятията „криза“ и „преход“. В общи линии, стигам до извода, че това, което днес гърците наричат „криза“, е преход към един нов режим, с който българите вече са свикнали. За тях, българите, разпадът на социалната държава, установяването на корупцията като норма, укрепването на „каубойския“ капитализъм в балкански стил и обезценяването на политиката са вече характерни черти на едно „нормално“, а не кризисно състояние.
Наскоро в гръцкия парламент се проведе дискусия по повод внесения иск за вот на доверие към правителството, което вече се разклати сериозно под тежестта на две години и половина на власт, предопределени от условията на тежките заеми от тройката МВФ-Европейска централна банка-Европейска комисия. Имайки предвид, от една страна, проучванията ми на българската политическа конюнктура и доминиращите описания за нея, аот друга - неотдавнашната дискусия в гръцкия парламент, стигам до същия извод като Стоянова. Ето защо:
Най-големите партии в България, дясноцентристката ГЕРБ на бодигарда Борисов и социалистическата партия, която все още мирише на стария режим, но и се кланя пред неолибералните „рецепти“ на МВФ, не смеят да се обърнат към хората с „Доверете ни се!“. Политическата им реч всъщност означава, а и те сами цинично декларират: „Не се доверявайте никому!“. Знаят, че няма вероятност да спечелят народното доверие след всички тези катастрофални години на „преход“ от „социализъм“ към „пазарна икономика“. По този начин, искайки от народа да не се доверява никому, всъщност не губят нищо. Просто печелят възможност българите да не се доверят на конкурентите им. И ето че и ГЕРБ, и БСП си остават управляващи партии, въпреки абсолютното си морално дискредитиране в народното съзнание. Тази им тактика се потвърди и при неотдавнашните избори, при които, въпреки свиването на изборното им влияние, тези две партии остават на челните места. Това чудесно се обобщава в една-единствена фраза, която е и заглавие на последната книга на българския политолог Иван Кръстев: „in mistrust we trust“/„в недоверието вярваме“|[2].
От дискусиите в гръцкия парламент, проведени по повод внесения вот, става ясно, че всъщност въпросът не е дали правителството може да спечели доверието на гражданите: гражданското доверие е изгубено и правителството знае това. Стратегията му е опозицията да не спечели това доверие. И ето че се намираме пред един парламентарен парадокс: посредством една перверзна логика на отричане на доверието, дискусиите (и тук се позовавам на изказванията на министри и депутати на съ-управляващите партии) се въртят главно около опозиционната лява СИРИЗА, а не около тях самите и дейността на правителството, т.е. около управляващите дясна Нова Демокрация и лявоцентристка ПАСОК. С една дума, колкото по-малко доверие, толкова по-добре!
В България голямата липса на доверие в институциите води до постепенното обезценяване и” амортизиране” на политиката, до възход на крайно десния национализъм, до примиряването на мнозинството от българите, че гурбетът в чужбина е единствено решение да получат заплащане и шанс дори за образованите българи, до всичко това, с което свикнахме през последните години и в Гърция. Е, „на път ли сме” да стигнем България? В ръцете ни е да променим посоката!
12 октомври 2014 г.
Превод Мая Стоянова
[2]Krastev, Ivan, In Mistrust We Trust: Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders?, Ted, 2013
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
