Стената - поглед от САЩ, Русия, Европа и Китай
Призракът на Берлинската стена и до днес продължава да преследва света. От бетонните панели и бодливата тел, които някога разделяха града, са останали само отломки. И в Берлин те са доста малко. Отделни парчета от стената украсяват гостната на един жител на Лас Вегас, пешеходна улица в Южна Африка и трапезарията на компанията Майкрософт. Няколко парчета може да се намерят и в EBay.
Обаче наследството на Берлинската стена и досега представлява сериозен проблем. Светът още не е стигнал до единно мнение защо рухна тя, а и – ако разглеждаме събитието в по-широк контекст – защо европейският комунизъм претърпя поражение и Студената война завърши. Съществуват четири господстващи погледа към този въпрос и всеки от тях противоречи на другите: става дума за гледните точки на САЩ, Русия, Европа и Китай. И това не са чисто научни спорове. Начинът, по който политическият елит възприема миналото, пряко влияе на стратегията му за бъдещето. И противоположният прочит на един от ключовите моменти на общата ни история е една от причините за нестабилността на международните отношения.
Американците най-общо възприемат края на Студената война като история на триумфа. „По Божията милост – обяви Джордж Буш-старши – Америка победи”. По-точно, победихме с 40 и няколко години икономическо и военно господство. След няколко десетилетия политика на сдържане, Роналд Рейгън изкомандва „да сринем тази стена”, а Кремъл – признавайки несъстоятелността на идеята за продължаване на скъпоструващата и безсмислена надпревара във въоръжаването – се подчини (няколко години по-късно, но все пак).
За американците капитулацията на СССР в съчетание с демографския скок в Източна Европа станаха символ на признаването не само на световното господство на САЩ, но и на американските ценности. Потисканите европейци искаха да приличат на нас, мислеха американските лидери, защото Джордж Буш-старши каза: „Ние знаем, че това работи. Свободата работи.” Без да обръщат внимание на онази активност, която помогна да бъде разрушен комунизмът отвътре, и смесвайки в обща маса реформаторските и несговорчивите режими в Източна Европа, американците предлагаха крайно опростено, но и крайно убедително обяснение за причините на края на Студената война: прав е онзи, на чиято страна е силата, а ние винаги сме били прави.
Както често се случва с господстващите интерпретации на исторически събития, популярността им има доста по-голямо значение, отколкото точността им, доколкото те представляват рецепта за последващи успехи: ако САЩ бъдат достатъчно силни, за да се справят с всяка заплаха, и ако твърдо се придържат към своите идеали, рано или късно целият свят ще им се подчини. Ако вярваме, че сме способни да надминем по разходи и да постигнем победа над всеки потенциален враг, както направихме през Студената война, ние ще можем отново и отново да освобождаваме угнетените народи, които от всичко най-много мечтаят за възможността да се насладят на нашия начин на живот.
„Ако на нещо ни научиха войните през XX век – обясни Бил Клинтън – то е, че сме способни да достигаме целите си, като защитаваме нашите ценности и възглавяваме силите на свободата.”
Този триумфализъм е характерен и за двете партии. „Разрушаването на паметника на Саддам Хюсеин в Багдад – заяви през 2003 г. Джордж Буш-младши – ще влезе в историята заедно с падането на Берлинската стена като един от най-великите моменти на историята на свободата.” Пет години по-късно, за първото си пътуване извън САЩ като президент, в Берлин пристигна Барак Обама. На фона на финансовата криза и критиките на международната общност, това беше напомняне, че американската система работи. „Нека да си спомним историята и ще изпълним предназначението си – проповядваше Обама – и ще променим света още веднъж”.
Междувременно, европейците не споделяха американската гледна точка. Според тях, главната причина за краха на комунизма не бяха мощта и идеалите на Америка, а техният собствен континентален порив. Не силата унищожи комунизма. Именно отсъствието на сила направи възможни кадифените революции в Източна Европа. Като избягваха войната в продължение на две десетилетия – доста дълъг период в най-новата история – мъдрите европейски стратези дадоха време на комунизма да се вразуми.
Според версията на европейците, мирът на континента не беше случайност. Той беше следствие на преходните институции и на интеграцията, предназначени да заличат раните от разделянето на континента. През Първата световна война Европа едва не се самоуби. Направи и втори опит – с Втората световна война. Всички знаеха, че тя няма да преживее трети опит при наличието на ядрено оръжие. Затова нейните лидери в крайна сметка решиха да създадат общо пространство, като обединиха различни икономики, религии, култури и народи в единно общество, в което няма място даже за заплахи за употреба на сила. В края на 80-те изглеждаше, че победата е вече в джоба. „Мотото на политиката след 1945 г. никога повече да не воюваме помежду си – обясняваше председателят на Европейската комисия – вдъхновяваше онези, които строяха това общество. И ние постигнахме тази цел.”
Европа победи войната! Гордостта, която се съдържа в този извод, превъзхожда даже вярата на американците в това, че всички народи искат да приличат на тях. Но тази версия обяснява не само успеха на Европа, но и краха на комунизма. Когато Михаил Горбачов говореше за „общ европейски дом” от Атлантика до Урал, той изразяваше желанието не толкова да контролира Европа, колкото да сключи с нея равностоен брак, а и желанието да се откаже даже от комунизма заради сливането на Изтока и Запада.
Възхищението на Европа от идеята за консенсус, което се запазва и до днес, в голяма степен обяснява защо през последните две десетилетия европейските лидери така осъдително се отнасяха към агресивната политика на САЩ. От гледна точка на европейците, родили се след края на Втората световна война, силата по природата си е разрушителна, тя може да е полезна само като временна мярка. Ако не караме другите насила да видят добродетелите на нашето общество, рано или късно нашите врагове сами ще разрушат стените си, за да се присъединят към нас. И те го направиха.
Русия извлече от събитията през 1989 г. много по-болезнен урок. Надеждите на Горбачов за по-нататъшна интеграция с Европа много скоро се разсеяха. НАТО се разширяваше независимо от всички уверения на лидерите на алианса, че няма да се придвижва по-далеч от източните граници на обединена Германия. Европейският съюз постави на вратите си решетки. Поляците, чехите, словаците и унгарците, освободени от нацистката тирания с цената на огромни загуби и поддържани от Кремъл в продължение на няколко десетилетия, се обърнаха на запад, не желаейки да гледат назад.
Нямаше втори план Маршал. Този път победителите просто оставиха своите врагове да гният. Постсъветската икономика рухна. Обемът на стоките за широко потребление рязко се съкрати. Средната продължителност на живота намаля, а нивата на алкохолизма и на детската смъртност рязко скочиха. След глада дойдоха униженията. Руснаците наблюдаваха как американците демонстрираха силата си на Балканите, в Афганистан и в Близкия Изток по времето, когато интервенциите на Москва в Чечения, в Грузия и в Украйна предизвикваха буря от възмущение. Народът, чиято сила някога караше Запада да трепери от страх, беше принуден да слуша упреци за това, че се опитва да въведе ред в дома си и около него, упреци от противник, готов да прати войските си във всяка точка на света при най-малката провокация.
Владимир Путин възприема събитията от 1989 г. като трагичен момент в историята на Русия. От негова гледна точка, разпадът на Съветския съюз е „най-голямата геополитическа катастрофа на XX век”. От тези събития той извлича важен урок: не трябва да се вярва на обещанията на Запада. Уважават Русия само когато се боят от нея. Той не започна съперничество със САЩ във военно отношение, но успя да намери общ език с други държави, които смятат Америка за високомерен хегемон, при това използвайки инструментите, които имаше на разположение – в това число енергийните ресурси, високото ниво на развитие на кибертехнологиите и правото на вето в Съвета за сигурност при ООН – за реализация на националистическите си интереси. Нека европейците си говорят, а американците да се хвалят, разсъждава Путин. Той ще действа.
Урокът, който Китай извлече от събитията през 1989 г., е най-вече вътрешнополитически, тъй като основното събитие от тази година за китайците беше не падането на Берлинската стена, а въстанието на площад Тянанмън. Вълненията в Източна Европа обезпокоиха китайското ръководство, което още не бе успяло докрай да се опомни от бурната Културна революция. „Трябва да направим всичко възможно събитията в Източна Европа да не повлияят на вътрешното развитие на Китай” – заявиха представители на Китайската комунистическа партия през март 1989 г. През април ръководството на страната неохотно понасяше демонстрациите. В началото на май против участниците в акциите на протест бяха употребени палки и сълзотворен газ. През юни против тях изпратиха танкове и картечници.
От всички режими, против които през 1989 г. се вдигнаха техните граждани, на власт успя да остане само китайското ръководство. Защо? Защото то показа своята жестокост. На чиновниците в Източна Германия не им стигна смелост да стрелят в протестиращите – както и на комунистите в Москва, чийто преврат през 1991 г. доведе до масови демонстрации. Дън Сяопин се оказа значително по-твърд лидер. „Доведете докрай започнатото – казваше той – и Западът ще забрави всичко.”
Така или иначе, китайските лидери също признават, че не са обърнали внимание на исканията на народа си, стремящ се с цената на всичко към по-добър живот. Правителството сключи с гражданите си негласен договор: политическо склерозиране срещу икономически растеж. И тежко на онзи, който наруши условията на договора.
Като цяло, уроците от 1989 г. не може да се нарекат оптимистични. Всяка от тези велики държави върви напред, като се ръководи от своята версия на събитията. Европа запазва верността си към идеите на колективизма, като с голяма неохота се съпротивлява на геополитическите агресори. САЩ продължават да прехвърлят най-силната армия в света от едно място на друго, често във вреда на икономиката си и системата си на образование, които са основата на тази мощна държава. Русия е заета да поглъща съседите си, сякаш се опитва да повтори завоеванията си от XIX век без оглед на санкциите. А китайците продължават да потискат недоволството, като манипулират курса на юана, като поддържат ненужни проекти заради осигуряването на работни места и като размахват кървавия флаг на национализма в моментите, когато подкрепата за правителството отслабва.
В ситуация, в която държавите се ръководят от противоположни трактовки на едни и същи събития, сблъсъкът между тях е само въпрос на време. Американците наистина могат да провокират нова надпревара във въоръжаването с Китай. Тази стратегия вече проработи със Съветския съюз. Европейците може толкова силно да повярват в идеята за смиряването, че рано или късно просто няма да забележат истинската заплаха на границите си. Това вече се е случвало. Путин и неговите приемници може да отидат твърде далеко, като провокират истински международен конфликт и усилят напрежението вътре в страната, заменяйки остатъците от процъфтяването за старомодната груба сила. В Хонконг вече започнаха вълнения, които заплашват да прелеят на континента в случай, че растежът се забави още повече, а китайците поискат да получат онези свободи, от които се ползват гражданите на другите държави.
Новият свят, появил се след 1989 г., изглеждаше така многообещаващ! Както се казва в песента на британската рокгрупа „Jesus Jones”, да наблюдаваш падането на Берлинската стена било като да „гледаш как светът се събужда от миналото”. Междувременно миналото все още има шанс да се смее последно.
Los Angeles Times, 1 ноември 2014 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
