Живо и пъстро кино
32. Фестивал на българския игрален филм „Златна роза“, 11-17 октомври 2014 г., Фестивален и конгресен център - Варна
За разлика от лятото на скандали и ежби в българското кино, есенният фестивал премина в приятна работна атмосфера – от прожекциите на познати, невиждани и стари филми (на юбиляри и In memoriam), през пресконференциите до неизбежните спорове. Апокалиптичните заплахи се оказаха напразни – не само имаше филми, а и няколко страхотни. Влезлите нови режисьори в киното ни го дърпат здраво напред. Ден след края на фестивала прекрасният независим дебют на Кристина Грозева и Петър Вълчанов „Урок“ доказа адекватността на българския критически избор с Наградата за първи и втори филм във Варшава – същата, която м. г. спечели друг негов побратим – „Отчуждение“ на Милко Лазаров, продуциран от Българската национална телевизия.
Тазгодишното издание на „Златна роза“ се организира от Изпълнителна агенция Национален филмов център със съдействието на Министерството на културата, Община Варна и Българската национална телевизия и в партньорство с Фестивален и конгресен център-Варна, „Артин вижън“ и Българска национална филмотека. Фестивалът направи 8 пробива: журито бе международно, прекъсна традицията от 2002 да се дава „Златна роза“ на дебют, а председателят му наложи ембарго върху оповестяването на наградите до церемонията (същото се бе опитала да стори и проф. Вера Найденова през 2004). И още: визията на фестивала бе радикално променена от Камен Балкански и вместо неизменната роза, ни заливаше море с лодка и дълъг хоризонт; също той структурира и добър сайт най-сетне; предимно студентският екип на ежедневния бюлетин, начело с проф. Александър Янакиев, даваше оценки на филмите; беше организиран уъркшоп за български проекти, получили финансиране през 2013-2014 г., под ръководството на литовката Егле Вертелите; проведоха се две кръгли маси: „Културна политика, икономика и финансиране на българската филмова индустрия“ и „Късометражното игрално кино – модел за реализация, модел за комуникация“.
За „Златна роза“ се състезаваха 13 пълнометражни и 19 късометражни филма. И само 2 – заснети на 35 мм: „Отчуждение“ и „Отрова за мишки или как да си направим банка“ на Константин Буров.
В големия конкурс дебютите бяха 7, а 4 от тях – независими.
Почти всички филми се занимават с екстремалността на живеенето – социално и екзистенциално. Независимо дали тръгват от миналото или са в безвремие, дали са комедии или драми, дали са равносметки или случки, дали са капсулирани или отворени, дали са успешни или не, те изследват промените в обществените и личностните нагласи. Търсят отговори на фундаментални въпроси, свързани със смисъла и оцеляването. И в повечето случаи се опитват да бъдат комуникативни.
Бие на очи разликата в качеството на филмите в сравнение с предишното издание на „Златна роза“ (вж. „Култура“, бр. 35 от 2012). Сега дори и най-нестаналият не е брутално дъно, а „хваща“ – с хрумка, жанр или визия. В структурата доминира флешбекът – като модел на повествование или елемент. В доста от филмите се разчита на дълги монолози. Често се намесва и задкадровият глас.
В тематичния диапазон тази година преобладаваха заниманията с вините, банките, съдия-изпълнителите, отчаянието, призраците, отношенията бащи-деца, отчуждението...
В „Българска рапсодия“ на Иван Ничев става дума за любов по време на Втората световна война и депортирането на беломорските евреи (вж. „Култура“, бр. 30 от 2014). Във фестивалния контекст художествената непълноценност на филма лъсна още по-отчетливо.
В „Съдилището“ на Стефан Командарев става дума за несретник (Асен Блатечки) в запуснат граничен район. След смъртта на съпругата му, той се грижи за сина си (Ованес Торосян). Останал със стара цистерна и без работа след затварянето на мандра, той е на път да изгуби и къщата си заради неизплащане на банков кредит. Идването на съдия изпълнител изопва отношенията със сина му. Принуден е да приеме предложението на бившия военен и днешен мафиот (Мики Манойлович) да прекарва нелегално бежанци през границата, който изпява пред сина зловещата тайна на бащата. Става страшно. Създаден по действителни случки и ситуиран предимно в тъмнина сред родопски зъбери, филмът е, от една страна, своеобразно продължение на „Граница“ на Илиян Симеонов и Християн Ночев, от друга – съвременна проекция на „Да обичаш на инат“ на Николай Волев, от трета – политически правилноизследване на актуални проблеми. Ако на София Филм Фест филмът ми се стори непрогледен и разтеглен, на качествената прожекцията във Варна (най-сетне е сменена техниката!) историята изпъкна, както и страховитата визия на Красимир Андонов. След късометражния филм „Солено и сладко“ на Поли Генчева отново виждам Асен Блатечки като органичен и събран актьор в ролята на баща. И въпреки това, появи ли се в кадър Ованес Торосян, присъствието му се затъмнява. Филмът е по-добър от „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Гледа се с интерес, но изпълнението на Мики Манойлович е отблъскващо.
Банка е обект на обир в 3 дебюта: в подкрепения от НФЦ „Отрова за мишки или как да си направим банка“ на Константин Буров и в независимите „Още една мечта“ на Николай Мутафчиеви „Урок“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов. Първите два са обирджийски комедии. „Отрова за мишки...“ тръгва от края на 80-те и стига до 90-те. Не само като отрязък от време е близък до „Виктория“ на Майя Виткова (в информационната програма), а и по използване на хроника от въодушевените протести през 1989-1990. Но в него става дума за четирима приятели от ТВУ и родителите са елиминирани. Тези „добри момчета“ се възползват от всеки шанс за печалба и трупат пари от знамена за комунист, пребоядисан в демократ. Макар да тръгва находчиво и да изобилства от киношеги, „Още една мечта“ е сред най-слабите филми в конкурса. Той пък разказва за четири млади жени на ръба на нервна криза, които искат да оберат банката на бащата на най-младата сред тях. Тъй като не знаят как, се натъкват на режисьор. Понякога е смешно, но по-често – тягостно.
Затова пък „Урок“ беше гвоздеят на фестивала. Поел от медийната сензация с 37-годишната учителка от Славяново Поля Даскалова, обрала плевенска банка през 2010, филмът се оттласква от реалната случка и разказва покъртителната история на честна жена (Маргита Гошева) в безизходица. Без да показва самия обир, безпощадно артикулира българското отчаяние. Достоверен, хипнотичен, излят, „Урок“ е филм-протест. Предизвиквайки всеобща възхита, той по най-категоричен начин помирява публика и критика. Всъщност е вторият от замислена трилогия на Кристина Грозева и Петър Вълчанов по действителен случай – първа беше докудрамата „Реки без мостове“ (вж. „Култура“, бр. 1 от 2014), заснета също перфектно от Крум Родригес, а скоро предстои да започнат третия – за кантонера, открил на релсите и върнал 3 милиона лева. За разлика от „Урок“, който е създаден с частни пари, бъдещият „Залог“ е подкрепен от НФЦ.
„Потъването на Созопол“ на Костадин Бонев бе единственият филм в конкурса с литературна основа – едноименният роман на Ина Вълчанова. Вместо за Виена, където са съпругата и децата му, фрустрираният Чаво (Деян Донков) заминава за Созопол, където е миналото му и любовта с Нева (Снежина Петрова). Понесъл е десет бутилки водка. В Созопол се натъква на призрака Джина (Светлана Янчева) и на спомени, свързани с властния му баща (Веселин Мезеклиев), чиято маниакалност посича живота на малкия му син (Леонид Йовчев) и обременява Чаво. Разделен на пет части и разказан в три времеви пласта, филмът се стреми към „интегрално време“ и се опитва през психоанализата да изследва видими и невидими вини. Созопол е призрачно място, а морето – обиталище на паралелен живот, далеч по-интересен от земния. Филмът е изключително визионерски. Камерата на Константин Занков живописва атмосфера на бездънна покруса. „Потъването на Созопол“ се вписва в две от актуалните световни тенденции: призрачната и апокалиптичната. У мнозина предизвика възторзи. Мен не ме докосна. Изглежда ми повърхностен и със сбъркан кастинг. Но романа ще прочета.
„Буферна зона“ на Георги Дюлгеров е лично, красиво и концептуално обяснение в любов към авторското кино през сънища. Прожекцията му на „Златна роза“ разтърси мнозина. Други останаха равнодушни – включително и журито. Така си обяснявам награждаването на Снежина Петрова само за „Потъването на Созопол“, където е далеч по-еднопланова в сравнение с изисканото й присъствие в „Буферна зона“. С на пръв поглед хаотична флешбек структура, филмът на Дюлгеров е вълнуващо естетски конструкт от наратив и неговите/наши филмови пристрастия. При катастрофа съпругата (Стефка Янорова) на филмов режисьор (Руси Чанев) загива, а той загазва с окото. По време на пътуване към нейните корени в Гърция сънува миналото и сегменти от творчеството на Бунюел, Фелини, Антониони, Тарковски, Рангел Вълчанов... И се е получило особено рекапитулационно кино – и живописно, и фантазно, и смазващо, и някак оптимистично. Руси Чанев е не само безподобно добър, а и секси. Разбира се, „Буферна зона“ е филм за избраници.
Радикалният дебютна Милко Лазаров „Отчуждение“ (вж. „Култура“, бр. 29 от 2013) предизвестено се превърна в един от най-магнетичните и обичани от критиците филми на фестивала. Режисьорът му пристигна във Варна специално за пресконференцията и, по щастливо стечение на обстоятелствата, имаше достатъчно време за разговор. Милко Лазаров успя да влюби в себе си дори хора, които не са почитатели на филма му. Сподели: „Беше ми любопитно как бих могъл да направя филма по най-конвенционалния начин. Исках да представя пред зрителите какво се случва извън сюжета, който виждат. Да вникнат в характера на героите и да покажа как се държат те, когато сякаш не знаят, че ги снимат”.
Навремето, през 90-те, Илиян Симеонов, светла му памет, спечели държавна субсидия за проекта „Въглищарят“ по сценарий на Емил Тонев. Парите фатално се забавиха и той не го реализира. Сега със същия сценарий, но със заглавие „Омбре“, в игралното кино дебютира Захари Паунов – приятел и съмишленик на Илята, продуцент заедно с Димитър Гочев на неговия филм „Пазачът на мъртвите“. Дребен мошеник (Валери Йорданов) се забърква с яка мутра (Калин Вельов) на градски пазар, а хубавица с руски акцент (Стефка Янорова) му помага да избяга в камион. Каран от смръщен мъжага (Емил Тонев), той го отвежда във въглищарски бивак насред гората, побрал разни аутсайдери, включително сърбин и македонец, командвани от бивш затворник (Любомир Бъчваров). Пришелецът разбива крехката хармония, но пък се сприятелява с лудичкия тийнейджър Омбре (Иван Ранков)... Филмът е симпатичен ийстърн, но отделните истории изглеждат архаични.
Както и през 2012, повечето от независимите продукции са поредни или първи опити в жанровото кино по комерсиални матрици. „Корпус за бързо реагиране 2: ядрена заплаха“ на Станислав Дончев настоява да е пародийна комедия в английски стил. Видимо е правен с приятели и хъс; и въпреки че ниският бюджет не драска погледа, можеше да е по-смешен, ако режисьорът се бе отказал от натрупването на гегове и герои и бе имал търпението да монтира прецизно. С „Живи легенди“ Ники Илиев е направил крачка напред в драматургичното си и режисьорско развитие – комедията му е по-стройна от „Чужденецът“, има кристално внушение и е приятна за гледане не само заради обаятелното присъствие на Орлин Павлов. Всъщност, „Живи легенди“ бе от малкото филми, почти напълнили зала 1 на ФКЦ. Дебютът на Мартин Макариев „Вила Роза“ е първият български опит в хоръра. С псевдодокументална рамка, ужасяваща атмосфера и напрежение, той би могъл да „звънне“, ако се изрежат ненужните обяснения. Дори с изкуственото поведение на Калин Врачански и Лидия Инджова. Затова пък Петър Попзлатев се е намесил в монтажа на „Прелюбодеяние“ на Явор Веселинов и филмът се гледа с опиянение - дори с изобилните каданси и концептуалната вторичност. Сюжетът е банален: прославен физик (Владимир Пенев) се жени за студентка (Полин Лалова) на възрастта на сина му (Ованес Торосян). Той има няма приятелка-фотограф (Лидия Инджова). Докато бащата е в Япония, синът и съпругата изпадат в „настроение за любов“. Маниашки филм – от визията, през актьорското изпълнение (дори Лидия Инджова е добра) до детайлите. Няма да забравя кокошката.
Що се отнася до късометражния конкурс, повечето филми изглеждаха нетърпимо разтеглени и некомпактни. Оформи се мнение, че на следващия фестивал би трябвало да се елиминират от конкурса студентските курсови работи – стоят като недоносчета. От тях само Extra Safe на Галина Георгиева (студентка на проф. Георги Дюлгеров в НБУ) изглежда хомогенен и адекватен на своите 10 минути. Все пак, видяхме няколко изненадващи и очарователни филма върху терена на абсурда. Бих откроила ексцентричния „Мостът“ на Яна Титова, заснет в Лондон, сардоничния „Стерео любов“ на Мартин Илиев, емоционалния „Три дни в Сараево“ на Николай Тодоров (вж. „Култура“, бр. 31 от 2014), енигматичния „Жената от фара“ на Ана Китанова... Но 30-минутният „Чест“ на Павел Веснаков нямаше равен в късометражния конкурс. Пенсиониран военен (Михаил Мутафов) кара такси. Лови риба. Вижда внука си (Александър Алексиев) да се целува с момче. Срива се. У дома в кухнята бабата (Ани Бакалова) се опитва да изглади ситуацията, но си навлича съпружеския гняв. Момчето не обелва дума. Старецът пие ракия. Принуждава и внука. Същата вечер очакват родителите му. Дядото командва да се пази тайна. Извежда кучето. Дъщерята (Светлана Янчева) пристига сама. Ще се развежда. Настоява да пазят тайна. Баща й псува. Ако предишният филм на талантливия Павел Веснаков „Парафиненият принц“ („Златна роза“ 2012), също с Александър Алексиев, бе зловеща регистрация на младежката безпътица, „Чест“ артикулира всеобщата безнадеждност, причинена от неразбирането. Дано скоро излезе на екран.
Тазгодишната „Златна роза“ за пореден път доказа, че имаме класни оператори, чиято работа понякога направо спасява филма. И че все по-голямо внимание се отделя на саундтрака и изобщо на звуковия дизайн(най ме прониза музиката на Мира Искърова и Христо Намлиев в „Буферна зона”). И че актьорите ни от всички поколения са талантливи. Този фестивал бе доминиран от Ованес Торосян, Китодар Тодоров, Снежина Петрова... Витае усещането, че в кастинга на мнозина режисьори се намесва инерцията. Жалко е да се похабяват ценни актьорски лица.
Седмицата на „Златна роза“ се изниза неусетно. Остави впечатление за живо и пъстро кино. Фестивалът успя да убеди и най-ревностните бранители на артхауса, че мейнстрийм не е мръсна дума. Стига да е качествен. Повече за филмите – като излязат на екран.
Наградите:
Международно жури в състав: Емил Христов (България, председател), Дуня Клеменц (Словения), Жан-Франсоа Буржо (Франция), Юлек Кеджерски (Германия), Кристина Стоянова (България/Канада), реши:
„Златна роза“ за пълнометражен филм – „Съдилището“ на Стефан Командарев („За дълбокото хуманно отношение и за силата на представяне на психологическия и земен кръстопът“);
„Златна роза“ за късометражен филм - „Чест“ на Павел Веснаков („За автентичното и художествено поднасяне на деликатна социално значима тема“);
Специалната награда на град Варна - Кристина Грозева и Петър Вълчанов за „Урок“;
Награда за режисура – Милко Лазаров за „Отчуждение“;
Награда за сценарий - Ина Вълчанова и Костадин Бонев за „Потъването на Созопол“;
Награда за операторско майсторство - Калоян Божилов за „Отчуждение“;
Награда за женска роля – Снежина Петрова в „Потъването на Созопол“;
Награда за мъжка роля – Асен Блатечки в „Съдилището“;
Награда за пълнометражен дебют – Константин Буров за „Отрова за мишки или как да си направим банка“;
Диплом за индивидуално постижение - “Омбре“ на Захари Паунов за цялостно актьорско изпълнение.
Награда на Съюза на българските филмови дейци - “Буферна зона“ на Георги Дюлгеров.
Награда на Гилдия Критика към СБФД - за пълнометражния “Урок“ и за късометражния „Чест“.
Награда на публиката – „Живи легенди“ на Ники Илиев.
Награда на акредитираните журналисти – „Урок“.
Награди за цялостно творчество: Цветана Манева и Христо Ганев.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
5 - 12.11.2014 09:38
Живо и пъстро кино
Живо и пъстро кино
От: христо н.христов
Не разбирам защо се награждава и коментира филм ,като "Отчуждение"?Той не казва и не показва нищо.През цялото време имах чувството,че е правен от някакви крьжоцници-любители.
4 - 05.11.2014 11:14
Към Калоян Патерков
Към Калоян Патерков
От: Димитър
Колега, за всеки присъствал на фестивала е очевидно, че при късометражното кино "информационната" програма беше МНОГО по-добра от "състезателната" - "Самодива", "Контражур", "Упражнения за разговор" и "Сирин" бяха моите фаворити. Просто за пореден път виждаме как неназованата преселекционна комисия бута напред връзкарите и посредствените автори, а наистина талантливите хора остават извън чадъра. Със здраве и успех!
3 - 05.11.2014 01:39
Поредно подценяване на някои филми от независимото кино
Поредно подценяване на някои филми от независимото кино
От: Калоян Патерков
Страхотна статия, но не разбирам защо не се отразяват филми като "България, тази вечна ерес" и късометражния ми филм "КОНТРАЖУР". Положи ли сме страшно много усилия, правим всичко възможно да снимаме, къде с пари, къде с без, няма значение според мен, важното е не с какви пари и с колко пари е заснет едни филм, а дали се гледа, дали е хубав, дали печели публиката...Не казвам, че тези два филма са нещо уникално, но са филми много по-добри от половината, които бяха селектирани на фестивала. Например "Контражур"...Извинявайте, но получи номинация за най-добър късометражен филм според Филмовата Академия, получи награда в Сараево и бе селектиран на десет фестивала и да не е в официалната селекция на късометражното кино??? Нелепо е! После защо имало студентски филми, а нямало качествени къси филми. Как ще има, като не са не знайно защо в информационната програма. А и в тази статия не се спомена нищо за тия филми, все едно не съществуват. Извинявайте колеги, но нямам думи.
2 - 25.10.2014 12:27
към Евгени
към Евгени
От: Violeta
Много точен коментар Евгени! Корейците са супер, както и цялото азиатско кино, ама е "под нивото" на обслужващи критици и лицемери като госпожата Димитрова. Къде е "Виктория"? Е за тгова няма да има българско качествено кино, докато има такива изпълнители на мокри поръчки .
1 - 24.10.2014 14:22
Пресилено
Пресилено
От: Eвгени Илиев
Разбирам, че Геновева Димитрова пише за творбите на свои колеги, с които е много на "ти", но българските филми в какъвто и да е план, в момента са много зле. Коментират се филми за мутри, пак за мутри... Става ясно що за творци ги правят. Те отразяват българската действителност, в която нищо съществено не се случва, за разлика от Русия, Грузия например /виж последните им филми/. Да не говоря за показаните заглавия от току-що миналата седмица на корейското кино. Филмът "Маскарат"-един от тях, на историческа тема- показно как се прави епичен такъв и технически как е издържан. Излишно е да продължавам.
