Български  |  English

Умният Кулхас

14. Архитектурно биенале във Венеция

 
Става дума за мострата, която събира културния свят през година – като алтернатива на големия панаир на изкуствата. Изложбатане ангажира само Джардини публичи и Арсенале – има я по влакове, кораби, гари и спирки, мостове, площади, дворци, автобуси – Биеналето е навсякъде. Малки изложби на открито, плакати на всяка крачка. Никъде по света архитектурата не е обгрижена така, както в Италия... Дори архитектурата на Модернизма – толкова презряна в България (нямаме нито един архитектурен паметник от тази епоха, освен центърът на Димитровград).
 
Тази година архитектурата получи своето Биенале от юни до ноември. Темата е „Как светът усвои (използва, позна, употреби) Модернизма от 1914 до 2014 година”. С нея се зае Рем Кулхас – упорит холандец, чепат характер, остро перо и спорни (откъм архитектурни достойнства) сгради. Беше отказвал досега да стане куратор, накрая кандиса и се опита да промени отношението на света към архитектурата. Той привлече вниманието на публиката към частите, елементите, които образуват всяка сграда - и не толкова към тържествените зали, дневните, спалните и приемните пространства, колкото към стълбите, коридорите, тавани, покриви, подове, тоалетни и бани, прозорците и вратите, техническите инсталации... Като изкара навън „червата на архитектурата”, Рем се опита да припомни, че тя първо е призвана да служи и то - да служи добре; че далеч не само формата е важна, а всичко останало – в балансирана съвкупност. А за нея проникновено знание (би трябвало да) имат... архитектите.
Това важно ли е? Да, защото звездоманията в архитектурата (повлияна от киното) изкриви ролята на архитектите и промени мястото им в обществото, в живота. Актьорите споделиха славата и наградите с режисьори, оператори, декоратори, а тази година – и с монтажистка, докато на архитектурния Олимп не остана инженер (за разлика от ранния ХХ век - епохата на Шухов, Сарже, Маяр, Нерви, Тороха, Ваксман, Кандела, които на Олимп си бяха у дома). Рекламата, пазарът, безпроблемната архитектурна критика-апологетика (с Джодидио в издателство „Ташен”) вкараха архистарс в калъп, от който няма излизане. Ричард Майер можеше да е само бял, Порзампар - наивен, Либескинд - грозен, Хадид - глезла, Нувел - дързък, Айзенман - нелогичен и Гери – крив и смачкан по единствен неестествен начин – ти ще си Арлекин, тя ще е Малвина... доживот. Качеството на пространството, новаторството бяха подменени с гланца на „характерни за автора похвати”. Между прочутите имена няма като младия Сааринен, който от проект в проект не си приличаше, а търсеше всеки път нови пътища. Доминик Перо поиска да се освободи от самоподобието, но отдавна „архитектурата, маскирана като скала” е неговата запазена марка. Вече му подражават. Полууспехът в София беше красноречив. Останаха малко звезди, които не отразяват космическата светлина от младите си години... Ако човек е истински в занаята, новите идеи за пространството предлагат неочаквани, чудесни предизвикателства. Неподозирани възможности стоят неизползвани. Икономията отдавна не е приоритет (колкото по-скъпо, толкова по-известно). Най-емблематичният конкурс от началото на века – за новите „Близнаци” в Ню Йорк, смъкна ореола на звездите, само нямаше детенце да извика „Кралете са голи!”. Софийският също беше излагация и пак никой не дръзна да го признае... Идеята на Кулхас да представи архитектурата без нейните протагонисти дойде навреме. Нищо чудно, че Айзенман се сърди.
Главните действащи лица – президентът на Биеналето Паоло Барата и кураторът Рем Кулхас, изразиха лаконично идеята по-добре от когото и да било (собствените имена са като в оригиналния текст):
„Целта ни с рем кулхас беше да създадем изключително архитектурно биенале. Тази година ролята на куратора не е да се аранжира сцената за идеите и произведенията на архитектите. Изложбата е резултат на изследвания, ръководени от кулхас, който запази специфична тема за всеки павилион. Нейното заглавие е fundamentals. В monditalia е представена италианската действителност. Дебати, срещи и разговори ще обогатят архитектурното биенале, което удължихме на 6 месеца предвид интензитета и обхвата на проекта.” И „14-ата световна архитектурна изложба - fundamentals - се състои от три главни части: Възприемайки модернизма с 66 страни участнички с историята на „националния им” Модернизъм; Елементи на архитектурата изследва пренебрегнати, но всъщност световно познати на архитектите сградни елементи; и monditalia, за която поканихме кино, танци, театър и музика с цел да сканират италия, използвайки arsenale като сцена на единствена тема - състоянието на италия като емблематично за положението в много страни между хаоса и реализацията на пълния й потенциал. Изложбите и проявите представляват „одит” на архитектурата, питайки: какво направихме?, как се озовахме тук?, какво можем да направим и къде ще отидем оттук нататък?”.
Кулхас не дава (и всъщност не се опитва да даде) отговор на последния въпрос. А и кой би могъл?
Павилионите за мострата на „по-първите държави” са построени в началото на ХХ век, някои са решително преустроени по фашистко време. Самите павилиони са емблематични сгради. Не схванах идеята на унгарския павилион. За руския и германския е ясно – единият – „Боже, царя пази!”, другият - „Юбер Алес!”. А унгарският е чокойска работа, оперетна. Испанският павилион е по-сериозен дори от германския, но много по-семпъл. Британците – елегантно небрежни, леко евтини. Отпред имат гипсово теле и крава от породата на „Милка” - Господ знае защо. За собственото си удобство (вълшебна тераса към парка и морето) са се погрижили повече, отколкото за пространствата на изложбата – преградили са я, както ние балконите си. Имат новичка платформа за качване на инвалиди отзад до терасата. Никой не може да я намери в храстите. Германският павилион в крак с времето е придобил дървена рампа отстрани. Стои елегантно на фона на „фашистката” архитектура. Френският „ала Тони Гарние” няма с какво да бъде запомнен. Скандинавците са в общ павилион без датчаните и са взели при себе си три африкански страни. Вътре показват сътрудничеството между Скандинавия и Африка в здравеопазването и образованието. Не е съвсем по темата. Самата сграда е класически модернизъм от най-добър вид – гол бетон и търкалящи се огромни витрини, подът - наравно с терена отвън, живи дървета, промушени през покрива, и таван, през който струи светлина... Пред този образцов модернизъм има чешма-макет на водонапорна кула. Не са й намерили по-добро място, а богатите дарители е трябвало да бъдат уважени – ОАЕ. Сравнително нов е холандският павилион – вътре Бакема се радва на признанието на културната общественост за това, че след войната поставил пред архитектурата социални проблеми, а пред властта - архитектурните. От Ван ден Брук и Якобус Бакема тръгнаха „жилкомплексите”, които отдавна никой не обича. Забравихме, че те спасиха положението след бомбардировките... Защо и в САЩ строиха (а после разрушиха) „жилкомплекси”,не е известно. Японският павилион е модерен, конзолен, конструктивистки – късна реклама на националната им архитектура. Най-нов е корейският и хич не е лош – на Севера и Юга съвместно. Как генералите са се съгласили? Изложеното не е в полза на Севера, макар че и в КНДР размахът е – майко мила! Чехите и словаците още са заедно – павилионът им е на най-лично място. Финландският, израелският и швейцарският са „умерено модерни”. Американците вътре излагат 100 фирми, построили по цял свят разнообразни по обем, пари и качество сгради – не по-малко от 1000 значителни сгради за 100 години. Не се сещам за по-успешна от посолството им в Атина. Валтер Гропиус остави там пример за суперкласически модернизъм. Павилионът officeUS отвън не привлича. Бразилците излагат с гордост модерната си архитектура, която с основание считат за национална. Павилион с постмодерна архитектура няма, ако не броим руския, но техният кич е трайно явление, не може да се припише на модата. Никога не е имало български.
На най-лично място е построен едно към едно павилионът Еспри нуво на Корбюзие - не от стоманобетон, а от шперплат. От дърво е по-сладък, отколкото от бетон. Умен Кулхас! На табелката пише: „Да не се стъпва отгоре.” Въпреки това, стъпват... кънти приятно! Някога швейцарецът мечтаеше за архитектура с качеството на автомобилите, корабите и самолетите. Архитектурата много направи, но разликата остана стъписваща. Никога няма да изчезне, по-скоро архитектурата ще се върне „назад, към природата!”. Има податки в тази посока, макар Кулхас профетически да предупреждава за опасността от автоматизация на архитектурата, за излизането й извън контрола и волята на архитектите.
Експозицията в националните павилиони - всяка със своя куратор - е най-разнообразна, а „елементите”– стълби, тавани и прочее, са в основния павилион с много зали. Там именно отиват любопитните посетители – предимно жени и то в отношение 5:1, ако не 10:1 спрямо мъжете! Жените повече се интересуват от архитектура? Голяма част са от арабските страни – някои забрадени, други не. Повечето са студентки, но има и възрастни жени – цяло чудо!
Какво има в павилионите? В германския (най-много хвален в световната преса) има само едно нещо, но в естествена големина – бунгалото на канцлера на ГФР Лудвиг Ерхарт (и всички след него без Хелмут Кол) от 1964-а, докато правителството беше в Бон. Какво Германия е усвоила от Модернизма, получава лаконичен, изчерпателен отговор. Аскетично, просто, естествено, светло, правоъгълно, с атриумче и нисък равен покрив – като при древните гърци, но без мрамор, колони, пиластри... само метал и стъкло плюс тухлена камина и дървена стена-библиотека. В средата на периода модернизмът е стилът на немската държава – кратко и ясно. Този модернизъм нито е евтин, нито скъп, нито претенциозен, нито скромен и плах, нито богат, нито беден, излишен, неискрен или недостатъчен – изразява онова, което Германия е тръгнала да става още тогава. Архитектурата безпогрешно улавя същностите... понякога в аванс.
Французите се шегуват... Експозицията им е макет на еднофамилна къща (вила Арпел), въплътила мечтата на средната класа от следвоенния бум. Жак Тати я е използвал като натурален декор за „Моят чичо”. На стените се прожектират части от филма – на третата шарен въпрос на пет езика гласи: „Модерността - обещание или заплаха?”. Той бил зададен от куратора на павилиона Жан-Луи Коен още преди 65 години. Тогава модерността е била не просто на дневен ред, а повече обещание, отколкото заплаха. След войната бъдещето е изглеждало добре, много по-добре... дори комунизмът. Имало е оптимизъм.
Англичаните също се шегуват... мрачно. Оформлението на техния павилион „Ерусалим с часовников механизъм” е по детински весело. Фотосите обаче навяват тъга – някои са посветени на изоставени индустриални територии, руинирани сгради, упадъка на Модерната архитектура... свободното време, гарантирания отдих, културните развлечения... Накъде води всичко това? Къде доведе? До разруха и криза (Кремиковци, Бузлуджа, 1300-годишнината?). Можеше ли да се избегне? Вероятно е могло, но как – не е ясно... Като цяло, британците не впечатляват.
Японците заслужават „Златен лъв” за аранжимента на основното си ниво. Колкото долното е пусто и празно (малцина гледат филми с присъствие на официални лица), толкова горното е наситено с бурен живот - там хората се тълпят. На пръв поглед, прилича на склад, където току-що са разопаковали експонатите. Сандъците - красиви като произведения на изкуството - служат за поставки. Разхвърляно, натрупано, хаотично – в премислен изящен азиатски без-порядък! Толкова оптимистично, богато, непринудено, ярко... не може да бъде. Всъщност, може. Там, където Модернизмът не тръгна срещу традицията, а я оседла, можа... В съседство – в главния павилион на Джардини - елементът покриви е тотално обсебен от Азия – има десетки, може би стотици макети на традиционни скатни покриви, схеми, фрагменти, надписи, стари и нови чертежи – в смайващо изобилие, подробност и изящество. Умен Кулхас! Чаровен е и текстът в японския павилион – „Моля пипайте, но не отнасяйте”.
Златен лъв” получи общият корейски павилион под надслов „Корейският полуостров от птичи поглед”. Присъден по политически причини – заради общата инициатива на двата противостоящи си режима... на архитектурата. Иначе самата експозиция е най-обикновена – фотоси, надписи. „Сребърен лъв” – чилийският павилион - е центриран около съветски ЖеБе-панел за жилищна сграда, каквито в Чили са построени няколко. У нас такива имаме десетки хиляди, можехме и ние да спрем вниманието си върху явлението във връзка с усвояването на Модернизма. Съседен на Чили е павилионът на Доминиканската Република - политика, политика, политика. Епохата на диктатора Трухильо – епоха на фукните. Нуестра Сеньора де Алтаграсиа – катедралата на Дюнуайе дьо Сегонзак (чели сме негови апокрифни учебници) и Пиер Дюпре, е величествен „църковен модернизъм”. Фарът на Джоузеф Леа Глийв, строен от 1931-а чак до 1992-а, има Франк Лойд Райт и Елиел Сааринен за журьори. Даже Путин има какво да научи от Трухильо. Ние също можехме да интерпретираме и подменим нашия Модернизъм с политика... Скромните латвийци, като няма какво толкова да покажат, са окачили безброй листчета със закачливи надписи: „Модернизмът е секси”, „Няма изследване на Модернизма в Латвия”, „Модернизмът е human”, „Стиловете са лъжа”, „Почивай в мир, Модернизъм!”. И унгарците в разкошния си павилион са провесили надписи на щипки за пране.
Мексиканците използват литературни внушения: „От сто години Модернизмът е нашият стил. Това е световен стил. Изглежда лудост да искаш да си модерен. Ние сме осъдени да бъдем модерни.” - цитат от Октавио Пас. На друго място - друг цитат: „Преди да бъде изкуство, архитектурата е занаят” – точно това иска да ни припомни Кулхас. Техният павилион в Арсенала е сграда в сградата – елиптична акрилна ограда, върху която невидими източници прожектират шедьоврите на Модернизма. Бях щастлив да видя Феликс Кандела с Олимпийската зала-костенурка.
Павилионът на Кралство Бахрейн в непосредствена близост е също овал, оформен от елегантни високи стелажи от светъл шперплат. По стелажите – несметно количество блестящо издаден двуезичен каталог на „всеарабския Модернизъм”, който посетителите отнасят със себе си. Така прозрачната „арабска” решетка се мени непрекъснато, изтънява, отново се пълни – албумите (в цвета на стелажите) нямат свършване. Такова аскетично, ненатрапчиво, убедително разточителство (никой друг не раздава книги безплатно) впечатлява. Вътре в овала има огромна маса върху същата модулна решетка като стелажите. Отгоре се търкалят слушалки, а отпред има малки удобни столчета. Ако човек седне и сложи слушалките, чува мъжки глас, който говори нещо на арабски – може би информация, може би молитва – няма указание какво слуша. Каталогът е озаглавен „Фундаменталистки и други арабски модернизми”. Шега? Според мен, кураторите на Бахрейн Жорж Арбид и Бернар К(х)ори също заслужаваха „лъв” за „внушителен аскетизъм”.
Кой присъди „лъвовете” на 14-ото архитектурно Биенале? Кунле Адейеми от Нигерия, Франческо Бандарин от Италия, Брегтя ван дер Хаак от Холандия, Ху Ханру от Китай и Митра К(х)убру от ОАЕ. Забележителна география. Това не пречи всеки да има по половин страница богато на постове и постижения досие. Избрани са от Паоло Барата по предложение на Кулхас. Умен Кулхас! Пак по негово предложение е безценната и справедлива награда „Златен лъв за трайни постижения” или, иначе казано, за живот, отдаден на модерната архитектура - за Филис Ламберт, канадка, постигнала много. Още като девойка осигурила Мийс ван дер Рое да построи Сиграм-билдинг... Чудеса в свободния свят са ставали не само по Коледа! В нашия – само когато Воланд прави бал...
Съседни страни, които доскоро бяха „нашият свят”, са представени, макар и скромно, във Венеция. Сърбия, Хърватия, Македония, Черна гора, Босна, Албания са редом до... Турция и Иран; и се чувстват добре там! Случайност? Самата Турция е представена елегантно, стилно, нашироко. Специален новичък ескалатор води до Европейския югоизток (без нас). Не видях Румъния, нито Полша, времето не стигна. Казват – и те били на ниво!
Почетни дипломи получават павилионите на Канада, Франция, Русия. В канадския всичко е интересно. Самият павилион е деконструктивистки, а не модерен, експозицията – макети (на сглобяеми жилища в едър мащаб, цели селища – в дребен), панорамни снимки, които се прожектират зад тесни отвори на нивото на очите. През тях посетителите надничат любопитно, индивидуално, откъснати от околните, с възможност да усетят дълбоко Севера, макар само с очи... оригинално! Французите леко се подиграват – на себе си, на дребния буржоа, на неосъществените надежди, на Модернизма... Руснаците също иронизират... на границата на понятното. Техният официален павилион е интелектуална загадка. Отвън виолетово-розов неонов надпис гласи - Fair enough. Много добре, да се разбира като Достатъчно панаир или Достатъчно честни? И в двата случая звучи интригуващо. Веднага след входа имат дълъг фотос от някаква руска изложба – хаотична, безлична – като пример как не трябва да бъде. Вътре има малки сепарета – всяко посветено на отделна „търговска фирма”, очевидно измислена, преобладаващ кич, фрагментация на дизайна за масово потребление, никакъв Модернизъм. Само „фирмата Шчусев” излага имперската си архитектура без капка ирония или критицизъм. Най-добър момент (за жалост, само на три квадратни метра) е щандът, където посетителите моделират от пластилин каквото си искат. Посетителите моделират удивително добре! Особено жените...
За почетните награди за научни изследвания в раздела Мондиталия във „Въжарницата” не мога да кажа. Пропуснах ги съзнателно като нещо, което ще прочета по-късно. Съжалявам за образователните програми Радикални педагогии. „Сребърен лъв” за наука получи изследването Милано – лаборатория на Модернизма. Тази награда е пряко свързана с „ЕКСПО 2015” в Милано. Можеше да е в Бурса или Истанбул – и тогава ли нямаше да ни има? Новата ЕКСПО е отделно от прочутата (втора) Миланска Ферия на Фуксас, която няма как да е остаряла за 6-те години, откак е построена. Юнаци италианци!
Освен присъствието си в скандинавския общ павилион, финландците имат самостоятелен малък „Алвар Аалто”. Вътре – елегантна, по фински скромна експозиция, посветена на дървото като материал. Един от трите най-големи е павилионът на малка Швейцария – модерен, напълно празен, вътре тече многомесечен уъркшоп, в който съсредоточени младежи правят неща, които без желание показват, ако проявите нахалство. В белгийския павилион светлината е бяла, непоносимо ярка – луминесцентни тръби и кристали Сваровски. Тишина! На стената висят артефакти, които сами „падат на пода” и се чупят красиво. Настава мрак, в мрака – звуци... и пак светлина! А Испания де ми корасон?! Невинното заглавие ИНТЕРИОР е изписано така:
INT
ERI
ОR
OR значи ли още или? Игрите с думите са характерни за стила на Кулхас.
Кураторът Иняки Абалос е надминал себе си. Каталогът беше разграбен. Вътре са последните сто години. Всеки раздел започва с творбата на прочут майстор – Рафаел Монео с музея в Мерида, Едуардо Торроха с хиподрума Сарсуела, подир тях – не само интериори, но още покриви, тенти, козирки, навеси, гари - големи и малки, от най-ново време и отпреди Войната – не само снимки, но и макети и фрагменти по цели стени и тавани, с оптически илюзии и добра доза хумор. Майсторска работа! Испанската експозиция повече от всяка друга е обърната към професионалистите – подробни разрези показват съдържание, достъпно за малцина, но какво богатство, какъв пир на чертежи! Разрезите не са тук единствено заради красотата на пространствата и майсторството на конструкторите. Те са в пряка връзка с термодинамиката, на която тези сгради отговарят. Става дума пак за занаят, за наука... Диаметрално противоположни идеи – като на испанския и японския - могат да са еднакво въздействащи, прелъстителни. „Какво правят тук тези испанци, японци - се питах - на фона на италианците? Продават на краставичарите краставици, при това успешно...”
Най-точната характеристика на Биеналето е качеството на разнообразието. Не само аранжиментите, а свръх богатството на събития, теми и изразни средства. Да погледнем числата: 81 научни изследвания, извършени предимно в Харвард и Делфт. 100 са само италианските игрални филма от съпътстващата програма. 66 страни участват с павилиони (в градините и арсенала, 10 – сами из града), отделно 22 съпътстващи изложби! Зад всяко участие има директори, куратори, сътрудници, задължително културното министерство, фондации, фирми, университети... практически хиляди хора от цял свят. 41 проекта са само в раздела Мондиталия, където са посочени с географските си координати в безкрайната „Въжарница” – иначе щяха да са трудно откриваеми. В Биенале 2014 участват 80 асоциирани университета! От тях италианските са 35 и чуждестранните – 45. Тук са Будапеща, Дебрецен, Братислава, Нови сад, Прищина, Талин... Нас пак ни няма.
Искам да кажа малко повече за филмите. Те са навсякъде. Седмото изкуство е оценено по достойнство. Във всички програми. Два игрални и четири документални изгледах докрай. В един от тях Стефано Боери разказва за остров Мадалена, където прекарал детството си с майка архитектка. По-късно самият той имал неустоимото изкушение и шанс да проектира там правителствената резиденция за Среща на 7-те в Италия. Проектът му е изцяло модерен – стъклен, нисък, разлят, конзолен, прост, елегантен и... сух. Берлускони не го харесал, срещата се провела в току-що пострадалата от земетресение Акуила на континента. Оттогава обектът пустее и се руши, бурите чупят стъклените ламели, местните ги събират... Самият Боери в кадър разказва историята си, водещата дума в горчивия му разказ е „излишество” (exess). На мен резиденцията също не хареса по други причини. Тя е за друга епоха, за други господари. Много изкуствена, много чужда на морската си среда. Преди 40 години Михаил Соколовски до къмпинг „Перла” направи по-топла. Нейсе.
На съседния екран тече Madalena chair, пак с конкретен, реален герой, пак за там. Мауро Моранди е съвременен Робинзон, филмът е как старецът си прави стол от сухи клони, изхвърлени от морето. Столът не е красив, дупчи го със стара електрическа бормашина, не съвсем по островитянски. Но финалът е добър. След като сглоби стола, Моранди му привърза подлакътници от матово стъкло – две от ламелите, изпадали от Резиденцията. Добра метафора...
Няколко секунди на север се прожектира друг филм, уж посветен на стоманобетонната рамка и нейната роля в епохата на Модернизма. 100 къси откъса за 100 къщи, повечето строени с любов и напуснати със скръб - къде по стечение на обстоятелствата (обезлюдяване и лоша демография има и в Италия), къде поради кризата. Има и няколко луксозни (между тях дори шедьоври), продадени от старите собственици на богати руснаци. Една от тях е вилата, в която е сниман сериалът за инспектор Монталбано... Без да е дълбока трагика, и този филм навява тъга – пак става дума за излишно строителство, несбъднати мечти, напразни стремежи.
Филм, който ме разтърси, видях в павилиона на Албания. Филм без думи, само шумове, силен звук, дълбока цветност, предимно едри планове, съвършена симетрия в определени моменти. Китайски работници вадят от хълма едър мраморен блок. Компресори, багер, клинове, шум, прах, синьо небе, напрежение – ще се откърти ли цял? Успяват, разчистват, товарят, кораб, море, хоризонти, мъгла, празен трюм, в който скъпоценният блок е единствен товар. В целия кораб. Работниците нападат камъка – дупчат, чукат, мислят. Прах, шум, мотори боботят, корабът плава. Бит, мизерия, зеле, пушат прашни. Мраморът трудно се дава. Режат му главата – капитела обработват отделно. Ръжда, светлина, безкрайно море. Блокът вече е осмоъгълен. Това от сутрин до вечер, корабът плава. Шлайфат, от прах не се диша. Вали дъжд, бие по капака на трюма, той е затворен. Тъмно. Вътре камъкът вече е цилиндрично тяло. Слънчев лъч - „зайче”, обхожда трюма от ъгъл до ъгъл, минава по облия камък, изчезва. Колоната е готова, капителът и базата - също, разтоварване, край.
Какво беше това? Апотеоз на труда? Подигравка? Сбогуване с архитектурата отпреди Модернизма? Напомняне какво стои зад нея? Илюстрация на безсмислените усилия? Окуражителен намек, че прекрасното продължава?
Като видят колоната, грижливо разтоварена в Арсенала, онези, които не са гледали филма, рядко й обръщат внимание. Това пък защо е тук – толкова гладко, съвършено, само? Който е гледал, присяда отгоре, погалва неземната красота, попива топлината на камъка, става му хубаво. Това се казва експонат, това се казва експозиция! Създателите на филма „Колоната” - Адриан Пачи, куратор на албанския павилион, и Ерфорт Кюке, режисьор, са създали шедьовър и то такъв, който се вписва изцяло в идеите и намеренията на Кулхас. Колоната, единствена по рода си, като онези двете на площада „Сан Марко”, няма да подпре никоя сграда. С течение на времето ще се превърне в паметник – на самото Биенале или някъде другаде. Вечната колона – от Микена до днес символ на архитектурата – пак свърши работа, но със средствата на киното този път, прибавени към усилията на безименните китайци. Не само Тирана, почти цяла Европа е помогнала за създаването на филма. И Китай, естествено... „Златен лъв” им е малко.
В самото сърце на Централния павилион на Джардини е главният киносалон. На екрана - безкраен филм за „сградните елементи” – стотици откъси от прочути игрални филми. Публиката гледа очарована, мъчи се да познае кое откъде беше. Кадрите се сменят мълниеносно: покриви, табакери, капандури, гоненица, пазар, клоунада, душове, кранове, голи, тоалетни, чистене, вани, пикане, умивалници, коси, глави, крака, подове, настилка, тичат, падат, стълби, Одеската стълба на Айзенщайн, стрелят, стъпки, токчета, плочки, тракат, Централната Нюйоркска гара, стрелят, Бонд, балкони, романтика, слизат, падат, свети прозорец, отварят, затварят, пердета, вятър, еркер, тавани, полилеи, клатят се, земетръс, танци, ескалатори, асансьори, коридори, дебнене, съспенс, стрелят се, целуват се... и през цялото време публиката вижда, че светът и архитектурата за 100 години са се променили неимоверно, същите са останали само любовта и враждата... Свят, в който си струва да се живее.
Много ми се искаше да разкажа за кафенетата и библиотеките, книжарниците, които са отделна тема, за новите входове, прибавени към съществуващите фасади, няма вече място. От „елементите” на Кулхас най-естетски са представени инсталациите, които се крият над окачените тавани. Неслучайно именно тяхната композиция посреща публиката в главния павилион. Толкова много и така композирани, толкова лъскави инсталации няма никъде и не са нужни. Тук Кулхас е дал ключа за превратно тълкуване – да, автоматизацията е заплаха, но и шанс – защо такава красота да остава скрита? Киното е водещо, но в салона с непрекъснатата прожекция, на специално осветен дълъг щанд със столове от двете страни, са книгите. Безценни книги от всички епохи, от всички автори. Виоле льо Дюк присъства с десетте тома на енциклопедичния си речник. Кога е написал всичко това, кога го е илюстрирал?! На отсрещната стена на подходяща височина дискретно свети зад транспарантите си красив еркер. Сам-самичък в киносалона – като вечно присъствие на красотата в калейдоскопичната действителност. Умен Кулхас!
Какво представлява Биеналето? Каква е архитектурата днес? Кому е нужна, каквато е? Какви средства използват най-добрите в професията, за да ни я покажат/предложат? Всичко това все някой ден ще послужи... на нас.
 
Венеция - София
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”