Изкуство в капсула
Биеналето Август в изкуството се проведе за девети път във Варна (8 август - 8 септември). Под наслова Класично – Съвременно, кураторът и артистичен директор Румен Серафимов успя за около месец преди откриването да организира изложбени пространства и участници, за да може традицията да бъде продължена. Проблемът със забавената организация отново беше свързан с общински решения и финансиране. В този смисъл, крайният резултат заслужава адмирации, тъй като, въпреки обстоятелствата и неизбежните в подобна ситуация компромиси, основната изложба успя на високо ниво да съсредоточи вниманието към интерпретацията на различни теми и проблеми на визуално-пластичните търсения днес. В нея бяха включени водещи автори от различни поколения в българското изкуство, както и чуждестранни участници. Намерен беше балансът между представителите на варненската сцена и „гостите” от страната и чужбина. Концентрираното участие на значителен брой утвърдени имена в биеналето може да се тълкува и като своеобразна форма на подкрепа от тяхна страна за смисъла и бъдещото съществуване на форума.
Формулата Класично – Съвременно като тема на биеналето тази година е зададена не в смисъла й на опозиция, а като възможност да се постави фокусът най-вече върху автори от различни поколения, които, тръгвайки от класичното (като форма и изразни средства), задават пластически и тематични посоки, които са основополагащи за изграждането на облика на изкуството днес. Акцентът, според Румен Серафимов, е поставен върху художници, които имат значение за формирането на едно по-съвременно художествено мислене и изразяване.
По традиция централната експозиция на биеналето беше представена на трите етажа на ГХГ „Борис Георгиев”. „Музейният” облик на втория етаж се дължеше на разположените там произведения на представители на „тежката артилерия” в българското изкуство – от Светлин Русев през Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Андрей Даниел, Емил Попов, Ангел Станев, Иван Русев, Греди Асса, Вихрони Попнеделев, Милко Божков, Свилен Блажев или Стефан Лютаков... При подреждането беше търсена чисто визуално-естетическа връзка между отделните работи, без да се преследват някакви по-дълбоки смислови, поколенчески или хронологически отношения. Това бяха все добре познати имена с характерни за творчеството им живописни или скулптурни творби, в по-голямата си част показвани напоследък в техни самостоятелни изложби. Експозицията тук имаше по-скоро панорамно-представителен характер, обобщавайки ясно и чрез добре издържан подбор картината на „класично-съвременните” прояви в българското изкуство от последните години. Въпреки това, имаше и изненади - например, три експресивни живописни композиции на Николай Майсторов от 1990 г., явно повлияни от промените след граничната 1989. Като серия, те носят общото название „Комунизмът и тоталитарната власт в България” и представляват ироничен поглед към политико-социалната реалност тогава, но учудващо актуални и днес. Заглавията на отделните работи са „Партийният кораб”, „Червеният стол или Българската Голгота” и „Работническо семейство”. Разголени тела на възрастни и деца и колажирани вестникарски изрезки със знаково подбрани заглавия извеждат на преден план чрез ярки контрастни цветове сподавената драма на едно общество на безвремието.
„Свеж полъх” в цялото внасяха варненци – например, композициите на Веселин Начев, абстрактната живопис на Петьо Маринов, конструктивистичните скулптури на Венелин Иванов, пластиките в дърво на Пламен Аврамов, а дори и произведенията на представители на по-възрастното поколение, като дървените скулптурни фигури на Альоша Кафеджийски, няколко по-стари живописни композиции на Дария Василянска, сред които се откроява „Общество” (2009), и няколко платна на Кина Петрова.
Веселин Начев участваше с няколко композиции в оригинална техника (принт върху платно, надрисуван с маслени бои и акрил). Изградени на принципа на контраста, те съчетават фотографии на сивеещи обществени пространства (жилищни комплекси като плътна стена от стени и прозорци или плътна мрежа от коловози на ЖП-гара) и изнесени на преден план човешки фигури или лица в цвят. Чрез ярко изведена съвременна визия и наглед незначителни ежедневни мотиви, авторът успява да внуши състоянието на самота и отчуждение, което ни заобикаля днес.
Любопитен акцент беше внесен с каменните скулптури на Зиятин Нуриев („Кълн”, 2000, и „Твърдата житейска позиция на мекотелите”, 2008), който от години живее в Турция и рядко се включва в български събития.
Като цяло, в ключа на биеналето, различни търсения в скулптурата бяха представени равностойно и в диалог с живописта, нашироко и след много прецизен подбор. Константин Денев, например, участваше с три много различни едно от друго произведения, работени в няколко експериментални посоки, експлоатиращи материал, редимейд, пластически конфигурации и образ. „Девет съпреживени мига” (2012) е изградена от девет гипсови маски на изкривени в измъчена гримаса лица, „Виждам, говоря, мисля” (2009) е част от известната му серия автопортрети с характерни триизмерни сгъвки и пробиви (дигитален печат върху еталбонд), а „Потъващата енциклопедия” (2013) използва книжното тяло (нарязани томове на Большая советская енциклопедия) като материал за изграждане на спираловидна композиция. Скулптурите от чугун на Стефан Лютаков „Ритуал”, „Моето седмо небе” и „Вертикали” бяха подходящо разположени сред абстрактните композиции на Свилен Блажев. Керамичните фигури-идоли на Емил Попов създаваха многопластов диалог с живописните „Опуси” на Станислав Памукчиев. Изчистените от детайли пластики на Зиятин Нуриев кореспондираха на своеобразен „музикален” език с „Колористични импровизации” на Любен Генов и серията „Интимен екстериор” на Долорес Дилова. А музика съвсем буквално озвучаваше залите с дискретния звук от видеото на Иван Русев, допълващо неговите каменни пластики, разположени в една зала с картините на Васил Василев, Петьо Маринов и Георги Лечев (при който музикалната тема присъства чрез заглавията на абстракциите „Джаз за оркестър и тромпет в синьо”). В контраст, камбаните от „Ескиз в бяло и черно” (2014) на Ангел Станев лежаха тежко и тихо на пода, акумулирали в себе си звукова енергия от съвсем различна величина. Те, заедно с „Херувим I” (1990-1992) на същия автор – ахроматични и вглъбени, изглеждаха като знак от вечността на фона на многоцветните, осеяни с дребни детайли триизмерни картини-обекти на Атанас Хранов, но пък бяха в абсолютна хармония с мистичните абстракции на Стоян Цанев „Причастие”, „Ритуал” и „Присъствие” (2014). Абстрактните скулптурни композиции „Останки от спомена” на Венелин Иванов се явяваха като акцент-контрапункт сред условно наречените „Автопортрети” на Вихрони Попнеделев (композиции от различен брой изрисувани квадрати) и лазурните платна на Греди Асса. Цялостната картина на втория етаж вероятно не би била завършена без „Учебните задачи” на Светлин Русев, пастелните пейзажи на Десислава Минчева и няколко от по-новите живописни платна на Андрей Даниел „Стара история с деца” и „Още едно рождество”, които, според разположението си, могат да се възприемат и като начална, и като крайна точка на изложбата.
В подпокривното пространство на галерията бяха подредени произведения на по-млади автори, използващи разнообразни форми и изразни средства - рисунка, живопис, видео, инсталация, фотография и др. Като акценти тук могат да се изведат прожекцията върху дървени плоскости „Кнехт” (2014) на Венелин Шурелов, видеото „Бягащи образи” (2012-2013) на Надежда Олег Ляхова, „Кралството” (2014) на Иво Бистрички, Mensa Artis (2013-2014) на Теодор Лихо, живописта на Лиана Димитрова, видеото от пърформанса „Почистване” (2012) на Пламен Соломонски, „Корозии” (2014) на Сашо Анастасов, кинетичните скулптури на Мартин Пенев, мистичната композиция „Ангелът и розата” (2014) на Стефка Георгиева и „Уникалността на лошото копие” (2014) на Виктор Петков. Една леко нехомогенна и хаотична експозиция, без каквато и да било връзка между отделните работи или съотносимост към цялото.
Подобно усещане внушаваше и първото галерийно ниво, където бяха разположени произведенията на чуждестранните участници плюс две работи на Илия Янков (участник и куратор на румънското представяне) – ефирната висяща инсталация от пера, конци и кристали, наречена „Полет” (2014), и не така ефектната „Графика в синьо” (2013) върху стъкло. Всъщност, тук преобладаваха творенията на румънци и сърби (живопис, скулптура, графика и фотография), допълнени от самостоятелното, в рамките на цялото, представяне на чешкия художник Йозеф Болф, носещо дори отделно заглавие - „Обръщение от мрака”. От мрачните, силно въздействащи рисунки на Болф изплуват лица и фигури като сенки от паралелен свят, пейзажите са пусти и сиви, а двете видеа – параноично-сюрреални. В отделна зала бяха добре съотнесени фотографиите от серията „Следи” (2014) на Бранко Николов и графиките от цикъла „Игра” (2012-2013) на Ивана Станкович (Сърбия) – и двамата изхождащи от рисунъка на дървото като абстрактна мрежа от клони (в първия случай) и изрязани графити върху дървесната кора (във втория). От румънците внимание заслужават абстрактните керамични „Конструкции” на Георге Фаркашиу.
Освен основната експозиция, имаше и множество сателитни изложби в частни галерии. Сред тях се откроиха тези в галерия „Тереза”, галерия САБ, Галерия 8, музей „Георги Велчев”, галерия A&G Art meeting и галерия Юка. Галина Станева беше представена в Галерия 8 с малки обекти от графит, получени чрез минималистична обработка, допълнени чрез също така „сурови” рисунки върху платно. Авторката се съсредоточава върху следите, които оставя материята или бележим всички ние, за да се променя бавно или по-динамично всичко след нас. Живописната експозиция „Б(р)яг” на Чавдар Петров, организирана от куратора Станчо Веков в Галерия САБ, показа характерни за автора през последните години абстрактно-декоративни композиции, изградени чрез съвременен визуален език, въздействащи на принципа на контрастните съчетания от тъмни цветове и ярки акценти, при което в цялото е водеща естетиката. Керамичните пластики на Христо Йонков в галерия „Юка”, развити на принципа на решетъчни структури, вероятно щяха да въздействат много по-силно при по-прецизен подбор и експониране с повече въздух. Въпреки това, заедно с композицията „Пристан”, те бяха сред най-интересните обекти, изложени в галериите. Подобно усещане за претрупаност носеше и изложбата на Калия Калъчева в Блу галерия, където нейните активни градски пейзажи буквално си пречеха един на друг. За разлика от тях, в галерия „Тереза” беше намерена точната мярка и отношение между живописта на Стойко Даскалов и керамичната пластика на Георги Миленов (особено внимание заслужават неговите „идоли”). В сравнително новата A&G Art meeting бяха подредени живопис и керамика на Стоян Цанев. А в музея „Георги Велчев”, сред останалите произведения на варненски художници, се открояваха композициите върху дърво на Тодор Тачев.
От началото на съществуването си до днес, Биеналето за визуални изкуства „Август в изкуството” има интересно и релефно развитие. Релефно, в смисъла на неравномерно, с различни амплитуди, представяне на разнообразни по регламент, ниво и диапазон експозиции. Това е форум, официален по характер, без (все още) да постига определящ (какъвто се очаква) характер за националната сцена. И макар да има сериозна заявка и солидна история и развитите във времето, биеналето сякаш все още търси точната си формула, точната си публика и необходимата подкрепа и разбиране от страна на финансиращи организации, за да надмогне твърде регионалния си, твърде български облик и да се превърне в събитие, което вероятно всички очакваме да бъде. А именно – да е градено върху стабилна концептуална основа, с ясни правила, да се вглежда в местната сцена, но мирогледът му да бъде по-широк, с възможност за международно сътрудничество и партньорства, дискусии и участие на високо ниво. Именно тогава, когато се изгради по-широка и по-точно фокусирана платформа, лежаща на по-високи цели и по-добра организация, може би ще се оправдае по-нататъшното съществуване на биеналето. Друг е въпросът дали подобни смели проекции, които са световен стандарт, изобщо е възможно да се реализират у нас...
Неизбежен е изводът, че (колкото и да си го харесваме, да си го гледаме и да си пишем за него) изкуството ни е капсулирано и в изолация – липсват възможности за съпоставки в реално време и среда; вглеждаме се (отново) сами в себе си, без да създаваме условия външни погледи да се обръщат към нас, без да се търсят възможности да се провокира подкрепа за промяна.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
