Капиталът през XXI век
Тома Пикети (1971) е френски икономист, специалист в изследванията на икономическите неравенства, един от основателите на Парижката школа по икономика, където продължава да преподава.
През тази година неговата книга „Капиталът през XXI век” (Le capital au 21e siècle, Paris: Ed. du Seuil, 2013, Capital in the 21st century, Harvard University Press, 2014) предизвика огромен интерес по целия свят – и особено в Съединените щати, където бе предмет на ожесточени дебати.
Публикуваме част от Въведението и Заключението на книгата, в които авторът излага основните си тези. Като се надяваме, че ще се намери български издател за нея.
К
Капиталът през XXI век
Социалните различия могат да се основават само върху общата полза.
Член първи от Декларация за правата на човека и гражданина, 1789
Въведение
Разпределението на богатствата е един от най-жизненоважните и най-обсъждани въпроси днес. Но какво знаем наистина за развитието му в дълъг период от време? Динамиката на натрупването на частния капитал води ли неизбежно към една все по-силна концентрация на богатство и власт в ръцете на неколцина, както смяташе Маркс през XIX век? Или пък уравновесяващите сили на растежа, на развитието и техническия прогреса водят спонтанно до намаляване на неравенствата и до хармонична стабилизация в напредналите фази на развитието, както мислеше Кузнец[1] през XX век? Какво действително знаем за еволюцията на разпределението на доходите и наследствата от XVIII век насам и какви уроци можем да извлечем от това за XXI?
Това са въпросите, на които се опитвам да отговоря в тази книга. Да го кажа направо: предложените отговори са непълни и имат недостатъци. Те обаче се основават върху много по-обширни исторически и сравнителни данни, отколкото има във всички предишни трудове, обхващащи три века и повече от двайсет държави; основават се и върху една обновена теоретична рамка, позволяваща по-доброто разбиране на действащите тенденции и механизми. Модерният растеж и разпространението на знанията позволиха да бъде избягнат марксисткият апокалипсис, но не промениха дълбинните структури на капитала и на неравенствата – или поне не толкова, колкото човек можеше да си го представи през оптимистичните десетилетия след Втората световна война. Откакто равнището на доходност на капитала надвишава трайно равнището на растежа и на доходите, както е било до края на XIX век, и има сериозна опасност да се превърне отново в норма в XXI век, капитализмът механично произвежда непоносими, мъчно разбираеми, произволни неравенства, които радикално подриват меритократичните ценности, върху които се основават нашите демократични държави. И все пак, съществуват средства демокрацията и общият интерес да успеят да си върнат контрола върху капитализма и частните интереси, като отблъснат в същото време протекционистките и националистични самозатваряния. Тази книга се опитва да дава предложения в тази посока, облягайки се на опита от тези исторически уроци, разказът за които съставлява вътъкът на този труд.
Дебат без начало?
Дълго време интелектуалните и политическите дебати върху разпределението на богатствата се захранваха с много предразсъдъци и с твърде малко факти.
Несъмнено, би било погрешно да се подценява значението на интуитивните познания, които всеки развива по въпроса за доходите и за наследствата от своето време при отсъствието на каквато и да е теоретична рамка и каквито и да било представителни статистически данни. И в същото време, ние ще видим, например, че киното и литературата, особено романът на ХІХ век, са изпълнени с изключително подробна информация за стандарта на живот и благосъстояние при различните социални групи и особено за дълбоката структура на неравенствата, техните оправдавания и вплитания в живота на всеки човек. По-специално романите на Джейн Остин и Балзак ни предлагат впечатляващи картини от разпределението на богатствата в Обединеното кралство и Франция през годините 1790-1830. Двамата романисти познават отблизо йерархията в онаследяването. Те улавят тайните й граници и обрисуват неизбежните й последствия върху живота на мъже и жени, върху стратегиите им за сключване на съюзи, върху техните надежди и нещастия. Те развиват тези отношения, използвайки правдоподобието и мощта на припомнянето, с каквито никой статистически и научен анализ не би могъл да се сравни.
Всъщност, въпросът за разпределението на богатствата е твърде важен, за да бъде оставен само на икономисти, социолози, историци и философи. Той интересува целия свят и така е по-добре за всички. Конкретната и страстна реалност на неравенството се излага на показ на всички онези, които я живеят, и естествено поражда политически присъди – категорични и противоречиви. Дали човек е селянин или благородник, сервитьор или банкер: всеки от позицията, която заема, вижда важни неща и от условията на живот на едните и на другите, и от отношенията на власт и господство между социалните групи; и така си изгражда свое собствено разбиране за това какво е правилно и какво не. Въпросът за разпределението на богатствата винаги ще има това извънредно субективно и психологическо измерение, което е политически непримиримо и конфликтно и на което никой привидно научен анализ не би могъл да въздейства успокоително. За щастие, демокрацията никога няма да бъде заменена от републиката на експертите.
Въпреки това, въпросът за разпределението на богатствата заслужава да бъде систематично и методично изучен. Липсата на източници, методи и прецизно дефинирани концепции дава възможност да се казва всичко и след това то да бъде напълно отричано.
За някои хора неравенствата са вечно увеличаващи се, а светът по дефиниция - все по-несправедлив. За други неравенствата естествено намаляват или пък от само себе си се хармонизират, но най-вече не трябва да се предприема нищо, което може да изложи на риск този носещ щастие баланс.
Изправени сме пред диалог между глухи, в който всяка страна често пъти оправдава своята собствена интелектуална леност с тази на противоположната страна – очевидно има свободно поле за систематични и методични изследвания.
Научният анализ никога не би сложил край на свирепите политически конфликти, предизвикани от неравенствата. Изследванията в областта на социалните науки са и винаги ще бъдат неразбираеми и несъвършени. Те нямат претенцията да трансформират икономиката, социологията и историята в точни науки. Но те могат да направят така, че демократичният дебат да бъде по-информиран и фокусиран върху точните въпроси, след като търпеливо се установят фактите и закономерностите и спокойно се анализират икономическите, социални и политически механизми, с които е възможно те да бъдат обяснени.
Изследванията могат да допринесат за постоянното предефиниране на предпоставките за дебат, за разобличаване на готовите формулировки и лъжите, за постоянното поставяне на всичко под въпрос.
Това е, по мое мнение, ролята, която могат и трябва да играят интелектуалците, сред тях и изследователите от социалните науки, които са граждани като всички останали, но които имат късмета да разполагат с повече време в сравнение с други хора, за да се посветят на проучвания (и дори да получават заплащане за това, което е голяма привилегия).
И тъй, от доста време сме принудени да констатираме, че научните изследвания, посветени на разпределението на богатствата, са се основавали върху относително малко на брой точно установени факти и върху много чисто теоретични спекулации. И преди да посоча източниците си, на които съм се основавал и които съм се опитал да обединя в рамките на тази книга, е полезно да начертая един бърз исторически преглед на разсъжденията по тези въпроси.
Да поставим въпроса за разпределението в центъра на икономическия анализ
Въпросът е важен и то не само по исторически причини. От 1970 г. насам, неравенствата тръгнаха силно да се увеличават в богатите страни, включително в Съединените щати, където концентрацията на доходите се оказа в годините 2000-2010 малко над рекордните нива от 1910-1920. Ето защо е от съществено значение добре да се разбере защо и как неравенствата са намалели преди това.
Факт е, че много силният растеж в бедните и в развиващите се страни, включително в Китай, е една потенциална, много мощна сила за намаляване на глобалното неравенство, сравнима с икономическия ръст в богатите страни по време на Славните тридесет години. Но този процес генерира сериозни притеснения в развиващите се страни, а още повече в богатите страни. Освен това, впечатляващите дисбаланси, наблюдавани през последните десетилетия на финансовия и нефтения пазар, както и на пазара за недвижими имоти, могат съвсем естествено да предизвикат съмнения за неизбежния характер на „пътя на балансирания икономически растеж”, описан от Солоу и Кузнец, според който се предполага, че всичко расте прогресивно с едни и същи темпове.
А дали светът от 2050 или 2100 няма да бъде овладян от трейдърите, суперкадрите и притежаващите сериозни наследства или пък от страните производителки на петрол, или пък от централната банка на Китай, стига да не бъде овладян от офшорните зони, подслонили по един или друг начин всички тези участници едновременно? Би било абсурдно да не си зададем този въпрос и да предполагаме, че по принцип икономическият растеж в дългосрочен план е естествено „балансиран”.
В известен смисъл, по този въпрос ние - в началото на този ХХІ век, сме в същото положение като онези, наблюдавали ХІХ век: присъстваме на впечатляващи преобразования и е много трудно да разберем докъде могат да стигнат те при хоризонт от няколко десетилетия, на какво ще прилича световното разпределение на богатствата - както между страните, така и в рамките на самите страни.
Икономистите от ХІХ век са имали една огромна заслуга: те са поставяли въпроса за разпределението на богатствата в сърцевината на анализа и са се стремели да проучат всички дългосрочни тенденции. Техните отговори не винаги са били задоволителни, но най-малкото са си поставяли точните въпроси. И ако погледнем проблема в дълбочина, нямаме никаква причина да вярваме в самобалансиращия се характер на растежа. Крайно време е отново да поставим въпроса за неравенствата в сърцевината на икономическия анализ и да поставим отново откритите през ХІХ век въпроси.
Твърде дълго въпросът за разпределението на богатствата бе пренебрегван от икономистите, отчасти заради оптимистичните заключения на Кузнец, а отчасти и заради крайните залитания на хора от професията по математически модели, по-простичко казано - към така наречената „представителна единица”[2].
И за да върнем разпределението на богатствата в центъра на анализа, ние трябва да започнем от събирането на максимален брой исторически данни, които ще ни позволят по-добре да разберем еволюционните процеси в миналото, както и дългосрочните тенденции в настоящето.
Защото едва след като първо търпеливо установим фактите и закономерностите и съпоставим опита от различните страни, ще можем да се надяваме по-добре да очертаем действащите механизми и да се просветлим за бъдещето.
(…)
Заключение
В този труд се опитах да представя настоящото състояние на историческите ни познания върху динамиката на преразпределение на доходите и наследствата след XVIII век, също както и да проверя какви уроци можем да извлечем за задаващия се век.
Нека го кажем отново: събраните в тази книга източници са по-пространни, отколкото на предишни автори, но са несъвършени и непълни. Всички заключения, до които достигнах, са по природа крехки и заслужават да бъдат обсъдени и поставени под въпрос. Изследването в социалните науки не е призвано да произвежда математически точни знания, готови веднага да заместят публичния дебат, демократичен и противоречив.
Основното противоречие на капитализма: r>g
Основният урок от моето изследване е, че оставено само на себе си, динамичното развитие на пазарната икономика и на частната собственост съдържа в сърцевината си важни конвергентни сили, свързани включително и с разпространението на знанията и квалификациите, както и мощни дивергентни сили, потенциално опасни за нашите демократични общества и за ценностите на социалната справедливост, на които тези общества се основават.
Основната дестабилизираща сила е свързана с факта, че нормата на възвращаемост на частния капитал r е силно и дългосрочно по-висока от нормата на растеж на доходите и на производството g.
Неравенството r>g предполага, че наследствата, идещи от миналото, се рекапитализират по-бързо, отколкото темпът на нарастване на производството и работните заплати. Това неравенство изразява едно фундаментално логическо противоречие. Предприемачът неизбежно се опитва да се превърне в рентиер и все повече да господства върху тези, които притежават единствено труда си. Един път създаден, капиталът сам се възпроизвежда по-бързо, отколкото се увеличава производството. Миналото изяжда бъдещето.
Последствията могат да бъдат притеснителни за дългосрочната динамика на преразпределение на богатствата, особено ако добавим към това неравенството на възвращаемостта в зависимост от ръста на началния капитал и ако този дивергентен процес на наследствени неравенства се разгърне в световен мащаб.
Проблемът не позволява лесно решение. Растежът сигурно може да бъде подпомогнат чрез инвестиране в образованието, в познанието и в екологично чистите технологии. Но това няма да покачи растежа с 4% или 5% годишно. Историческият опит показва, че единствено страните, които са в ситуация на наваксване спрямо други, могат да се развиват с такива темпове (както Европа през Славните тридесет години) или Китай, или страните с нововъзникващи пазари. Всичко това ни кара да мислим, че в страните, достигнали технологичната си граница, а един ден и в планетата в нейната цялост, растежът дългосрочно не би надскочил 1% или 1.5% годишно, каквито и политики да бъдат предприемани[3].
Следователно, с една средна възвращаемост на капитала от порядъка на 4% - 5% е възможно неравенството r>g да стане нормата на XXI век, както винаги е било в историята и както все още е било през XIX век и в навечерието на Първата световна война. През XX век войните са онези, които унищожават миналото и силно намаляват възвращаемостта на капитала, създавайки илюзията за структурно надскачане на капитализма и на неговото фундаментално противоречие.
Би могло значително да се увеличи облагането на възвращаемостта на капитала, така че да се намали възвращаемостта на частния капитал под нормата на растежа. Но ако това се направи твърде масирано и твърде унифицирано, има риск да се убие двигателят на натрупването и да се намали още повече нормата на растеж. Предприемачите няма да имат време да се трансформират в рентиери, защото вече няма да има такива.
Доброто решение е в прогресивния годишен данък върху капитала. Така е възможно да се избегне безкрайната спирала на неравенството, запазвайки в същото време силите на конкуренцията и стимулите за непрестанното производство на нови първични натрупвания. Например, показахме възможността за облагане с ограничени норми от 0.1% до 0.5% годишно на наследства, по-малки от 1 милион евро; 1% между 1 и 5 милиона евро; 2% между 5 и 10 милиона евро... и така процентите могат да достигнат до 5% или 10% годишно за състояние от няколко стотици милиона или от няколко милиарда евро. Това би позволило да се задържи безграничната прогресия на световните наследствени неравенства, нарастващи в действителност с темпове, които дългосрочно не са удържими и за които дори най-ревностните защитници на саморегулиращия се пазар би трябвало да изпитват известни притеснения. В крайна сметка, историческият опит показва, че подобни неравенства в богатствата нямат много общо с духа на предприемачеството и по никакъв начин не са полезни за растежа. Те по никакъв начин не са от обща полза, ако си позволя да перифразирам първия член на Декларацията от 1789, с която започнах тази книга.
Сложността на това решение е, че прогресивният данък върху капитала изисква висока степен на международно сътрудничество и на регионална политическа интеграция. Това решение не е в обсега на националните държави, в които са се изградили предишните социални компромиси. Мнозина се притесняват, че тръгвайки по този път, например в Европейския съюз, единственото, което ще се направи, е да се застрашат съществуващите придобивки (като започнем със социалната държава, търпеливо изградена след катастрофите на XX век), без да се стигне до създаването на нещо по-различно от един голям пазар, характеризиращ се с все по-чиста и по-съвършена конкуренция. И така, тази чиста и съвършена конкуренция няма да промени нищо в неравенството r>g, което по никакъв начин не произлиза от едно „несъвършенство” на пазара или на конкуренцията, а тъкмо обратното. Този риск съществува, но, според мен, няма друг избор, за да се поеме наново контролът върху капитализма, освен да заложим на формулировката „демокрация до край”, особено в европейски мащаб. Други по-големи политически общности, като например Съединените щати или Китай, се изправят пред по-разнообразни опции. Но в случая на малките европейски страни, които скоро ще бъдат съвсем мънички в сравнение със световната икономика, пътят към национално затваряне може да доведе до повече фрустрации и разочарования, отколкото европейският път. Националната държава остава важен етап за дълбокото модернизиране на множество социални и данъчни политики, също както, в определена степен, и за развиването на нови форми на управление и на споделена собственост, ситуирана между частната и публичната собственост, която ще бъде големият залог на бъдещето. Но единствено регионалната политическа интеграция позволява да се предприеме ефикасна регулация на глобалния наследствен капитализъм на започващия век.
За една политическа и историческа икономия
Нека ми е позволено да приключа с няколко думи за икономиката и социалните науки. Както посочих във въведението, не признавам друго място на икономиката, освен като поддисциплина на социалните науки, наредена до историята, социологията, антропологията, политическите науки и много други. Надявам се тази книга поне частично да е илюстрирала моето разбиране за това. Не обичам много израза „икономическа наука”, който ми изглежда ужасно арогантен и който би могъл да внуши, че икономиката е достигнала до една по-висша научност, която я различава от другите социални науки. Предпочитам просто израза „политическа икономия”, може би малко остарял, но който има заслугата да илюстрира това, което ми изгледа единствената приемлива специфика на икономиката сред другите социални науки, а именно нейната политическа, нормативна и морална задача.
От своите начала политическата икономия се стреми да изследва научно или най-малкото рационално и по един систематичен и методичен начин каква трябва да бъде идеалната роля на държавата в икономическата и социалната организация на една страна; какви трябва да бъдат институциите и публичните политики, доближаващи ни най-много до идеалното общество. Тази неправдоподобна претенция да се разпознава доброто и злото - една област, в която всеки гражданин е специалист - може и да предизвиква усмивка, а и най-често тя е узурпирана или най-малкото пресилено представена. Но в същото време, тя е необходима, дори е неизбежна, защото за изследователите в социалните науки е много лесно да се поставят извън публичния дебат и политическата конфронтация, да се задоволяват да играят ролята на коментатори - деконструктори на всички дискурси и статистики. Изследователите в социалните науки, както впрочем и всички интелектуалци, и най-вече гражданите, трябва да се ангажират в публичния дебат. Това ангажиране не може да се задоволи само с лозунгите на великите абстрактни принципи (справедливост, демокрация, световен мир). То трябва да се въплъщава в правене на избор, в институции и в конкретни политики, независимо дали става въпрос за социалната държава, данъците или дълга. Всеки прави политика от мястото, на което е. И не съществува разделяне на две - от едната страна да е изтънченият елит на отговорните политици, а от другата – армията от зрители и коментатори, които са достатъчно добри, за да пуснат бюлетината в урната веднъж на всеки пет години. Идеята, според която етиката на изследователя и тази на гражданина би трябвало да бъдат несводими една с друга, както и че би трябвало да разделяме дебата на две: единият - за целите, а другият - за средствата, ми прилича на илюзия, която, макар и разбираема, в крайна сметка е опасна.
Твърде дълго икономистите са търсили начини да дефинират своята идентичност чрез предполагаемите си научни методи. В действителност, тези методи се базират преди всичко на прекомерно използване на математически модели, които често са само извинение, позволяващо на някои да завземат терена и да прикриват кухотата на думите. Твърде много енергия е била изразходвана и продължава да се изразходва в чисти теоретически спекулации, без обаче икономическите факти, които се опитваме да обясним, или социалните проблеми, които се опитваме да решим, да могат да бъдат ясно дефинирани. Днес сред учените икономисти сме свидетели на значим ентусиазъм по отношение емпиричните методи на базата на контролирани опити. Използвани умерено и с прецизност, тези методи могат да бъдат много полезни. Те най-малкото имат заслугата да ориентират част от професионалната общност към конкретните въпроси и към запознаване с терена (крайно време беше). Но и тези нови подходи не са застраховани от определена сциентистка илюзия. Например, може да се изгуби много време в доказването на неопровержимото съществуване на една чиста и истинна каузалност, забравяйки, че разглежданият въпрос често е от ограничен интерес. Тези методи често водят до пренебрегване уроците на историята и до забравяне на факта, че историческият опит си остава нашият основен източник на познание. Нали няма да разиграваме отново историята на XX век, правейки се, че Първата световна война никога не се е случила, или че данъкът върху доходите и пенсионната система, основана на солидарността, никога не са били създавани. Впрочем, историческите каузалности винаги са трудни за установяване със сигурност. Можем ли да бъдем сигурни, че определена политика е имала определен ефект или че той не се е дължал на друга причина? И все пак, несъвършените уроци, които можем да извлечем от историческото изследване и особено от заниманията с изминалия век, имат неоценима и незаменима стойност, с каквато никакъв контролиран опит не може да се сравнява. За да се опитат да бъдат полезни, икономистите трябва да се научат преди всичко да бъдат по-прагматични в своите методологически избори и по някакъв начин да използват всички налични им средства, като така се доближат до другите дисциплини в социалните науки.
И обратно, другите изследователи в социалните науки не трябва да оставят изучаването на икономическите факти само на икономистите и не трябва да бягат всеки път, когато се появи някое число; или пък да смятат за достатъчно да кажат, че всяко число е социална конструкция, което, макар и винаги да е вярно, е недостатъчно. В крайна сметка, тези две форми на бягство завършват еднакво, доколкото оставят свободно място за други.
В интерес на най-бедните
„Докато доходите на класите на съвременното общество остават извън интереса на научното изследване, би било напразно да искаме да предприемем написването на една валидна социална и икономическа история”. С това красиво изречение започва книгата на Жан Бувие, Франсоа Фюре и Марсел Жиле, посветена на „Движението на печалбата във Франция през XIX век”. Тази книга заслужава да бъде препрочетена, от една страна, защото става въпрос за едно от характерните произведения на „сериалната” история, просперираща във Франция през XX век (основно от 30-те до 70-те години), със своите качества и своите недостатъци, а от друга - и заради интелектуалния път на Франсоа Фюре, илюстриращ прекрасно добрите и лошите причини, обясняващи „смъртта” на тази изследователска програма.
Когато Фюре, млад и обещаващ историк, започва своята кариера, той се насочва към това, което му изглежда централна изследователска тема: „доходите на класите на съвременното общество”. Книгата е написана в сдържан, строг стил, без предразсъдъци и се опитва преди всичко да събере материали и да установи факти. И все пак, става въпрос за неговата първа и последна книга в тази област. В прекрасното произведение “Да четем и пишем”, публикувано заедно с Жак Озуф през 1977 г. и посветено на „ограмотяването на французите от Калвин до Жул Фери”, се вижда същата воля за установяване на „серии”, вече не по отношение на индустриални печалби, а на ниво ограмотяване, брой учители и разходи за образование. Но най-важното е, че Фюре стана известен със своите трудове върху политическата и културната история на Френската революция, в които почти не се откриват следи от „доходите на класите на съвременното общество”. В тях големият историк, изцяло зает през 70-те с борбата срещу марксистките историци на Френската революция (по това време изключително догматични и доминиращи, включително и в Сорбоната), изглежда дори се отказва от всяка форма на икономическа и социална история. Струва ми се, че това е жалко - заради степента, в която вярвам, че е възможно различните подходи да се съгласуват. Политическият живот, животът на идеите очевидно имат своята автономия по отношение икономическите и социалните развития. Парламентарните институции и правовата държава не са онези буржоазни институции, описани от марксистките интелектуалци отпреди падането на Стената. Но в същото време е очевидно, че резките увеличения на цените и на заплатите, на доходите и на наследствата допринасят за изковаването на политически възприятия и отношения и за създаването на представи, които от своя страна произвеждат институции, правила и политики, които в крайна сметка моделират социалните и икономическите развития. Възможно е - и дори е неизбежно - да имаме подход, който да разглежда едновременно политическото и икономическото, културата и наследството, доходите и социалното. Така наречените „битки на двата полюса” в годините между 1917-1989 днес вече са зад нас. Сблъсъците около капитализма и комунизма, вместо да стимулират изследванията върху капитала и неравенствата, по-скоро допринесоха за тяхната стерилност; и това важи както за икономистите и историците, така и за философите[4]. Вече е време да ги надскочим, включително и при формите, в които се развива историческото изследване, което, струва ми е, остава дълбоко белязано от миналите битки.
Както вече отбелязах във въведението, без съмнение съществуват чисто технически причини, обясняващи преждевременната смърт на „сериалната” история. Материалните трудности, свързани с улавянето и разработването на данните, без съмнение обясняват защо тези трудове (включително и „Движението на печалбата във Франция през XIX век”) посвещават твърде малко място на историческата интерпретация, което прави понякога четенето на тези произведения относително безплодно. В частност, анализът на връзките между извадените на показ икономически развития и политическата и социалната история на изследвания период е често пъти минимален и минава някак между другото зад внимателните описания на източниците и голите факти, които днес естествено намират своето място в екселските таблици и в базите данни, които са на разположение в интернет.
Смятам също, че краят на „сериалната” история е свързан с факта, че тази изследователска програма умря, още преди да стигне до XX век. Когато изследваме XVIII или XIX век, можем повече или по-малко да си представим, че цените и заплатите, доходите и богатствата следват една автономна икономическа логика и не взаимодействат или съвсем малко взаимодействат с чисто политическите и културните логики. Когато обаче се изследва XX век, една подобна илюзия незабавно изчезва. Достатъчно е да хвърлим един бърз поглед на кривите на неравенството на доходите и наследствата или на отношението капитал/доход, за да видим, че политиката е навсякъде; и че икономическите и политическите развития са неразделни и трябва да се изследват заедно. Това ни задължава също така да изследваме държавата, данъка и дълга в техните конкретни измерения и да излезем от опростяващите и абстрактни схеми на икономическата инфраструктура и политическата суперструктура.
И все пак, един строг принцип на специализация може идеално да обясни защо не всички се залавят да установяват статистически серии. Съществуват хиляди начини за правене на изследвания в социалните науки и този начин не е нито особено изобретателен, нито е задължителен. Но, според мен, изследователите от всички дисциплини на социалните науки, журналистите, всякаквите видове медиатори, синдикалните активисти и различните по убеждения политици, но най-вече всички граждани би трябвало да се отнасят сериозно към парите, към фактите и развитията, които ги обграждат. Тези, които ги владеят, няма да забравят никога да защитават своите интереси. Защото отказът от смятането рядко е в интерес на най-бедните.
Превод от френски Димитър Божков
[1]Саймън Кузнец (Семён Кузнец ,1901 – 1985) Професор по икономика и статистика в Пенсилванския и в Харвардския университет. През 1971 г. е удостоен с Нобелова награда за икономика за емпирично обоснованата интерпретация на икономическия растеж, даваща ново и по-задълбочено разбиране на икономическата и социалната структура и на процеса на развитието.
[2]При тези модели, които са се наложили в проучването, както и при преподаването на икономически дисциплини след периода 1960-1970, по дефиниция се предполага, че всеки получава една и съща заплата, притежава едно и също наследство и разполага с едни и същи приходи, също както по дефиниция икономическият растеж носи еднаква полза за всички социални групи. Подобно опростяване на реалността може да се оправдае при изучаването на някои много специфични проблеми, но видимо и по драстичен начин ограничава общия брой икономически въпроси, които могат да бъдат поставени.
[3]Трябва да добавим, че, следвайки логиката, едно покачване на нормата на растеж g може също така да доведе и до покачване на възвръщаемостта на капитала r, но това не означава, че резултатът задължително ще е намаляване на отклонението r-g. Вж. глава 10.
[4]Когато се четат текстовете на Сартр, Алтюсер или Бадиу, посветени на техните марксистки или комунистически ангажименти, често имаме усещането, че въпросът за капитала и за неравенствата между социалните класи ги интересува слабо и че те го използват само като претекст за битки от друг тип.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
