2014 — годината, която променя света
Рядко присъстваме на такива исторически моменти, както днес, когато изпитваме острото чувство, че старият свят вече е изчезнал и пред очите ни се ражда новият... който тепърва предстои да разберем какъв е.
Вярно е, че през 1989 година също бяха преломни моменти. Но във всеки един от тях имаше по едно - макар и огромно по мащабите си - събитие, което разклати целия свят, както и наша ориентировъчна система: става дума за берлинската стена и за нюйоркските кули-близнаци. От началото на 2011 година, обратно, присъстваме на безброй събития, а всички фронтове изглежда започнаха да се движат едновременно. През 2014 процесът като че ли набра обороти до крайност – Африка, Близкия Изток, до самите граници на Европа: в Украйна и Крим.
Едно събитие предизвиква безпокойство, много събития предизвикват страх. И на почвата на неразбирането разцъфтява пищно носталгията по едно идеализирано бъдеще, разцъфтяват ирационалните тълкувания: историята била вечно повторение на изминатото, такава хипотеза звучи все пак по-успокоително от безпорядъка и магиите. Без въобще да обръщаме внимание на конспиративните теории, които ни настаняват винаги на опразненото от обяснения място, възможно е все пак да разменим малко страх срещу разбиране. В това отношение много може да ни помогне геополитиката (казано простичко, геополитиката е само другото име на историята и географията от времето на нашето детство). Нека се възползваме от нея при обясняване на събитията от 2014 година, които предлагат широк терен за изследване. Обаче отначало трябва да разгледаме ситуацията отстранено, в историческа перспектива; и след това да се върнем към действителността.
Да започнем с добре познатата мъдрост: „Историята се пише от победителите”. Фактите потвърждават нейната истинност. Победилите в конфликтите налагат своя избор, улици и площади носят имената им, посвещават им празници. Победителите рисуват отново и света, рисуват нови карти, които чертаят върху терена техните предпочитания, техните приоритети, понякога си делят плячката от победените. XX век не беше изключение от правилото. След всяка война биваха печатани нови атласи и „нови издания”, отразяващи резултатите от конфликтите. Те подпечатваха решенията на победителите, които в някои случаи биваха приемани още преди победата им, както това стана на Ялтенската конференция.
Обаче ако обгърнем нашата планета с поглед отдалеко, например от Марс (споменаването на бога на войната тук е съвсем уместно), няма как да не забележим странни аналогии: нито една империя не успя да преживее войната на XX век и да запази мястото си на картите. След Първата световна война османската и австро-унгарската империя се разпаднаха на части. Всички добре знаят какво се случи след Втората световна война с Райха, с опита да се построи немска империя. Колониалните империи на Великобритания, Франция и Португалия я преживяха, но не с много. А през 1991 се разпадна Съветският съюз – формата, в която Руската империя се бе съхранила след 1917 година.
Всеки път пред очите ни се появяваха нови държави, нови граници. И ние се учехме да гледаме на света по нов начин, да мислим на базата на току-що нарисуваните атласи. В момента, в който излизаха от печат, ние ги смятахме за окончателни, те трябваше да са окончателни... На тях се виждаха Сирия, Ирак и Ливан, Югославия, изобилие от нови страни в Африка. Ние бъркахме нашето време и световното време и объркахме нашите преходни атласи със съществувалите цяла вечност реалии.
Объркахме продължителността на нашия живот с продължителността на Историята. Това важи за нарисуваните от победителите карти, същото е и с покритите с голяма покривка няколко събрани маси. Покривката закрива границите между тях, но те си съществуват. Новите карти нямат силата да накарат старите територии да изчезнат. Едните са надраскани набързо от победителите, другите се формират от времето, от идентичности, от чувство за принадлежност, от системи на вярвания, които продължават да съществуват с каквото и да са покрити. Гледайки морето по време на прилив, ние позабравихме за скритите под водата скали. Рано или късно обаче, те отново ще напомнят за себе си. Тъкмо това и наблюдаваме през последните няколко години, а от началото на 2014 то стана още по-очевидно.
Старите територии разклащат блясъка на новите карти и старите идентичности, които сме мислели, че са част от миналото, се възраждат. И виждаме да се появява отново старият разлом между Киренайка и Триполитания, които смятахме, че са боядисани в една боя, наречена Либия. По същия начин се появяват древните линии на разделение, които съществуваха в Африка, преди да бъде разкроена тя на някакви подобия на държави (всички ги смятаха за изградени, защото си имаха национално знаме, футболен отбор и място в ООН). Религиозните и етническите разделения, извечното противопоставяне на уседналите народи и номадите – тези различия, които смятахме за изчезнали, излизат отново на преден план днес и се подиграват с границите от само половин век.
И други антагонизми, изскочили от дълбините на вековете, заявяват себе си: противопоставянето между шиити и сунити, перси, араби... комбинациите тук са много, да не говорим за малцинствата. На тях не им пука за границите след разпада на Османската империя, когато белята беше да се разруши старото самосъзнание с помощта на няколко изкуствени държави. Чърчил казваше, че Ирак бил образуван един следобед поради безумие. И рано или късно настъпва ден, когато безумните карти се натъкват на принципа на реалността на териториите, в които нахлуват други безумни варвари, които рисуват своя свят с пълно презрение към границите, които не са навършили и век, което е нищо в мащабите на историята.
Освен това, трябва да отбележим, че забравените от картографите на XX век народи, като например туарегите и кюрдите, сега се опитват да използват случая и да получат своето при така очерталата се поправителна сесия. Може да се дадат още много примери, включително и от Европа, на хора, принудени да живеят под пепелта на раздели и обединения. Те отново заявяват себе си – и Испания, Белгия, и едва не лишилото се от такъв статус Обединено кралство, нищо не могат да направят с това. Колкото до Украйна и Крим, достатъчно е да се погледнат атласите преди XX век, за да се разбере, че картите от 1945 и 1991 не съответстват на историческите идентичностни принадлежности.
Налага се очевидният извод: през 2014 навсякъде териториите вземат своя реванш от географските карти, идентичностите късат наложените им покривала. Така че, историята е вечното повторение, историята е току-що затвореният - за опитите да я променят - прозорец.
Географията има смисъл само когато е оплодена от историята. И въпреки че историята я пишат победителите, техните рисунки се вписват в палимпсести, старият текст не е изтрит. И може да дойде ден победените да търсят реванш. Тук възниква въпросът: защо това се случва през 2014 г., не по-рано и не по-късно? Но това е вече друга история...
Le Huffington Post, 8 октомври 2014
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
