Модиано, пътникът без билет
Патрик Модиано получи Нобеловата награда за литература за 2014 г. Името на родения през 1945 г. френски писател и сценарист отсъстваше от списъка автори, спрягани като сигурни кандидати за най-голямото световно литературно отличие (като Светлана Алексиевич, например), но обявяването на Модиано не предизвика нито гигантско недоумение, нито усещането за политическа услуга на Шведската академия. По-скоро то прикани да прочетем още веднъж „Вила Тъга”, „Улица „Тъмните магазинчета” и „Добри момчета”, познати на българската публика преди 1989 г., както и многобройните му, често с неравно качество, преводи у нас, публикувани по-късно. Патрик Модиано е любим на мнозина автор, чийто разпознаваем стил тези дни предизвиква озадачаващи сравнения с Пруст, но може би по-скоро кореспондира с дългогодишното витаене сред едни и същи теми и персонажи при Дюрас. Модиано наистина превъзходно владее изкуството на паметта, с което възкресява най-неуловимите човешки съдби, разкривайки един свят под Окупация, ако се доверим на формулировката от Стокхолм. Всъщност, Модиано спечели поне мен именно защото не се бои да се провали в това съмнително изкуство.
И действително си струва човек да проследи как адажиото на паметта интровертният Модиано с годините пренаписва пицикато. Пестеливият, но плавен разказ за съучениците му от златната младеж след окупацията на Париж се начупва, изостря. Младежта се оказва варакосана, направо с кучешко потекло. А и колкото по-труден е достъпът на автора до фактите, толкова по-често той има чувството, че „вика в празна казарма”, обкръжен от странни хора и странни времена. Но нека направо му дадем думата: „Хора, за които не мога да кажа много. Това са просто съмнителни пътници, които пресичат чакалните на гарите, и не знам накъде са тръгнали, ако изобщо имат посока.” Цял живот Модиано търси досег с родителите, на които грижата за него особено им тежи и постоянно го изоставят, особено баща му, опитен черноборсаджия: „Питам се дали не е бягал от годините на окупацията. Никога не е споделял с мен какво е ставало в душата му по онова време. Може би страх и нелепото усещане от това, че някой го е причислил към категорията на дивеча, а той сам не знае много за себе си. Но не, не трябва да говоря от името на друг, винаги съм се страхувал да не кажа твърде много, дори когато мълчанието ми причинява болка.”
Но кому причинява болка – на него или на другите? Няма да разберем. Всъщност, книгите на Модиано едновременно припомнят болката и я заличават. Няма нищо за изповед или разнищване. Няма никакъв повод за носталгия, защото... Защото „усещате ли, още не можете да заживеете истинския си живот, сякаш сте пътник без билет.” Дори с „Нобел”, пътищата на Модиано продължават да са за никъде.
М. Б.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
