Телевизията на Ана-Мария
Майката на 13-годишната Ана-Мария публикува във фейсбук разказа си. В него се говореше за война с тези, на които не им пука за деца като моето. Всички написаха майката да не се бави и да търси правата си чрез медиите. Така и стана. Родителите на малката Ана-Мария разказваха пред медиите.
(Предупреждавам предварително читателите, че всички думи в този текст съм ги извадила от контекст.)
Министърът на образованието в служебния кабинет Румяна Коларова беше цитирана така: (…) всички тези деца стават лесна жертва и трудно могат да се защитят, но едновременно с това са деца, от които трудно може да се получи достоверна информация. И МОН започна проверка, която се очакваше да приключи „своевременно“, въпреки че такава дата няма. Още преди някой да забележи, че думите в диалога между родители и институция са „тези деца“, „деца като моето“, медиите получиха нова порция институционален гаф. Зам.-министърът на образованието Ваня Кастрева каза, че Ана-Мария обичала да се заголва, преразказвайки думи на бащата. Бащата отрече такъв разказ. После Ваня Кастрева обясни, че думите й са извадени от контекст. Като основни изваждачи на думи от контекст не бяха посочени медиите, те се подразбираха. „Контекст“ и „конотация“ са любими телевизионни думи в последните седмици. Всеки говорещ по телевизията смята, че е автор не само на текста, но и на контекста. Последва публично извинение, което на страницата на МОН звучи така: Бяха поднесени и взаимни извинения във връзка с възникнали проблеми при комуникацията на двете страни през медиите. Оформя се нов жанр – „обяснение на контекста на преразказа на медиите“.
Ана-Мария бавно се превърна от дете в казус. Може би това ще остане след тези недоразбрани разкази. Онова, което никой във фейсбук не каза на майката на Ана-Мария, е, че както веднага ще подемат случая й, точно толкова бързо медиите ще го забравят. Нищо чудно след месец никой да не си спомня от какво всъщност се оплакваше по всички телевизии семейството на Ана-Мария. А разказът е за страховете на едно 13-годишно дете в училище. За съмненията на родителите, че тяхната дъщеря е обект на сексуално насилие.
Всички психолози, обикалящи сутрешните блокове, правеха дълги уговорки за това дали да вярваме или да не вярваме на думите на Ана-Мария, но по-добре да вярваме. Явиха се други специалисти, които се колебаеха между това дали аутистите могат да измислят истории за изнасилване или нямат представа какво е фикция и какво е лъжа. Трети обясниха, че при оказано насилие, децата като Ана-Мария не говорят за случилото се, а преживяват, без да споделят. В студиата не питаха доколко може да се вярва, а дали въобще може да се вярва. Да вземем пример с телевизионната поява на един неаутист. Да речем, на български политик, който обяснява по телевизията отлагания на заседания на съда по дело за клевета заради неговото отсъствие през последните месеци. Никой не пита дали въобще може да се вярва на думите му. Телевизиите излъчват записа с него, понякога променят ракурса към политика (в зависимост от финансовите наклонности на медията), но разчитат аудиторията да реши дали да вярва или да не вярва на политика-неаутист. За думите на Ана-Мария ни поясняват първо, че доверяването е вредно.
Всички телевизионни новини този път си приличаха в три основни точки. Първата беше логична – неодобрението на реакцията на една неготова да говори зам.-министър, която искаше да се защити, обвинявайки.
Учудващо еднакви останаха медиите в това, че в нито една телевизионна новина не беше посочено името на учителя, когото родителите на Ана-Мария смятат за виновен. Така и трябва да бъде. Дори няма заподозрян. Професионален стандарт, който за първи път нито една телевизия не наруши. Проблемът е, че причината може би е в „достоверността“ на думите на малката Ана-Мария. Медиите първи се включиха в борбата с институционалното мълчание, но в същото време, без да го съзнават, може би самите журналисти не вярват докрай на онази част от писмото на майката, в която обвинението се отправя срещу конкретен учител. Де да можеше така, със съмнение към всяка дума, да се отнасят и когато преразказват думи на възрастните политици, експерти, медийни разказвачи. Този път обаче не етичните принципи, а инстинкт за самосъхранение определяше избора на информация, която да остане непреразказана.
Още нещо важно обедини всички журналисти този път. Всички искат повече видео, повече камери в училище, целият живот на децата ни да бъде записан и преглеждан. Видеозаписът е привидян от родители, от образователното министерство и от медиите като единственото спасение, като регулатор за отношенията в училище. Щом няма запис, няма събитие. В 4-то Помощно училище в София, където е учила 13-годишната Ана-Мария, камерите са работили. Записът обаче се пази две седмици. Точно толкова, колкото са отминали, когато майката на Ана-Мария разказва своя ужас. Институциите веднага казаха, че шумът около случая пречи да се открие истината. Но казаха и че е малко вероятно да се открие кой е извършителят. Ще остане само шумът от разказите, но може би пък това е шум, който аутистите чуват.
Ами ако Ана-Мария наистина е измислила (как само звучи - „наистина измислила“) историята? Ако страховете на майката са обикновена параноя (как звучи и това)? Дано да е така! Дано Ана-Мария никога да не е преживяла разказа си. Но тогава какво ли е накарало Ана-Мария или родителите й да измислят страховете си? Всичко е в контекста. Каквото и да покажат проверките, вече има проблем, който остана незабелязан – живеем в контекст, в който всички се страхуваме за децата си в училище. Достатъчно е, че някой има страхове. А не страховете да станат реалност, за да тръгнат проверки и да започнем да разговаряме в обществото.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
