Две изложби
„Гравюри и рисунки на приятели“ на Кирил Гюлеметов (1938-2004) и Румен Ракшиев (1936-2013), Галерия на СБХ, ул. „Шипка” 6, 26 септември - 10 октомври 2014. Николай Ников (1924-1989). Един парижанин в София, НХГ, 9 октомври–30 ноември 2014.
Две различни по стил изложби ни връщат към многозначния етап на изобразителното ни изкуство от втората половина на ХХ век. Припомняйки общи белези, те извеждат и открояват индивидуалните търсения на не програмни за времето си автори; художници, които не са се стремили непременно към предния план в общата картина.
Гравюри и рисунки на приятели. Кирил Гюлеметов (1938 - 2004) и Румен Ракшиев (1936 -2013) в СБХ – възпоменание с избрани творби – представя успоредно творческите пътища на двама изявени графици, илюстратори, оформители на книги и рисувачи с високо чувство за мярка и завидно овладян професионализъм. Особен смисъл внасят класическите офорти на Гюлеметов, чиито доведени до съвършенство отпечатъци стоят встрани от конформистки модната тенденция към усложнена многоплановост и знакова наситеност на пространството. Съвсем „чиста проба” графика, те са вдъхновени от ясната простота, въплътена възможно най-майсторски в богатия регистър на кадифени нюанси в амплитудата между бялото и черното.
Николай Ников–Ничето (1924 – 1989). Един парижанин в София в Националната галерия е първата разгърната ретроспектива на творчеството на художника, известен с умалителното – Ничето. Събраният материал от над 200 експоната – маслени картини в различни жанрове, графики, рисунки, акварели, илюстрации, снимки – очертава житейския път и перипетиите на творческата му съдба. Проследява десетилетие по десетилетие търсения, опити, лутане, превъплъщения и постижения в завършени пластични стойности на този многообразен стилово и жанрово автор. Показва типично младежката меланхолия и „мрачен” романтизъм в експресивните ескизи от 40-те години, минава през трудната му адаптация към тематизма на 50-те, достига парижкото вдъхновение на 60-те, (съзвучно и с общата българска тоналност на този период), в лиричните пейзажи, мощно конструираните голи тела и декоративните композиции. Синтезирането на собствен стил в точката на равновесие между живописното и графичното начало през 70-те е въплътено в мажорния колорит и изящната линеарна стилизация на флоралния мотив, показан в образцови вариации.
Експозицията се съпътства от обемист албум-каталог с предговор на Цветан Тодоров (някогашен приятел на художника) и аналитична монография от Иво Милев, който е и изследовател, и автор на концепцията на изложбата.
Ако не беше си отишъл на 65, днес Ничето щеше да е навършил достолепните 90 години! Трудно превъзмогнал сътресенията на Девети септември, той за месеци не доживя до Десети ноември и последвалите промени, които несъмнено щяха да му вдъхнат жизненост. Дочакаха ги мнозина негови приятели – съученикът Найо, състудентът Ичо; младежкото ядро на менящия се „екипаж” на шеговитото обединение „Гемие Йълдъз” - Джурлата и Веса (без трагичния бай Илия); членове на „клуба” на аристократичните бохеми (без Шаро и Тошо) – Сашо, Букчето[1] и други. Ничето – „капитана” – остави светъл, ненакърнен образ. Съдбата му спести разочарованията в настъпилото идеологическо разединение, което помрачи много дружби нанякога близки приятели от гордо, колоритно и талантливо поколение. Едни негови представители респектиращо се осъществиха в обособена художествена област, други хвърлиха сили вразлични сфери – приложна графика, моден дизайн, кино, пространствено оформление – творческата им зрялост съвпадаше по времес подема на приложното ни изкуство през 60-те и иновативните художествени дейности през 70-те години на миналия век.
Сред „разпилените” е Ничето. Още от самото начало – приет в приложния отдел на Академията (1943), след три години сменя специалността си и учи живопис при Дечко Узунов; няколко семестъра по-късно се прехвърля обратно, за да следва графика при Веселин Стайков. През 1950 слага край на следването си. Впоследствие участва епизодично в общите изложби с живопис (пейзажи, голи тела, абстракции, натюрморти с цветя), с графични работи влитография, офорт, линорез, монотипия, както и с акварели и рисунки с туш. Езиково образован (завършил класически профил в Италианската гимназия, овладял френски, с добър английски и немски), известно време работи в сп. „Изкуство”, където изготвя международната хроника. После е избран за член на художествения съвет на Центъра за нови стоки и мода – занятие, което му иде отвътре, тъй като от детство е възпитан в изискан вкус към облеклото от майка си – основателка на престижното девическо училище за изкуство и занаяти ИЗА. През четирите десетилетия професионална дейност прави само четири самостоятелни изложби – 1964, 1968, 1974 и 1981. Разпръснатите отзиви, оскъдните бележки и документи поставят като че на заден план неговите същностно авторски изяви. Засенчва ги и популярният му образ на светски бохем. (В този ракурс го вади от забрава изложбата „Бохемата като съпротива” в Галерия СИБАНК, 2008.)
Истина е, че обикалянето на кръчми и клубове събираше интелигентските кръгове; пиенето бе начин на общуване, знак за артистична принадлежност, ритуал. Бохемският стил, въздигнат от бунтарския дух на 60-те години, през следващите си остана традиционен за художническите среди. Ничето, винаги небрежно елегантен и с цигара в уста, бе чаровен, компаньон, школуван музикант и на маса, кавалер с галантни (френски) обноски. Носталгията си по Париж, лелеяният и митологизиран Париж (ах, този Париж !), той споделяше най-вече с Буков – френски колежанин. Нощта на 14 юли, след официалния прием в посолството, двамата превръщаха в шумно, многолюдно празненство. Подобни импровизации и оживени спектакли, поведение с елементи на театралност, привидно лежерното отношение и неспирните опиянения всъщност бяха вид защитна маска, външна обложка, която предпазва от допир до света на един деликатен човек и не парвенюшки амбициозен художник.
Дори за тези, които познаваха автора, настоящата изложба е откритие. Тя е опит да се изведат „скритите”, вътрешните измерения на неговото творчество.
[1]По реда на споменаване: Атанас Нейков (1924-2003), Христо Нейков (1929-1999), Георги Баев (1924-2007), Веса Василева (р. 1926), Илия Алексиев (?), Атанас Яранов (1940-1988), Тодор Панайотов (1927-1989), Александър Дяков (р. 1932), Никола Буков (1931-2004).
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
