Имплозии и експлозии
Програмата, с която Емил Табаков и Симфоничният оркестър на Българското национално радио откриха сезона, заложи на три екстровертни по характер и темперамент творби, класически „хитове” на ХХ век. В началото - плътно припомняне на Рапсодия „Вардар” на Панчо Владигеров с гъвкавост и подвижност на темпата, със съчетание между химн и лежерни бързи части; и малко прекален динамически ентусиазъм, особено от „твърдо” медните, тенденция, която се открои, впрочем, още по-релефно във втората част на концерта. Великолепен избор на солист в лицето на Евгени Божанов, предпочел този път сол мажорния концерт на Равел. Като се имат предвид зашеметяващата звуково-темброва фантазия на пианиста и талантът му да чете по свой начин музикалния текст, винаги се предполага възбудено слушане от страна на публиката. Тя затова го и очаква – заради интерпретаторските му предложения. И заради имплозивния характер на звука му, който се „състоява” някак вътре, в самия него, преди да го отправи към залата. Божанов „работи” върху клавиатурата като върху струнен инструмент с фантастично умение да създаде различния звук, да го моделира мигновено, да го тембрира спрямо следващата фаза от развитието. Концертът на Равел е създаден сякаш за подобна тонова философия. Понеже имаше и лукса на проницателното музикантско партньорство на Табаков, както и на откликващи солисти от оркестъра, Божанов разгърна цветово партията си до максимум. И не само. Красивото изпитание за слуха продължи в изключително прецизната и фина артикулация на фразите, играта с оркестъра, през метаморфозираща изповедност и смълчаната меланхолия в адажиото, с обаятелна сдържаност на кантилената. (Искаше ми се още по-тихи да са началните встъпления на флейта, обой и кларнет след пробождащо тихата (пиано-пианисимо-еспресиво) клавирна изповед, но по-нататък хармонията в тишинността завладя чувствително пространството - ще посоча излятата в интимност атмосфера, създадена от английския рог в приглушен диалог с пианото). Както и впечатляващата интензивност на скоростния бяг с оркестъра и наслаждението от цветността в общението, която Божанов, известно е вече, пробужда с перфектно реализирана концентрация. Изненадите, които поднася с крайно индивидуалния си начин на мислене, предизвикват рефлекси, асоциации, възможности. Защото са родени от благословения съюз между интуиция и логика в различния прочит на текста, кауза, която естествено е близка и до мащаба на Емил Табаков - затова контактът между двамата е така щастлив.
С „Планетите” на Густав Холст бе изпълнена втората част на концерта. Седемчастната сюита всъщност свързва музиката с астрологията. Седем планети са обект на звукописния интерес на англичанина и не случайно сто години вече пиесата се радва на вниманието на диригенти и оркестри. Ефектът на изобразяването на планетите (Марс, Венера, Меркурий, Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун – с дамски хор накрая) е съблазнителен. Привлекателна им е масата и пищността на оркестъра, въпреки че, според мен, оркестърът на негови съвременници, като Рихард Щраус или Клод Дебюси, е по-интригуващо колоритен и с по-образно и експресивно използване на оркестровия волум. „Планетите” не изисква подтекстуално прочитане, изисква блясък, експлозивна изразност, темброва сплав, стриктно унисонно движение и демонстрация на инструментална хомогенност. Постигнал го с оркестъра, Емил Табаков добави към концертното изпълнение още силното си въображение по отношение на пропорциите в звуковата маса, степенуването на изобразителност и динамики. Не трябва да се пропуска и дамският хор на БНР в края на пиесата (подготвен от Драгомир Йосифов), който създаде идеята за мистичното й озарение – участието му бе изпълнено точно по изискванията на композитора – зад сцената. Сюитата прозвуча в своя максимум и увенча откриването на новия сезон.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
