На острова на блажените, днес
Марк Дегенс. Нашият попмодернизъм. Превод от немски Пенка Ангелова. Изд. Международно дружество Елиас Канети, Русе, 2014
Сборникът „Нашият попмодернизъм“ се появява точно век, след като е била публикувана антологията „На острова на блажените“ от Пенчо Славейков. За това време модернизмът, така жадуван от българския поет, се е превърнал в пост-, а после и в попмодернизъм според чудесния термин на канадския писател от немски произход Дегенс. Замисълът на двете книги (без да подозирам, че Дегенс е чел Славейков) е поразително сходен. Тяхната задача е да антологизират състоянието на съвременната им литературна култура в една универсализирана цялост от въобразени творци чрез мистификация на собствени текстове като чужди. Наистина, на Дегенс му липсват портретните скици от Никола Петров, но пък и той не умее да мисли в книги като Славейков. Вместо това, четиридесетгодишният автор е издател на онлайн списание (не, не е Мисъл) и програмен директор на издателство SuKuLTuR в Торонто. През първото десетилетие на новия век води в немския вестник Франкфуртер алгемайне колонка, с която представя откъси от нашумели произведения на съвременни автори (главно немски, но също така скандинавски, американски, дори азиатски), придружени от биографични бележки и кратка критическа оценка на включения текст. Разбира се, и текстовете, и авторите са измислени, но не и социално-политическият контекст, в който са разположени. Съвсем кратко казано, както цялата рубрика, така и двете антологии, подбрани от нея (тази, която четем, е втората), представляват игра-смесване на реалност и фикция, биографични фигури и литературни герои, исторически и „реалистични“ събития. Водещите похвати, естествено, са пародия, пастиш и много внимателно скрита ирония. Ето и примери. Немският писател Клаус Томан, политически редактор и коментатор на Зюддойче цайтунг, е нашумял със скандалния си роман „В джоба на историята“; в него описва интимния живот на Хелмут Кол и неговата съпруга Ханелоре, страдаща от алергия към светлина, посегнала към самоубийство през юли 2011 г. „Двойният Бекер“ на Михаел Шатенман, истинският автор на автобиографията, която е публикувал Борис Бекер, представлява роман, изграден върху скрити факти от живота на известния тенисист. Двама писатели съпрузи, познати като щастлива двойка в немския културен живот, издават (поотделно) скандални записки, в които всеки издава съкровените тайни на другия ... и продължават да живеят заедно и щастливо. Попмодерната ситуация няма нужда от велики идеи и светли идеали, а от скандали и воайористки страсти; най-голяма е личността, която крие най-много тайни от другите хора. Литературата триумфално е напуснала някогашните си ограничения да представлява изключително текст. Издателство Golde & Silbenпродава огромни тиражи, публикувайки стихотворения и разкази от млади писатели върху ролки тоалетна хартия. Театралната режисьорка Даниела Андрес Фридрих преработва една от най-философските пиеси на Дюренмат, „Ахтерлоо“, в пиеса, наречена „achterloo. nuklid”, и постига огромен успех сред берлинската публика. Нейната творба е съставена, като са премахнати всички реплики на героите от пиесата на Дюренмат; оставени са само режисьорските забележки към актьорите, а героите са назовани А, Б, В, Г, Д ... до К (плюс „11 мърляви луди“). Експериментът е първото божество върху сцената на творческите усилия. Той обаче не води към производството на бунтарски идеи (защото никой не иска да се бунтува), а се осъществява чрез рециклиране и причудливо смесване на ненужните традиционни жанрове и типове текст. Петра Шатц, нашумяла като авторка на криминална серия за кучета-лесбийки, постига огромен касов успех, пренаписвайки началото на синоптичните евангелия (без „Йоан“) във „феминистичен“ вариант с лесбийска интрига. Изобретяването, иновацията, продукцията на художествени образи са напълно заместени от репродукцията, която осигурява на четящия удоволствието да смила познати идеи. Швейцарският писател Грегор Хофман става изключително популярен със сборника разкази „Краят на тоналността“, съставен (както и стихосбирката му „scrabble“, издадена във Виена през 1999 г.) чрез техниката на „литературния семплинг“ (sampling), т.е. композиран изцяло чрез цитати от чужди книги. Тридесет и двегодишният британец Ендрю Коуи успява да постигне бленувания скандал (макар и заради авторски права), публикувайки гей роман за Шерлок Холмс, майсторски скърпен от цитати на трудолюбивия му сънародник сър Артър Конан Дойл.
На този фон идва и закономерният финал. Сред тридесет и пет сюжета, натежали от престъпления, порнография, перверзии и скандали, има само един текст, който звучи класически, като трактат за любовта. Само че той не е написан от човек, а от компютърната програма БОРХЕС, захранена с немската литературна класика от последните петстотин години. Същата програма, разработена от Техническия университет в Дрезден, сега дописва „Човекът без качества“ на Музил.
Бедни, бедни Славейков... Добре че умря преди сто години!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
