Венцислав Антонов (1955 – 2014)
Той беше необикновен във всичко.
Появи се сред българските икономисти в началото на 80-те години като току-що завършил студент, с дипломна работа, която през подхода и дълбочината си вече произнасяше присъда и обезсмисляше писанията на тогавашния титулован научен истаблишмънт. През следващото десетилетие бързо се превърна в звездата на нашето, тогава младо, поколение; всяка негова публикация и устен коментар създаваха нов, по-взискателен научен стандарт, превръщаха се в манифест на нонконформизма, в опора на позитивисткото мислене, което разяждаше властващия схоластичен и стерилен канон. Венци беше завършеният антисистемен човек, като с безпардонните си прямота и реализъм, с написаното и с житейските си жестове беше по-опасен за статуквото, отколкото роптаещите дисидентстващи от последния час на режима. Заедно с потъването на системата, той навлизаше все по-навътре в механизмите на стопанския й разпад, а с това се подготвяше за идващото. И когато в края на 1989 г. езиците се развързаха в какофонично многословие, неговото „За кого бие камбаната?“ се извиси като най-безпощадната, дълго осмисляна диагноза; като най-точната пътна карта за онова, което предстоеше на българската икономика. По-нататък, през първите десет години на прехода, гласът му оставаше ориентир от последна инстанция по всички важни стопански дилеми. Известно време той звучеше през създадената от него Агенция за икономическо програмиране и развитие, която в периода на ръководството му представляваше уникална за държавната ни администрация територия на независимост, креативност и интелектуална дързост.
Имаше знанията и забележителният талант да решава сложни финансови задачи. В началото на 90-те години Венци бе на кръстопът, ала избра да остане тук, за да се захване с проблем, който отговаряше на замаха и мащаба на мощния му ум. Над три години безспирно проучваше и систематизираше информацията, изчисляваше варианти и проиграваше схеми за преструктуриране на българския външен дълг след обявения през март 1990 г. мораториум. При това, за успешния завършек с постигнатото през лятото на 1994 г. приемливо за кредитори и длъжник решение не беше достатъчна само математика: преговорите изискваха тактически способности и желязна хватка, с каквито той се наложи над вълчите интереси - у нас и зад граница - около тези пари. А след като през 1996 г. финансовата ни система отново колабира, пак Венци беше в основата на намерените ключови конкретни параметри за нейното стабилизиране. Когато обаче в началото на предишното десетилетие познанията му се оказаха необходими за раздържавяването на най-голямата българска банка, той се сблъска с интереси, които го остракираха социално до края на живота. Беше несмилаем и за новата действителност; но и наложената му, и самовъзприетата му изолация се превръщаха в безмълвно обвинение срещу тази реалност.
Беше неповторима личностна сплав. Излъчваше величаво достойнство, притежаваше съвършен вкус и същевременно безпогрешно разгадаваше грубите пружини на земното човешко съществуване. Оценките му за настоящи и спомените му за минали събития, персони или постъпки бяха режещи. Съжденията му търсеха привидния парадокс, който той после с удоволствие подреждаше и опитомяваше до необорима логика. Изказът му можеше да бъде неистов, понякога трудно поносим. А зачестилите в годините на неговото отшелничество, споделяни на глас вътрешни монолози бяха изблици на пределно концентрирана интелектуална енергия. В тях, както и във всичко останало, се водеше единствено от своя разум и разбиране. Тези потоци на съзнанието изплитаха съвършено неочаквани асоциативни връзки, правеха свободни (може би понякога не строго коректни, но неизменно красиви) преходи между наглед несвързани познавателни полета и времеви хоризонти, гребяха из неизчерпаеми културни пластове. А под всичко това стояха еталоните на безкомпромисен морален императив и непоклатим етичен фундамент. Онези, които познават Венци, чувстваха излъчването им, дори когато той не беше наблизо. Така ще е и когато вече го няма.
12 октомври 2014 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
