Проф. Магдалина Станчева (1924 – 2014)
Отиде си Главният археолог на София! Така я наричаха тези, които я познаваха като доайен на софийската археология, пионер на Музея за история на София (1952-1983) и авторитетен изследовател с респектираща библиография. Нейното име е свързано с почти всяка археологическа ценност, разкрита на територията на София. Наистина, софийското културно наследство познава и много други свои всеотдайни радетели. Но Магдалина Станчева беше нещо различно. Наричаха я също Пазителка на тайните на София.
Нека да си представим как тази крехка жена, наглед слаба и уязвима, е защитавала софийското наследство пред праволинейни партийни величия през 50-те, 60-те, 70-те години. По същото време върху древния Абритус край Разград се строи Пеницилиновият завод, а местният партиен секретар крещи на проф. Пею Бербенлиев, тогава директор на НИПК: „Народът не иска камъни, а лекарства!”. А в София върху част от археологическия резерват се изгражда новият Център по съветски ортодоксален образец. Как тя е успяла да спре валяка на тоталитарния урбанистичен модел пред една малка църквица („Света Петка Самарджийска”)? Как е могла да отклони трафика на партийния кортеж към залите за приеми в хотел „Балкан” (сега „Шератон”), за да спаси целостта на Ротондата ”Св. Георги”? Как е успяла да прекъсне за две години строежа на подлеза пред Партийния дом, твърдо планиран да завърши за 6 месеца (според датата на поредната манифестация пред Мавзолея), за да бъдат завършени археологическите разкопки при Източната порта? Нещо нечувано: маршируващите трудещи се преминават по дъсченото покритие на археологическия обект! Виждал съм я в действие: любезна, но твърда; търпелива, но безкомпромисна; последователна и организирана, владееща точните думи и безпогрешен подход. Пенчо Кубадински, тогава министър на архитектурата и благоустройството, дошъл да изясни кой се осмелява да пречи на строителството на подлеза, е спечелен само с думите й: „През тази порта хан Крум е влязъл в Сердика”…
Днес можем да оценим тази дейност и от една съвсем актуална гледна точка. За Магдалина Станчева не беше достатъчно археологията да е само разкрита (впрочем, нещо напълно достатъчно за мнозина археолози) и дори спасена. Тя вярваше, че археологическата ценност не бива да остава самотен остров в една чужда среда, а трябва да бъде включена в градския живот, да стане жизнена и разбираема – една абсолютно съвременна логика. В този смисъл, пешеходният подлез по античната улица бе за времето си един изключителен пробив в мисленето. Не случайно списание „Куриер ЮНЕСКО” го разпространи по света като новаторски български принос. Освен това, тя бе убедена в потенциала на автентичната ценност – без хипотетични бутафории и фалшификати. Бяхме заедно във Велико Търново през 1987, когато шестима члена на журито на конкурса за църквата „Св. 40 мъченици” бойкотирахме идеята за нейната хипотетична реконструкция. Подкрепата й там бе много важна. Един друг пример говори много за нейната последователност в отстояването на автентичността. Мечтата й бе Музеят за история на София да получи свой дом. И когато му бе дадена сградата на софийската Минерална баня, тя не се поколеба да се дистанцира: Минералната вода е животът на София. Затова трябваше Централната баня да се възстанови като баня.
Всъщност, в София тя защитаваше международните принципи на опазването и световната етика на консервацията. Естествено продължение на тази линия на поведение беше и нейната дейност в Комитета за световно наследство. Там тя водеше други битки – много по-комплицирани, с много по-различни правила, но за все една и съща кауза: защитата на културните ценности на България, в които убедено виждаше и ценности на човечеството. Дейността й в Комитета бе удивителна! Достатъчен е фактът, че за 6 години в Списъка на световното наследство бяха включени девет български ценности – седем културни и две природни (само през 1979 – четири, през 1983 – също четири, между които Рилският манастир и Старинен град Несебър). През 1984, когато работихме по досието за Тракийската гробница край Свещари (вписана през 1985), бях силно респектиран от нейната широка ерудиция и от европейското й чувство за ред. След нейното участие в Комитета, вече близо 30 години нямаме нито една вписана нова Световна ценност.
Десетилетия по-късно тя следеше неотстъпно съдбата на защитаваните някога от нея ценности. През 2008 сподели тревогата си, че Несебър ще бъде изваден от Световното наследство: „Не искам да ходя там, защото ще се разстроя, защото много съм помагала Несебър да влезе в Списъка”… Две години по-късно, през 2010, Комитетът предупреди, че ако не бъдат взети спешни мерки, Несебър ще бъде вписан в Списъка на световното наследство в опасност – сигнал за възможното му изваждане от Световното наследство…
В залеза на своя живот (но не и интелектуален залез!), тя намери гостоприемен дом в Нов български университет и показа образа си на истински университетски човек. Пазителката на тайните на София не отнесе тайните със себе си, а ги сподели с най-младите.
Чувството за ред никога не й изневери. Изчака търпеливо да навърши 90 години и тихо се оттегли. Имала е и други неща да върши…
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
