Защо сме недовършена държава?
- Спомняте ли си къде посрещнахте новината на 10 ноември 1989 г.?
- Не съвсем. Тя шареше първоначално като слух. През целия ден беше напрегнато и бях на различни места. Близо до нашата кооперация от няколко дни имаше кола на милицията, която подслушваше какво става в жилището на Деян Кюранов, където била отседнала жената на Тренчев, който пък беше в затвора... Но накрая, след като се разбра какво се е случило, се напих с приятели.
- Къде?
- У Иван Теофилов, у големия поет Иван Теофилов. Той ни прие и, дето се казва, почти му счупихме къщата, но както и да е.
- На 9-и, предния ден, целият Берлин излезе пред стената и всъщност я събори. В България, в общи линии, всички на 10-и се напиха – кой в „Яйцето“, кой в нечия къща. И чак след една седмица едвам се организира някакъв митинг. Защо?
- Аз също се поддържах пиян доста време. А защо? Не мога да дам никакво обяснение. А и митингът на 18-и беше голям и хубав. Хората се радваха много, митинг на големите надежди беше. И, разбира се, после то не стана така. Но кога пък е ставало така?
- И какво стана после?
- Е, после... после се оказа, че България не може да влезе в историята. Върти, търси вход, търси начин, но не й се получава. В същото време, разбира се, докато ние сме се радвали по един или друг начин, други са се подготвяли за стопанско разкулачване на България. И не са се готвили, а сигурно са го вършили още през 80-те. Тук става дума за все пак не стихийно, чрез революция, а за контролирано преминаване от власт под един строй към власт по демократични правила и респективна смяна на собствеността. Така че, някой трябва да е знаел предварително. И е очевидно, че много са знаели предварително; и повечето от тях са били членове на Комунистическата партия - от комунистическия елит, тук не става въпрос за обикновените хора. И те са се възползвали. Понеже аз не смятам, че комунистическият елит загуби в така развилите се през тези 25 години събития.
- Сега, като се връщате назад, как си представяте, че биха могли да се случат нещата, без някакви елити да участват в преразпределението на националния ресурс?
- Така, както думите тогава обещаваха. И какви са тия елити, за които ме питате, откъде биха могли да се появят елити тогава?... Чисти самозванци! Андрей Райчев ли да взема за елит или Кънчо Стойчев?... Боклуци, повечето от тях червени и почти всичките – крадци, пладнешки обирджии по руски образец. Я ми кажете вие как точно червеният „елит“ преминава на демократични релси? Затваря се в църква и се моли 24 часа? В полунощно потресение от себе си получава инфаркт?... Как? Как до днес си ми мънкал да ходя на национални студентски бригади, а от утре започваш да ми мънкаш да бъда убеден демократ и да те призная на всичко отгоре и за елит?... Още по времето на Филип Димитров този псевдоелит трябваше да бъде насметен по затворите, но нейсе... Тъй или иначе, тогава все още се надявахме, че ще има политическо възмездие за това, че страната беше хвърлена в криза; че ще има и социална справедливост, солидарно ще се влачат тегобите по прехода. Не се получи така. Българското общество се раздели по взривен начин на богати и бедни. И богатите тук, освен че са по смешен начин богати (защото отвъд Цариброд те не са и чак толкова богати – под богатство в света се разбират съвсем други мащаби), са и немилостиво богати. Тези хора не дават пари обичайно за нищо, освен за своите удоволствия. Те са като свине, като прасета – какъвто е и сетнешният им символ. Ядат всичко. Основно те изядоха България, а не някакви чужденци, както твърди глуповатият Сидеров... И по морал са такива. Докато западното богатство и специално богатствата в Америка и богатствата в Англия вземат върху себе си някакви морални дългове, тук не стига, че самата преразпредялба на националните богатства стана по социално несправедлив и неморален начин, но и хората се усетиха излъгани, защото стана взривно бързо. Хората се разделиха на богати и бедни на принципа на някаква тежка социална светкавичност. Ала само грабежът може да бъде светкавичен. Това срина остатъците от общностния морал и всичко тръгна да върви по дяволите. Както се пее в песента на Ъпсурт и компания: „Кради, кради, дедо Господ се е обърнал настрани. Обладал е дявола изцяло душицата ти...“ и да не продължавам по-нататък, щото в песента следва псувня. Тази псувня е социално достоверна и тя казва по-добре от платената социология какво е станало и дори нещо повече – тя казва и какво ще стане. Във втората част, където рапира Сто кила, се предлага разрешение и на така болния „цигански въпрос“. Чуйте тая песен, защото и да не искате, все пак ще я чуете.
- Но въобще възможно ли е социално справедливо преразпределение на националното богатство? А и разочарованието, изказано 25 години по-късно, не говори ли за една вътрешна „лява”, егалитарна нагласа - справедливост за всички?
- Справедливостта е винаги за всички, иначе не е справедливост, но аз говоря за борбата за справедливост на Запад. Това за мен не е вест, аз се връщам от Запад. Това, което тук минава за неоспорима обществено-политическа теория, т.нар. неолиберализъм, т.нар. монетаризъм, т.нар. силно индивидуалистично общество – това отдавна има своите радикални критици в Америка, в Англия, във Франция. Мога да разказвам например дълго за Тома Пикети и неговата книга „Капиталът в XXI век“, излязла на английски тази пролет и моментално станала бестселър. Авторът, който някога е учил и работил в САЩ, се озовава на научна обиколка пак там, сравняват го с Токвил, среща се с икономическия екип на Обама и с Елизабет Уорън... И защо е всичко това? Може би най-точен е краят на една рецензия в електронното списание „Дисент”, където се казва, че с появата си книгата буквално е задраскала като необективни и като морално неприемливи всички тия разкази за героическия профил на богатите и за необходимия респект към капитала, върху чиято основа бил стъпил светът. След книгата на Пикети цялата тази егоистична епика на капитализма търпи крах и отстъпва място на други „големи разкази“. Ето точно заради това и първата отрицателно-нападателна рецензия се появи къде? Точно така, във Форбс. Има си хас! Мен не ме плаши евро-американският радикализъм. Плаши ме руският червено-кафяв национализъм. Разбира се, Западът днес също не изглежда добре. От 2008 г. насам не изглежда добре. Средната класа - мачкана и губеща почва, губеща социален ценз. Държавите на благоденствието си отидоха... Абе, преди 15 години Западът изглеждаше по-добре, аз пак бях там тогава – за две години. Е, този разпад протича действително и през морала. Този морал, показващ изумително странната, дивашка алчност на хората. И през лицемерието на Запада. Как Западът, който сега ще осъществи рестриктивна политика върху Русия, понася богатствата на руските олигарси? Които всичките са крадци, става дума за крадци. Сигурно не в правен смисъл, въпреки че по всяка вероятност може и така да се каже. Но в морален план става дума за крадци, става дума за един преобърнал се, и то чудовищно преобърнал се свят. Ти се раждаш като комсомолски натегач някъде в Сибир, минават 20 години и почваш да се прераждаш в човек, който владее скъпи кораби, курви, футболни отбори и, общо взето, може да прави каквото си иска. Това е такава една посткомунистическа меланхолия на щастието, която може и да те убие. Разпадът на социализма породи чудовищен хаос. И то в целия свят. Още не са му взели футболния отбор, камо ли яхтите и курвите на Абрамович, никога няма да му ги вземат, щото те са му частна собственост и напълно хармонират с western values. Е, съвсем друго е, ако си румънски или български циганин без пари. Впрочем, Абрамович, както се знае, е близко приятелче на Владимир Путин. Когато Путин го питат: „Ти откъде имаш този скъп часовник на ръката си?“, той отговаря с гняв и казва: „Аз през целия си първи мандат пъшках като роб на римска галера, вие ще ме питате за часовника“. Това е моралът на този човек. (Нашите путинолизци са същите – Сидеров, Първанов.) Това е новата класа със стария предвоенен егоистичен морал обаче. Аз съм като Пьотър Столипин – само че много по-богат!... Не му пука за бедните на този. Той иска да влезе в историята.
- Руските олигарси получиха държавата от Елцин...
- И те сега какво, сгърбили са се под тежката отговорност... Ами да нарисуваме картина – пияният Елцин подарява Русия на невинни комсомолци, те плачат от ужас... Морал трябва, нов свят трябва.
- Откъде обаче да го вземем този морал?
- Аз нямам никаква техническа представа как това ще стане и никой няма; това е тайната работа на духа върху живота. Но имам приблизителна представа къде щракат нови идеи. И в това виждам моята задача – да знам, да гледам с отворени очи по отношение на появата на нови идеи.
- Тук, в България, с нашата вторичност...
- Ако българите можеха да имат този ген на самоуправлението. Да се краде по-малко, да има повече ред. Не онзи дивосмешен европейски ред, който се занимава с тютюнопушенето, например. Да има ред, който да налага тези традиционни състояния... По повод на това ще ви кажа и какво аз считам за непоправимото политическо престъпление, което българските комунисти извършиха. Колективизацията на селото - без никой да ги гони, кара, бие. България е била до 80% аграрна страна. Ти да разрушиш този етос, този маниер на живот, този свят... Аз съм селянин по произход и знам как се живееше. Роден съм през 1957 г., знам и как се рушеше. Тази форма на живот се разруши. Защото иначе каква комунистическа власт? Никола Петков го е казал около 1945 г.: „Няма да им позволим да вземат властта, ако ще се борим на избори. Земеделците ще направя опит да ги обединя и на комунистите ние няма да им дадем достъп до властта чрез избори“. И комунистите разбират, че трябва да унищожат селото. И го унищожават, изглежда съзнателно или поради цървуланска глупост – и селото, и Никола Петков. Така, както пиян човек убива децата си или баща си. Това е чудовищно престъпление и оттам насетне тръгва развалата на българския етос, на българския начин на живеене. Изключително неприятен може да бъде аграрният консерватизъм, да. Но едновременно с това е изключително устойчив и пазещ; а при нужда, дори с елементи на прогресизъм. Комунистите, за да бутнат селото, говореха за някакви оранета с Белчо и Сивушка. Между другото, това е от втория или от първия том с разказите на Елин Пелин, излезли още преди Първата световна война. Дядо ми е имал 100 декара земя. Ами те са имали вършачки, имали са кооперация, „Съгласие“ се е казвала, и т.н. Те са имали изключително висока комунална култура, всичко щеше да си дойде на мястото и да стане по естествен ред. В Югославия няма коопериране на земята, в Чехословакия няма коопериране, в Полша почти няма коопериране – защо българите го направиха? Какъв по-ясен пример за проруско дупедавство! И оттам – самият социализъм влезе в серия от етически, от морални безредия. Но спомнете си военната аристокрация, която владее България по един или друг начин преди войните; чрез нея морала, светските поведения. Заради това, че България има да води национално-устроителни войни, тя има военна аристокрация. При комунистите това беше заменено с някакъв странен, уродлив социален тип, който може да бъде наречен иронически „спортна аристокрация“. Най-висок изразител на този тип поведение – той и досега владее – беше Иван Славков. Когото хората обикнаха и няма да разлюбят никога. Вижте колко от чертите на Бойко Борисов повтарят черти, поведение, жестове на Иван Славков. Това е все разпад на България още в епохата на комунизма. Морален разгул!
- След войната Иля Еренбург посещава България и по-късно пише в „Хора, години, живот”: „България ми се видя цивилизована, грамотна, скромна и рядко демократична” [1]
- Доказателство, че развалата е в дълбочина. Развалата иде от дълбокото, след руския ботуш България няма исторически шанс. Гърците са добър пример какво сме загубили.
- Тоест, ако не беше колективизацията, ако не беше унищожено селското стопанство, щеше да се запази някаква консистентност на народа?
- Именно, както е при гърците. Гърците са големи левичари, ама не ги е газил руски ботуш, затова са левичари те. В речта на Путин отпреди два-три месеца пред Националния съвет за сигурност той спомена като важни балкански държави за тях Гърция и Сърбия. България не е спомената въобще, тя сигурно се счита за, така да се каже, домашна прислужница на политическа Русия днес. Спомената е Сърбия, спомената е Гърция. Разбира се, това не ни е темата и затова набързо: самото национално политическо уреждане на българите е сбъркано, самата доктрина „Дървингов“ не е изпълнена докрай. На всяка цена излаз на Бяло море! Черното не е важно, то е затворено море и прекалено те доближава до Русия. Като нямаш излаз на Бяло море, ще бъдеш такава сухоземна, объркана държава, недовършена държава. Нас дори и Карл Шмид не може да ни категоризира точно. Защото, ако сме сухоземна държава, би трябвало да сме по-големи. Би трябвало цяла Добруджа да е наша, да стигаме устията на Дунав и т.н. Т.е. да владеем нещо степно. Но не владеем, владеем минимални обеми... Пропаднала работа!
- Преди малко казахте, че България търси входа към историята и не може да го намери. Какво разбирате под „влизане в историята”, какво очаквате да намерим в историята, ако отключим и влезем в нея?
- Не знам. Това са думи на Дьорд Лукач, голям левичар унгарски и съветски. Аз знам, че колкото и да е левичар, той черпи от философията на такива десни консервативни мислители, като Шмид и Хайдегер, спори с тях. Някак си същото се случва между Александър Кожев и Карл Шмид след войната. С други думи, тук крайно ляво и крайно дясно общуват чрез съревнование или симпатия. Та това са негови думи, че има исторически нации, има извънисторически нации, че има световна история, която ще има край. Хегелови неща са тези. Академични простотии... Но ако някой се интересува, препоръчвам Кожев върху „Феноменология на духа“ и особено началото. И не за друго, а защото човек може да умре от смях. Кожев, висок френски чиновник, който е моторът при направата на първоначалните форми на Европейския съюз. През цялото това време той е бил и съветски шпионин, това също е смешно, а да оставим, че е импрегнирал философски или господ знае как цялата френска следвоенна теоретична мисъл. Абе, смешна работа! Конкретно: ако отключим и влезем в историята, сигурно ще намерим вътре Кожев - препариран.
- Добре, но какво означава „да влезеш в историята“? Че започваш по някакъв начин да я движиш?
- Лукач е виждал във влизането някакъв месианистичен момент навярно. Но нека да дам пример, който следва да се разбира алегорически. Когато преподавах в Индия, през лятната ваканция в България дойдоха три индийски наши студентки, за да участват в Летния семинар за чуждестранни студенти на Софийския университет... И на следващата учебна година отново в Делхи питам едно от тези момичета: „Фирдоус, хареса ли ти в България?“. И тя ми казва: „Много ми хареса, сър!“. Аз реших, че си разменяме празни любезности, но когато попитах момичето какво точно му е харесало, останах доста озадачен от отговора му и още съм озадачен. Защото нейният отговор беше: „Най-много ми хареса това, че има много малко хора.“
- Тази държава, която описва Еренбург, тя не е непременно влязла в историята. Тя си седи, както казвате, със своя етос…
- И все пак, споменах за военната аристокрация, за националните надежди на България, с които се включва в Балканските войни. Тежките загуби, които претърпява, недостигането до беломорски излаз. След това – натискът на Съветска Русия тук, който произведе събитията от 1923-1925 г. И започването на гражданската война, която няма да приключи при нас изглежда. Или вече приключва – с изчезването на България. Защото е ясно – едните вървят с Русия. А такива като мен, без да съм взел и два лева от Сорос, биват наричани соросоиди, НПО-шници. Аз никога не съм членувал в такава организация. И имам своето критично отношение към Запада. Но нашите хора заедно с мръсната вода изхвърлят и бебето; за тях няма Кругман, няма Стиглиц, няма Робърт Райх, няма писатели като Уелбек, Францен, Сам Липсайт, Дейв Егърс, Джак Такър, Джеймс Мийк, няма западна радикална критика, която се готви чрез идеи да промени оня свят. Вярно е, че и с новата Комисия на Европейския съюз се вижда, че политиката ще бъде на остеритет, на затягане на коланите, по всяка вероятност. И това е вече за мен решително неправилна политика, тя не води към никакъв успех. Тя води към спирала на стагнация, на слизане надолу. Социалният разлом между богати и бедни вече става толкова голям, че може да се говори за две човечества. Но могат нещата да се променят. Е, аз съм за този Запад, който ще се промени, ако трябва и чрез социални бури и безредия. Западът вече не е спокойно място. Нашите обаче казват: „Западът е крадлив, мръсен, лицемерен, гаден, свински и педерастки. Да живее Русия, щото там се живее добре“. И като си казал: да живее Русия, ти едновременно с това си казал: да живее Абрамович, да живее Дерипаска и всички тези гъзопрепаски на Путин. Кое е социално по-справедливото на Русия? И кой в Русия живее добре? Некрасов ли? Достоевски ли? Или може би комично философски старомодният Дугин? В Русия сега се трупа пропагандна температура от фашистки тип. В Индия пък за пръв път от дълги години ще управлява спечелило изразителна победа националистическо правителство. Хиндуистите победиха. И първите им стъпки са да блокират някои от плановете на Световната търговска организация. Т.е. целият този десен Запад може да бъде блокиран от Далечния Изток и като добавим към това и един възможен екологически и ресурсен срив, и то глобалните сметки започват да не излизат на добре. Е, аз в този смисъл предпочитам една малка България, за да ви отговоря конкретно. Тази, която е видял Еренбург. Това е моята България, провинциалната, красивата, локалистката България. Но как да я имаме, когато комунистите я убиха още през 50-те години на миналия век, като разсипаха селото.
- Извън историята?
- А Люксембург къде е, в историята ли? А Швейцария да не би да има историческата си мисия в това да пази нацистките авоари, докато те дойдат да си ги потърсят? Попаднали сме извън историята трагически, но поне бихме могли да живеем ежедневно в мир и ред. Докато дойде бурята – в мир и ред.
- Говорихте за колективизацията като събитие, като точка, която е определила за дълго и въобще необратимо развитието на страната. Има ли такива точки, според вас, в последните 25 години, които необратимо - позитивно или негативно - стратегически са повлияли?
-Приемането от Конституционния съд, че съществуването на ДПС не е противоконституционно. Смятам, че имаше кръстопътен момент, когато Костов управляваше, добре или зле, и проблемът беше да получи втори мандат. Някой да вземе втори мандат в политическото управление на тази страна, за да има континуитет и стабилност! А пробутаха „царя“. Ето тогава българското общество хвана погрешния път и се размина със съдбата си, то днес е едно безсъдбовно общество. Спомняте си модните тогава политологически словесни шикалки: как ще разбием двуполюсния модел, не знам какви глупости. Е, като го разбихме, получихме това, което се получава, като разбиеш нещо твърдо, удряйки се у главата с него. Хаос и звезди посред бял ден. Какво направи „царят“? Докара едни аферисти от Лондон, които не ставаха за нищо. И после дойде „историческият компромис“, когато Симеон отиде в управление с комунистите. Е, нали те убиха чичо ти, а теб те изгониха по къси панталонки от страната? Тогава бяха т.нар. заменки, тогава беше аферата „Батко и Братко“, тогава спряха европейските пари. И тогава Бойко Борисов бавно започна да възшества като политик чрез фондация „Конрад Аденауер“ и разни други. Която, като отношение към българите и българското, повтаря отношението на Иречек, когато за пръв път на една светска вечеринка вижда дошлия да си търси служба в София Панайот Хитов и казва: „Ето това е народен водач, трябва да се използват такива хора, защото те се разбират с народа“. Той вижда Панайот Хитов и като възможен национален водач. Обвиненията, тръгнали още преди Освобождението, че Хитов си е купил лозе в Сърбия с „народни“ пари, Иречек по всяка вероятност знае, но не им обръща никакво внимание. Пък и те не са доказани. Панайот Хитов получава служба, управлява Кула. И Бойко Борисов получава нещо като служба. Германците ги раздават.
- Тоест, България винаги е била обречена някаква фондация, примерно „Конрад Аденауер“, да дойде и да привиди един поборник тук...
- Или някакъв Каулбарс руски.
- А не мислите ли, че през тези 25 години – както всъщност и през социализма – интелигенцията се провали.
- Да, мисля.
- И защо?
- Не знам точно. Но пък и за интелигенция можем да говорим като за социална група вече на изчезване – ние сме последното й поколение. Иде тук при нас епохата на културната индустрия и индустрията на забавленията с особено любимия ми порнографски дял, където владее само високият професионализъм и няма място за „интелигентщини“. Така например, да сте чували за професионален футболист, скъпо продаден надалеч от родния край, който захвърля парите и се връща на село при мама носталгически?... Не сте! Е, щото носталгията по родния дом е голяма тема в българската селска проза и поезия, да знаете... Самото българско общество днес така интерпретира western values, че се разпада буквално пред очите ни, съответно и интелигенцията изчезва, не изпълнила нито една от своите исторически задачи. Когато Иван Костов загуби властта, аз дадох на Марин Бодаков интервю за вашия вестник, в което казах, че България ще се разкачи, ще се разпадне и ще изчезне. Нещо да ме опровергава? Но на въпроса: проблемът е не само в това, че България се оказа една недовършена селска страна, а че интелигенцията й се оказа селяндурска.
- А миналогодишният протест през лятото не беше ли протест на интелигенцията?
- Аз не бих ги делил, февруарския и юнския протест, те не противостоят един на друг. И това не е началото на протеста. Началото е, когато убиха едно момче някъде по нощните клубове на Студентски град. И тогава кой го е подготвял бунта? Тогава пък го приписаха на някакви момчета футболни запалянковци. И управляваха комунистите. И начело на Вътрешното министерство беше Михаил Миков. И на 9 януари 2009 година се събра огромна младежка тълпа пред Народното събрание. И полицията би хората. Аз виждам там началото. Това е река, която ту се скрива под земята, ту излиза на повърхността. Това, че днес няма бунтове, нищо не означава. Утре пак ще има. И те са младежки бунтове, наистина. Впрочем, винаги, когато комунисти вземат властта тук, те бият протестиращи. Затова е важно и кючекчията Миков, и дансаджията Йовчев да бъдат разследвани за употреба на чрезмерна сила срещу протестиращи и да бъдат съдени. Това е много важно!
- А как си обяснявате подкрепата за Бойко Борисов от страна на не малка част от интелигенцията?
- Е кой го подкрепя? Той си е чалга човек, подкрепят го някакви чалгаджии, които тук са мнозинство. Подкрепя го българската провинция основно - развратена, разсипана и без ясен поминък. Но интелигенцията едва ли го харесва. За мен все пак Бойко Борисов трябва да бъде гледан от известна дистанция и с много, но лек хумор, защото не е човекът, който би следвало да стои начело; и в същото време демокрацията, която толкова обичате, го налага безапелационно.
- Това, че Бойко Борисов говори с шефа на митниците и му нарежда да наруши закона – и на това ли трябва с хумор да гледаме?
- Те така се управляват модерните държави. Ще трябва да почетете политически мемоари. Да кажеш, че около Бойко Борисов държавата се управлява така, пък когато Станишев е на власт или някой друг, тя се управлява по различен начин, това не е сериозно. Минаха прокурорски проверки и по случая с лекарите около Цветан Цветанов, и по скандала с Мишо Бирата около Бойко Борисов, но няма никаква прокурорска проверка около съпругата на Станишев във връзка с аферата „Хохегер“ и аферата „Ханес Свобода“. Защо няма прокурорски проверки? Така че, защо такъв гняв? Няма никакво кой знае какво събитие около начина, по който Бойко Борисов управлява. И дали интелигенцията стои близо до него е неинтересно. Проклятието в управлението на Борисов се казва Симеон Дянков.
- Дали не подценявате Бойко Борисов?
- Аз не го подценявам, но не му придавам и този тип мракобесно очарование, което вие сте склонни да му придадете. В този смисъл го гледам с дистанция и лек хумор. Все пак, по някакъв начин, например, управлението на Цветан Цветанов се опита да се справи с бандитизма, който беше напъплил, отвличанията и т.н. След управлението на Вътрешно министерство от Цветан Цветанов отвличания няма. Но е смешно да го обвиняват за подслушвания и да излизат само разговори, които очевидно той не е подслушвал, защото е подслушван неговият шеф. Такъв човек подлежи на уволнение за глупост. Както и да е. То излезе, че американците подслушват Меркел, ние съдим Цветан Цветанов, хем не е ясно кого е подслушвал. После, хората искаха да гласуват за Бойко Борисов и щяха – и не щеш ли, те му откраднаха втория мандат на изборите чрез т.нар. Костинбродска афера. Щяло да има автобуси с двойни дъна, които да разкарват из страната фалшиви бюлетини. Аз не искам тук да тълкуваме този образ, защото излезе от устата на жена. Какво е автобус с двойно дъно? Може да се намери интересен психоаналитичен ключ, когато жена изрича подобна глупост. Бюлетини, прекарвани с автобус с двойно дъно, и още сто глупости. И нито един осъден, и делото затулено, и в деня за размисъл така мекият днес Местан говори, че се извършва държавен метеж... На мен това ми изглежда такава нелепица, че по допускане бих го взел за някакъв много евтин, набързо направен план с участието и на главния прокурор, може би; много е възможно този план да е бил Каулбарсов план... И накрая какво излиза? Май мракобесниците и политическите интриганти са други и другаде. Сега защо да не ги повлекат гореизброените, па да им ударят по една лека макар присъда... Когато ги видя горните, наказани да метат, да речем, булевард „Александър Стамболийски“ (аз живея на тоя булевард) за две седмици, тогава ще повярвам; и всяка сутрин надничам от прозореца с надежда, но... засега нищо.
- Защо в България през тези 25 години зад всяко действие, било вляво, било вдясно, се привижда някакво намерение, някакъв план „Клин“? Като че ли в главите на коментиращите всичко случващо се изхожда от плановете на някакви централи и никой не допуска, че нещата може от само себе си да се случват?
- Е добре, възможно е. Разбира се, има лоши натрупвания около израза на Едвин „планът Клин“, Еди по начало е жертва на черната лява пропаганда. Но там, в серията от статии под това заглавие, имаше казани много верни неща. Освен това, не може нещата в едно общество да се случват просто така. Дори в микрообществата на полинезийците нещата се случват поради враждебна външна сила, някаква намеса на демони; или поради благолепна външна сила, някаква намеса на добри божества. Ние просто така говорим. В обществения живот има толкова много митове, лъжи, словесни натрупвания. Не можем да говорим иначе, липсва прозирност.
- И какво излиза - че ние вече не сме журналисти, а сме жреци, които просто говорим за добрите и лошите ангели.
- Излиза, че често пъти обсъждаме призраци. Обаче реални призраци, които са породени от общественото състояние на нещата. Едно фалирало общество, едно общество на ръба на разпада, с почти неработещи системи, с експреси, които пътуват с 6-часово закъснение; и това не събужда интерес, то не е новина, няма го по вестниците. Аз пътувах с такъв влак; опитах се да разбера някой чул ли е, видял ли е, разбрал ли е за този скандал – не, той експресът „Слънчев бряг“ си бил пътувал по този начин през цялото лято. Едно общество, в което огромна част от хората са под прага на бедност. Общество, което се десистемизира от едно и се систематизира в друго равнище – в равнището на бедност, където беден е бащата, бедни са децата, по всяка вероятност ще бъдат бедни и внуците. Това е т.нар. системна бедност, от каквато масова Индия не може да се измъкне. Тя успя да се измъкне от глада, от епидемичните гладове, но дотам. България отива нататък. Оттук и призраците, ние обсъждаме призраци. Ние искаме да говорим, искаме да прозрем – и говорим, но през цялото време може би дрънкаме огромни глупости.
- А какво се случи в културата през тези 25 години?
- И какво се случи?
- Това питаме.
- Ако говорим за литературата, комуникационната среда е съвсем друга; писането се промени радикално заедно със смяната на поколенията. Спомням си как се създаде Сдружението на българските писатели и как съвсем нарочно го напълнихме с млади хора. Спомням си и как издателската политика на едва що създаденото Свободно поетическо общество съвсем нарочно се ориентира към издаването на първите книги на млади хора. (Днес това правим в издателството на Софийския университет!) Ами „Литературен вестник“!... И особено, когато се закачаше с вас, за да си извоюва място... Нещата, които не ми харесват днес: една част от горните млади хора, вече на средна възраст, заклиниха в институционални позиции и работят основно за себе си. Раздават си награди, себевъзхваляват се… Те очевидно смятат себе си за най-добрите измежду своето поколение, а навярно не са или пък не са само те. Има някаква неотстранима, лоша провинциалност в това поведение. На тях като че ли им липсва нещо като революционен бяс и вкус към авангардната новост, към нечуваното събитие и дивата му естетика. Те възпроизвеждат цялата онази културна стагнация при комунистите, онова поддържане на истаблишмънт, на някакъв фалшиво наложен мейнстрийм, към който всички трябва да се стремим... И, разбира се, в този литературен истаблишмънт водещите позиции те скромно оставят за себе си – награди, преводи, грантове, редакторски места, все те; и винаги говорят някак като националпедагози - сякаш постоянно се измъчват от това, че не всички хора могат да произнесат правилно името на цветето „тинтява“.
- Малко конформисти се оказаха?
- Така смятам. Докато следващите, „новите млади“, те са политически хора в най-добрия смисъл на думата. Доста са диви, отчаяни... Това са хора, които се мъчат да мислят политически; кажи им да ходим някъде, да направим нещо идеалистично, и всички излизат. Тяхното писане е по-скъсено, репортажно, антилитературно дори, но това е социално-политически остро писане, сатирическо, саркастично писане, отявлено злостно към света, който ние им подарихме... Ние им го осигурихме, по-точно, и после им го връчихме насила - защото ако беше подарък, те щяха да го захвърлят, ама не могат.
Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев
[1] Целият цитат: България ми се видя цивилизована, грамотна, скромна и рядко демократична. Характерът на българите е сдържан – не си „разкриват душата”, страстта им е скрита. Почти във всяко село видях „читалище” – библиотека; селяните четяха не само вестници, но и романи, някои дори стихове.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
6 - 16.10.2014 21:32
От: Буков
Благодаря за коректорската и политкоректната бележка. Да, Тиханов разбира от тези неща. А две-три години е впечатляваща давност на запознатостта с проблематиката.
5 - 16.10.2014 08:44
Защо сме недовършена държава?
Защо сме недовършена държава?
От: Valko Petrov
По същество, нашата държава е като всяка друга, т.е. държава на богатите (плутокрация).
Като явление, прилича повече на източноевропейска, отколкото на западноевропейска, което е повече от тривиална констатация, но трябва да се има пред вид, ако желаем да си спестим безсмислено само-охулване.
Като явление, прилича повече на източноевропейска, отколкото на западноевропейска, което е повече от тривиална констатация, но трябва да се има пред вид, ако желаем да си спестим безсмислено само-охулване.
4 - 14.10.2014 13:52
правопис
правопис
От: Сънчо
Пише се 'писмено занимание', а не 'писменно занимание'. Благодаря за посочката към Бенямин; май че преди две-три години бях чел една статия за Шмит и Бенямин от Галин Тиханов. Съгласявам се с Вас, че мъжете (и жените, бих добавил аз) имат право да са гневни, когато говорят за политическото.
3 - 13.10.2014 22:01
Zur Frage der Rechtschreibung
Zur Frage der Rechtschreibung
От: Буков
Драги Сънчо,
наистина се пише "Шмит" (Schmitt), но гневът е хубаво нещо за мъжа, размислящ за политическото като правене на разлика приятел и враг. Ако интересът ти защо Ани Илков пише "Шмид" вместо "Шмит" не е само реторически, бих предположил следното: 1) характерното за българския краесловно обеззвучаване, което хиперкоректно може да ни наведе на мисълта, че всъщност се пише "д" там, където се произнася "т", а литературата е все пак писменно занимание; 2) обзема те внезапното съмнение, разрешимо само от гугъл, дали е Schmitt или Schmidt, особено като се има предвид, че българската уикипедия при Schmidt се колебае между "Шмидт" и "Шмит". Но пак ще кажа, че няма лошо гневът на правеното на разлика между враг и приятел краесловно да озвучи Карл Шмит. Преди Ани Илков в това крайно ляво озвучаване на крайнодесния професор успешно се е упражнявал Валтер Бенямин.
наистина се пише "Шмит" (Schmitt), но гневът е хубаво нещо за мъжа, размислящ за политическото като правене на разлика приятел и враг. Ако интересът ти защо Ани Илков пише "Шмид" вместо "Шмит" не е само реторически, бих предположил следното: 1) характерното за българския краесловно обеззвучаване, което хиперкоректно може да ни наведе на мисълта, че всъщност се пише "д" там, където се произнася "т", а литературата е все пак писменно занимание; 2) обзема те внезапното съмнение, разрешимо само от гугъл, дали е Schmitt или Schmidt, особено като се има предвид, че българската уикипедия при Schmidt се колебае между "Шмидт" и "Шмит". Но пак ще кажа, че няма лошо гневът на правеното на разлика между враг и приятел краесловно да озвучи Карл Шмит. Преди Ани Илков в това крайно ляво озвучаване на крайнодесния професор успешно се е упражнявал Валтер Бенямин.
2 - 09.10.2014 19:48
правопис
правопис
От: Сънчо
Пише се не 'Шмид', а 'Шмит' (Carl Schmitt); интересно защо гневният Ани Илков не знае това.
