Човекът въпреки системата
Сан Себастиан 2014
Деветте дни на 62. издание на фестивала в Сан Себастиан минаха при силно испанско участие, доволни критици, солидна панорама на източноевропейското кино от началото на ХХI век и всеобщо желание за положителни развръзки във филмите от традиционните раздели: “Официална секция”, “Нови режисьори”, “Перли от други фестивали”, “Латинохоризонти”...
Както винаги, фестивалът си имаше лайтмотив и – дали заради настроението на програматорите или настроението на целия свят в момента – този път той беше: “Долу системата!”. От победителя в официалната секция “Magical Girl” (справедливо отличен със Златна раковина и Сребърна раковина за режисура) до радостния триумф на българския “Урок” в “Нови режисьори”, през отличените от публиката, като аржентинския “Диви разкази”, или ненаградените, като датския “Втори шанс”, голяма част от историите, прожектирани на петнайсетината сансебастиански екрана, бяха за хора, принудени да престъпят правилата, за да опазят личността си.
Голямото в големия конкурс
Най-впечатляващи в официалната секция без съмнение бяха “Magical Girl” и “The Drop” (награда за най-добър сценарий на Денис Лихейн). В “Magical Girl” Карлос Вермут – 34-годишен автор на комикси, чийто първи филм, “Diamond Flash” (2012), е заснет с джобни пари и разпространен директно в интернет – успя алхимично да превърне отношенията между безработен баща на болно момиченце, неуравновесена красавица с властен съпруг и лежал в затвора учител в първокласно кино с хаплив черен хумор, заради който “Ел Паис” го сравни с Бунюел. В “The Drop” – от породата на “Преди дяволът да разбере, че си мъртъв” на Лъмет – белгиецът Микаел Р. Роскам разказа ентата американска гангстерска история свежо като за първи път и най-естествено постави англичанина Том Харди в романтично напрежение с Нуми Рапас (полуиспанката-полушведка от трилогията “Милениум”) и в опасна близост с Джеймс Гандолфини.
“Секта от двама се нарича семейство!” – виква Филип (Матийо Касовиц), движещата сила в „Див живот“ на Седрик Кан, който получи наградата на журито. Филмът тръгва неистово: Нора (Селин Салет) побягва презглава с трите си деца от караваните, в които доскоро е живяла с Филип хипарски – расти, сандали, тарамбуки... Не след дълго Филип успява да си върне двете по-малки момчета и с тяхно съгласие – да се укрива по хижи и ферми в течение на 11 години, докато Нора и властите ги издирват. Уви, някъде към средата филмът губи хъс и от универсална история се спихва до частен случай.
Биле Аугуст се е спрял на далеч по-икономична камерна семейна фабула. В неговия образцово конструиран “Тихо сърце”, както им е обичаят на датчаните, се поставя един монументален морален въпрос: как не просто да преглътнеш смъртта на любим човек, но и да участваш цивилизовано и ведро в нея? Гранддамата на датския театър, 80-годишната Гита Ньорби, играе майката на две дъщери, привикани със семействата си за уикенд за сбогуване: тя е тежко болна и – премислено, спокойно – смята да се раздели с живота. Паприка Стийн в ролята на голямата дъщеря, въплътила побъркващата битка на “за” и “против”, заслужено бе посочена за най-добра актриса.
За най-добър актьор журито прецени Хавиер Гутиерес от „La isla minima“, ретро криминалето на испанеца Алберто Родригес, което получи и приз за операторското майсторство на Алекс Каталан (ако не друго, то поне гледките от устието на Гуадалкивир, с които започва филмът, са дивно красиви). Лошото е, че героят на Гутиерес и неговият партньор - двама чепати полицаи, пратени в Андалусия да разрешат мистерията с изчезването и смъртта на няколко девойки, физически и костюмно ужасно приличат на карикатура на двоицата от сериала “Истински детектив”. А в годината на Матю Макконъхи и Уди Харелсън е просто самоубийствено да се опитваш да прокараш подобен тандем, при това в сюжет с неубедително скачени елементи, насилен диалог, актьори с вид на фотомодели и пластика на витринни манекени...
Ненаграден остана вторият датски филм в състезанието, който имаше три далеч по-издържани мъжки роли (на Николай Костер-Валдау, Николай Лие Каас и Улрих Томсон): “Втори шанс” на Сузане Биер. Отлично разработена северна драма, в която задачата е да се разплете поредният морален възел: кой има право да има деца? А кой има право да задава подобни въпроси?
Една повяхваща жена разцъфтява, когато започва да получава анонимни букети всяка седмица, докато, след ненадеен обрат, не става тя скрита изпращачка на букети... Деликатният, поетичен, визуално омайващ “Цветя” на Йон Гараньо и Хосе Мари Гоенага – първият филм на баски език в официалната секция откак съществува фестивалът – за жалост, също мина незабелязан от журито.
Подгласници и клакьори
Преди две години германският режисьор Кристиян Петцолд взе Сребърна мечка за режисура за “Барбара”, в който Нина Хос играеше лекарка от ГДР, тихо обожавана от своя колега-доносник в изпълнението на Роналд Церфелд. Отново с тях във водещите роли е и новият му филм “Феникс”, посочен от ФИПРЕССИ като най-интересен в официалната секция на Сан Себастиан 2014. “Феникс” е името на клуба в следвоенен Берлин, където оцеляла от Аушвиц певица еврейка (Хос) открива своя съпруг (Церфелд), който, освен, че някога я е предал на нацистите, сега я смята за мъртва. Тя е със съвършено прекроено от пластичен хирург лице и преиграва с ококорени очи; той не я познава, но по някаква интуиция се опитва да я вкара в схема за усвояване на крупното наследство на “загиналата” му съпруга. Неправдоподобно, мелодраматично като романче “Арлекин”, по-старомодно-телевизионно и от “Барбара”.
В друго предложение от конкурса, “Феликс и Мейра” на Максим Жиру, още една актриса е “рециклирана” в сходно на предишното си амплоа. Тук обаче актрисата е наистина магнетична и ако втората половина на филма беше толкова просмукана с нежност и обаяние, колкото и първата, рециклирането щеше да е плюс, не минус, какъвто се оказа. Мейра (Хадас Ярон) е печална в брака си млада ортодоксална еврейка от Канада, а Феликс – неин съсед по квартал, нерелигиозен евреин. Двамата се влюбват. Любопитното е, че през 2012 г. във Венеция Ярон спечели Купа Волпи за най-добра актриса именно с ролята си на печална млада ортодоксална еврейка в блестящия дебют на Рама Бурщайн “Вместо нея”, с който “Феликс и Мейра” не издържа никакво сравнение.
“Морска мъгла” на Шим Сунг-бо (корейското предложение за Оскар 2015): прекрасно заснет и изигран, но отнякъде нататък твърде холивудски, въпреки обичайните за корейското кино комични и човечни детайли в места, където Холивуд е само екшън. В края на 90-те закъсал за пари капитан на разнебитен риболовен кораб поема един-единствен “товар” нелегални емигранти от корейското малцинство в Китай. Ред неблагополучия водят до бруталното проваляне на плана: “Как стигнахме дотук?” / “Нямахме избор...”
Трудно е да не симпатизираш на “Тигри” на Данис Танович, също в конкурса. Но е трудно и да го наречеш художествен филм, вместо илюстриран памфлет. При цялото ми уважение към труда, смелостта и каузата, не успявам да видя изкуството в тази история от Пакистан – мястото на “Тигри” е на фестивал единствено, доколкото такова международно събитие е подходяща трибуна за оповестяване на факти. А фактите в случая са за “агресивното пласиране” на адаптирано бебешко мляко от компании като “Нестле” в бедни страни: с ясното съзнание, че то не е най-доброто за кърмачетата и че надали ще бъде употребено правилно от неграмотните си потребители, с рушвети се “купуват” лекари, които да препоръчват изкуственото пред естественото хранене и продуктите на определени компании пред други. Бебетата получават жестока диария и загиват – става въпрос за десетки хиляди. Такива случаи са известни още от 70-те, правозащитните организации протестират, периодично се призовава към бойкот на съответните фирми... И всичко продължава по старому.
Първото голямо ръкопляскане в Сан Себастиан тази година беше за Биле Аугуст, първото освиркване – за “На открито” на аржентинката Анаи Бернери. Филмът започва с охладняването на отношенията в двойка, вторачена във второстепенните детайли на живеенето заедно, но скоро става толкова бъбрив и безцелен, че губи връзка с публиката. Горе-долу същото се случи и с “Глас зад кадър” на чилиеца Кристиан Хименес. След началния едър план на окървавено женско отверстие, от което се подава главата на новородено, продължението беше обречено, ако не е все така силно като юмрук във физиономията. Е, оказа се претенциозно, снобеещо, необвързващо с чувство.
Последният филм от официалната секция, който гонеше опашката си, без да я настигне, бе “Нова приятелка” на Франсоа Озон. Когато на екрана един мъж осъзнае, че е жена, може и да се получи добра драма, но когато на второ гледане осъзнае, че е жена, която желае жени, положението се омотава до фарс. Озон друго не е и търсил: тук той си играе на кукли и – както Алмодовар в “Лошо възпитание” направи травестит от Гаел Гарсия Бернал – преоблича в женски дрехи Ромен Дюрис. Защо? Ами така. При всички положения, резултатът не стои разкрепостено, а обидно: да си жена е сведено до наличие на гърди, червило и токчета.
Ударна доза България
Сещате ли се за Мариана? Онази алегория на френската република (свободата, разума), изобразявана в скулптурни бюстове с лика на прочути дами: Бриджит Бардо, Катрин Деньов, Мирей Матийо... Е, ако ей сега в България си направим бюст-символ на републиката, той задължително трябва да е моделиран по героя на Стефан Денолюбов от “Урок” (Голямата награда в раздела за първи и втори филми “Нови режисьори”, в който сценаристите-режисьори Кристина Грозева и Петър Вълчанов изпревариха 12 други автори от цял свят). Мазен битов насилник, чиято прямота мирише на подлост и чиято дружелюбност плаши. Едни от най-силните и притеснителни моменти във филма са с неговото участие в уж второстепенна роля... която, умножена по хиляда и заложена на всички равнища в държавата, минира живота на героинята на Маргита Гошева. “Урок” е стегнат, ефикасен филм за това как лесно падаме в собствените си капани и колко грешна е всяка система без марж за грешка, създаден от необременени хора, говорещи свободно на киноезик. Най-хубавото в него? Обичта към човека.
И още малко от родната ни разруха се видя в Сан Себастиан. Една от емблемите на постапокалиптичния “Blade Runner” на Ридли Скот беше лосанджелиската сграда Бредбъри билдинг, специално състарена и призрачно осветена за целта. Мило е как една от емблемите на постапокалиптичния “Роботи” на Габе Ибаниес е НДК, койо няма нужда от “грим”, за да изглежда потискащо. Филмът е на английски, с американска амбиция за епичност и видимо желание за блейдрънърски атмосфери, режисьорът е испанец, копродуцентите – българи, в главната роля са Антонио Бандерас и няколко андроиди. И нищо оригинално и вълнуващо в разказ, който не ти позволява да се привържеш към никого.
Панорамата “Източни обещания”, придружена с едноименен том с очерци и интервюта, се оказа изключително интересен обзор на това трудно определимо културно пространство, в което се превърна “Вторият свят”. Общо 50-те заглавия (13 от страните, на които се разпадна Югославия, 7 от Румъния, 6 от Унгария, 5 от Полша...) започват със силна реколта от 2001 г.: “Хляб и мляко” на Ян Цвиткович, “Площад Москва” на Ференц Торьок, “Ничия земя” на Танович и “Писмо до Америка” на Иглика Трифонова – и завършват с миналогодишния “Моето куче Килър” на Мира Форнай. Другите български филми в подборката са “Георги и пеперудите” на Андрей Паунов и “Източни пиеси” на Камен Калев, както и късометражният фрагмент на Надежда Косева от “Поколение: изгубени и намерени”.
Три от Латинска Америка
Наградата в раздела “Латинохоризонти” и тази на младежта взе “Güeros” на Алонсо Руиспаласиос: черно-бяла неразбория от сценки, в която няколко момчета се щурат из град Мексико и целият екип сякаш си пробва силите – фокусът произволно се губи и връща, звукът се усилва до непоносимост, ритъмът е накъсан, диалогът блуждае, глас по радиото чете лоша поезия. Безкрайно по-издържан и вълнуващ бе получилият само поощрение в този раздел “Природознание” – пълнометражният дебют на аржентинеца Матиас Лукези, който разказва как 12-годишно момиченце търси баща си с помощта на учителката по природознание...
“Галех кита, а на 35 метра опашката му потръпваше” – това и много още има да разкаже един от най-изумителните живи фотографи на света: Себастиао Салгадо. Филмът за него, “Солта на земята”, получил наградата на публиката с огромна преднина пред останалите, проследява пътя му – благодарение на сърежисьорите Жулиано Рибейро Салгадо, негов син, и Вим Вендерс, чийто глас зад кадър напомня за най-добрите документални ексцентрики на Вернер Херцог – през Папуа, Сибир, Еквадор, Мексико, Етиопия, Кувейт, бивша Югославия... до препъникамъка Руанда от времето на геноцида, където Салгадо решава, че “човекът е най-ужасното животно” и спира да снима...
Бидейки копродукция, аржентинският “Диви разкази” на Дамиан Сифрон взе награда на публиката за европейски филм: нямаше друг на фестивала, на който залата да избухва в ръкопляскания на отделни сцени или реплики. Епичен, буен, безкомпромисен, той събира шест истории отвъд рамките на приличието и не жали ресурси, за да ги разгърне: танци и взривени сгради, отрова за мишки и самолети бегълци... Тук действащите лица наистина действат и възпитанието на персонажите най-сетне спира да е инструмент, с който другите ги тормозят и унижават. Богаташкото синче, сгазило човек, магистралният катил, недомислените държавни учреждения, лакомият адвокат, неверният любим – те всички си получават заслуженото.
Сан Себастиан
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
