За късата перспектива, интелектуалното и моралното нехайство
- Спомняте ли си къде бяхте на 10 ноември 1989 г.?
- Честно казано, не си спомням детайли. Бях десети клас в класическата гимназия и съм бил на училище. В гимназията бързо се разбираха тези работи, защото част от преподавателите бяха в т.нар. неформални сдружения и информацията идваше бързо. Ситуацията в гимназията беше доста интересна. Там вече имаше развита дискусионна среда. В централното фоайе беше инсталирано табло за публикации на ученици, за които ръководството на училището обяви, че няма да има цензура. Тогава на това табло критически политически текстове окачваха най-вече ученици от последните класове, между които Петър Волгин, Атанас Семов... Спомням си цели цитати от сорта на: „... а дотогава превърнете идеята за края на Комсомола в мисъл за бъдещето“. Предполагам, че това все пак е било контролирано в някаква форма, тъй като тогава нямаше институт, който да не е под надзора на службите, но дискусионната среда беше възникнала, това се чувстваше много добре, а и ръководството на училището час по час търпеше натиск от службите да прекрати тези твърде свободни за времето си изяви. Гимназията беше във висока степен политизирано място поради интересите на хората, които преподаваха и учеха там. Общественият интерес възникваше рано, ако мога така да кажа. Рано разбирахме, че има общество. “Заразявахме се” с атинска демокрация още в осми клас.
- Тоест, добрият тон в тази гимназия е изисквал да си политически ангажиран?
- Да. И то най-често през не съвсем осъзнати форми на бунт, нерефлектирани. Като тези, с които, да речем, е почнал обратът във Франция през 60-те години. Хормонални форми на бунт: сексуално разкрепостяващи или такива, които са свързани с външния вид. Аз си спомням, че много активно се борех да мога да нося много дълга коса. Дразнеше ме това, че в училище ми забраняват и даже се изказвах по въпроса на някаква училищна конференция. Това е бунт, който уж няма политически характер, но веднага започваше да се преосмисля като такъв, защото под някаква наивна форма беше срещу установения ред на приличие. Хормоналното напрежение също е политическо. То попада в политически контекст и започва да го променя, при това много силно.
- Тоест, при един политически поврат, предизвикан от едни или други причини, следствията се развиват много по-неочаквано, отколкото би могло да се предположи в началото.
- Осъзнаването винаги идва много по-късно. Какво си искал в началото ти става ясно едва като се върнеш към него години по-късно. Движението, което се заражда в обществената среда и което витае във въздуха, има нужда от политически изблик. Тези, които провеждат движението, никога нямат пълната рефлексия и не могат да имат пълната програмна яснота какво точно искат. Аз много добре си спомням, че ние не знаехме точно какво искаме, но уханието на задаващия се нов живот ни омайваше. И това, че стихийното движение не знаеше точно накъде се е запътило, го превърна в опитно поле за социална инженерия на теоретици-любители. Например, тогава имаше опити комсомолът да се преобразува в нова организация на младежта, която пак да бъде единна (акцентът беше именно върху единна) и тя да допуска в себе си всякакви неформални движения на пънкове, рокери и прочее. Ясно беше, че това са сигнали за формално трансформиране на комсомола с цел запазване на централизацията и контрола, но на това трябваше да ни обърнат внимание хора със силна рефлексия като Христо Тодоров, който тогава преподаваше при нас. Тази наша неосъзнатост ми напомня за един много важен диалог в световната драматургия и в политическия театър – този между Марат и Маркиз дьо Сад в известната пиеса на Петер Вайс „Марат/Сад”. Всъщност, той е за това завихряне и за стихийната нужда от политическо действие, което е представено от Жан-Пол Марат, който с проактивен подход иска да промени света, макар и да не знае докрай към какво, докато мъдро пасивният и някак странно консервативен Маркиз дьо Сад спокойно обяснява, че революцията по улиците е само буря в чаша вода, след която се стига пак до същото, и че истинската революция е само навътре, към отварянето на тъмниците на душата. Когато по-късно се занимавах с пиесата, видях колко много сме били в позицията на Марат, но и колко много хора е имало, които са били в задържащата позиция на Сад. Вторите с вроден страх от възможен хаос са се опитвали да канализират развитието на нещата или са го наблюдавали с пасивна отстраненост. Един вид, тия младите с хормоналния си бунт много скоро ще разберат, че всичко това са илюзии... И младите един ден разбраха.
- Завършили сте гимназията през 1991 г. Какво вършехте като ученици в тия бурни времена? Учехте ли въобще?
- Да, много. И освен това, постоянно бяхме в течение на случващото се, даже в самия му епицентър. Спомням си, че няколко учители прекратиха часовете си, за да ни заведат на първия митинг на неформалите, където беше толкова вълнуващо. Там имахме усещането, че сме на централното политическо място. В самия център на събитията. Това, между другото, косвено и на подсъзнателно ниво, е свързано и с дебата къде да бъде гимназията сега. Ролан Барт ли беше казал, че градът трябва да има център и хората трябва сутрин да отиват нанякъде и вечер да се връщат отнякъде? В една неолиберална топография това не е задължително. Но ето, в България, с централното място идва и усетът за централна обществена позиция. С топографската маргинализация последва и частична социална маргинализация на това училище. Класическата гимназия вече не присъства като качество на обучение в топ училищата. Тя е „класически” пример за нещо, което губи позиции не само поради собствената си пасивност, но и поради обществената промяна, която трябва постоянно да бъде осъзнавана и да се действа съобразно нея. Между другото, много хора, както и малки общности, заеха консервативна позиция и се опитваха да укрепват стари позиции по време на този преход, смятайки, че това, което е било, отново ще бъде. Един вид, опитват се да пренесат ХХ век в XXI. Това е илюзия. ХХ век никога няма да се върне и тази социална среда никога няма да се възстанови в същия вид. Време е да осъзнаем, че нямаме шанс да възвръщаме културни позиции, които вече са изгубени. Тези позиции могат само да възникват или да бъдат завоювани отново, но в никакъв случай възвръщани. Ретроспективно действие, което е свързано със сантимент, със ситуация, която сме изживявали (и за нас е била, да кажем, по-щастлива), в никакъв случай не може да бъде полезно политическо действие днес.
- А вие носите ли в себе си ли някакво наследство от онези години? Без да е ретроносталгия...
- Аз имам два такива формиращи контекста – единият е дълго историчен, а другият – късо историчен. Късо историчният е свързан с моето пребиваване на този свят от 1972 г. насам. Това са формиращите години, фундаментът; настройките от него не могат да бъдат променени, те са биологически и екзистенциален факт. И са много важни. Но аз лично се опитвам да осъзнавам и разполагам себе си на фона на по-дълговечното време на човечеството. Имам една таблица, за която често говоря и често нося със себе си – инфографика за продължителността на цивилизациите – Египетската, Асиро-Вавилонската, Гръко-Римската, Китайската и т.н. Дължината на времето в такива дълготрайни контексти винаги те предразполага към известна скромност и разумност, които те карат да се въздържаш от гръмки лозунги за универсалната стойност на собствената ти култура, дори за универсалния контекст на европейската култура от новата ера. Защото последната е доста късичка. Когато нагледно се разположиш в по-дългия исторически и цивилизационен филм, това ти дава известна трезвост. Така че, аз се опитвам да се разполагам, когато се осъзнавам исторически, повече върху тази карта, отколкото върху картата на стеснения си европейски или национален контекст. Но и не подценявам последния по никакъв начин – не само защото е формиращ за мен, а и защото съм не докрай убеден, че нещата стават случайно и просто ей така, напълно случайно, се е случило, че съм се появил в тази страна и по това време.
- Вярвате в предопределението?
- По-скоро удържам активна агностическа позиция по този въпрос. Но твърдо вярвам, че самоосъзнаването като действаща личност в контекст, който не е изцяло предопределен отвън, е много важно. В този смисъл, дръзвам дори да мисля, че раждането е донякъде собствен избор на раждащия се. То е индивидуално преборване, ако щете. Преборването на един единствен сперматозоид да достигне първи яйцеклетката. Това е едно първо преборване, то е преди теб и можеш да го приемеш като дар или случайност, но и като предизвикателство и задължение. Човек е стечение на множество – сякаш случайни – обстоятелства, в които обаче има и дълг, има задължение.
- И това, което се е случило, е правилното, така ли?
- Доколкото това е единствено случилото се от многото възможни, то е и правилното. В този смисъл, аз не съм от хората, които имат задължително силно негативен сантимент към цялата отминала социалистическа епоха, да кажем, въпреки че моята фамилна история е свързана с просперитет преди 1944 г. До национализацията през 1947 г. моят дядо е имал фабрика и фамилията ми е била доста богата - в рамките на българския контекст. Но този сантимент на загубата (поради социалистическия период) аз го нямам - по простата причина, че си давам сметка, че ако не беше този период, аз нямаше как да се родя на този свят. Така че, за мен не би имало никакво значение, ако социализмът не беше се случил на България, по простата причина, че мен тогава просто нямаше да ме има. Ако историята на България беше тръгнала по друг, по-щастлив път, аз изобщо не бих бил тук. Всъщност, позицията ми е диалектическа. Понеже добре осъзнавам, че живея в страна, в която политическите настройки и възгледите за света са много разнопосочни и съдържат в себе си целия спектър - от архаично-консервативни до ултралиберални. Аз съм наполовина продукт на нафталинено-буржоазна среда с консервативни корени, наполовина – на пролетарска, осъзнаваща се като прогресивна, а съм роден и израснал във ведомствена комуналка със съквартиранти в панелен блок. Имам чувството, че съдържам основните български социални противоречия. Тук прогресисткият подход на комунистите в преобразяването на обществото винаги е бил ситуиран в среда на силна и теглеща към земята родова памет, в среда на силно развита селска община, етажно заселена в панелни кутии. Този голям социален експеримент: да наложиш таксономична, отрефлектирано рационална структура върху една жива родова среда, която живее по съвсем други закони – той сякаш поражда почти цялото изкуство от времето на социализма. Сантиментът към загубата на корена поради заселването в панела, травмата от цялата тази социална инженерия е синтезираната болка, която виждам в изкуството от онази епоха. От тази болка не можеш да се отървеш и веднага да прескочиш бързо в нещо качествено друго. Това, което имам като собствено социално умение сега – да функционирам в международна среда – идва от личния ми български опит безболезнено да помирявам традиционалистки и консервативни настройки с прогресистки и либерални. Дори в самия себе си. Ценностно не поддържам консервативните контексти, но веднъж попаднал в тях, усещам и разбирам правилата им, без да се опитвам задължително да налагам правилата на собствения си либерален жизнен стил. Това е важно, защото в много случаи политическият подход на хората е свързан с, как да кажа, насилствено преобразяване на даден контекст в друг, с насилствено утвърждаване на собствените ценности. Един вид, хайде всички хора, които изповядват даден тип възгледи, да ги хванем за гушите и да ги принудим да бъдат други. Всъщност, никой човек чрез насилие не става друг. Или става, но с цената на такава екзистенциалната травма, която го прави перманентен враг на системата, която го е преобразила. Това се случва в България през цялото време.
- Това, което казвате, оставя впечатление, че сте привърженик на консервативната максима, според която няма политически проблем, който да не може да бъде решен чрез бездействие.
- Не, аз мисля, че умното, но и съпричастно действие, което се извършва с оглед законите на даден контекст, може да го промени. Мисля, че еволюционният път е зависим от волята за действие и може да бъде безболезнено ускоряван чрез волята, и трябва да бъде - защото иначе животът спира. Не съм привърженик на спрелия живот. Аз съм личност, която функционира чрез събитийност – екзистенциална, социална, каквато и да било. Въпросът е, че не съм привърженик на това хората да бъдат рязко изтръгвани от корена си и засаждани в среда, която им е напълно чужда, въпреки собствената им воля. Такава радикална социална инженерия ми се струва силно травматизираща.
- Кои са, според вас, примерите за подобна социална инженерия в последните 25 години?
- Въвеждането на цялото българско общество в режим на неолиберален монетаризъм. Не зная дали това въобще е било възможно да се избегне, но без необходимите въвеждащи ходове към него, то произведе наивно отношение към парите и силно клептократична среда, в която процъфтяха всякакви видове мошеничества. Българското общество влезе в режима на новокапиталистическите отношения абсолютно неподготвено от гледна точка на знанието си какво са това парите. То влезе, даже бих казал, с наивната представа, която беше градена дълги години от самия социализъм, че парите са нещо лошо, което по възможност трябва да се избягва, защото човек, ако се отнася към тях с разумна грижа или пък по някакъв начин развива грамотността си по отношение на тях, той, един вид, загубва душата си и се продава на Мамона. Мисля, че именно развиването на познанието какво са парите и как те функционират може да бъде единствената защита от Мамона, защото в другия случай социалната безпомощност е пълна. Свидетели сме на мистично доверие от страна на вложителите във виртуализираната вече система на парите. Грижата за тези пари остава в зоната на мистериозната неяснота и се опира на чисти поверия, стимулирани от алчността. Последно свидетелство за това е случаят КТБ, но можем да се върнем и към пирамидите от началото на 90-те години. Става дума за фаталистична вяра, че “парите едва ли не могат да бъдат сложени в плик и заровени в градината, за да се удвоят”. Изразът е от една пиеса на Олби. Всичката страст по всякакви шеметни придобивания на пари по логиката на щастието – тото, джакпот натрупвания – цялото това отношение към парите има фаталистично-наивен характер. Именно неграмотността по отношение на това как функционират парите реално вкарва хората в плен на Мамона. Защото ценностите, за които се бориш, могат да бъдат отделени от директната си зависимост от парите само ако познаваш как функционира механизмът на парите. Ако не го познаваш, ценностите ти винаги са в самомаргинализираща се позиция поради слаба грамотност. Цялата културна общност в България стана колективна жертва на слабата си грамотност. Тя махна с ръка и лицемерно заяви: „Ние сме хора на идеалните стойности и поради това презираме парите“. И в резултат, всичко бе предадено на хората на парите, така да се каже, без бой. Бяхме покорени поради собственото си нехайство.
- Можем ли да говорим и за принуда отвън? 1944-1947 г., 1989 - ...
- Има една основна разлика – първата принуда беше свързана с много тежко насилие, а втората – не. При първата ставаше дума за углавни престъпления. В момента, в който има масови убийства, които са извършени в резултат на силно манипулирани съдебни процеси, промяната става насилствена и има върху себе си кръвна дамга. В родовата памет на населението остава травма, свързана с проливане на кръв. Такава разлика трябва да се направи, защото престъпленията срещу човека са престъпления срещу човека. Това трябва да се заяви недвусмислено. Докато това, което се случва след 1989 г., е страничен ефект от един световен процес. Тук няма заговор. Да, светът се развива така - и ние или имаме механизми да се съхраним и развием в рамките на този свят, или нямаме.
- И се оказва..?
- ... че нямаме. Но вината за това не може да бъде хвърлена единствено върху света, който ни въздейства само от империалистически подбуди и със завоевателни цели. Не мисля, че светът особено се интересува какво ни се случва на нас. Въпросът, да го кажа пак, е в това дали собственото ти общество има ресурс да произвежда от себе си автономен и смислен политически живот или действа симулативно и имитативно, единствено наподобявайки чужди неприсадими модели. Даже направо копирайки и усвоявайки чужд жизнен стил. При имитацията на управленски стил обаче възниква една механика на стесняване на смисъла на управлението единствено до възможност за преразпределяне на ресурси, в общия случай в частна полза. Затова в момента достигнахме до ситуация, която много наподобява ситуацията от края на 30-те години. Едва сега нагледно разбирам защо е бил възможен и защо е бил одобряван т.нар. едноличен режим на цар Борис III. В момента, в който партиите до такава степен започнат да работят в полза на частен или групов интерес и се превърнат в пиявици върху държавното тяло, те всъщност стават криминални образувания, чиято единствена цел е да облагодетелстват себе си, свои структури; и да източват държавата в своя полза. Така се случва, когато пътьом изгубиш идеята за общото благо. Общото благо е несегментирано, то не е на тази или онази партия или група. На всички и за всички е. В момента, в който партиите изгубят идеята за общото благо, автоматично се превръщат в криминални структури. И е настъпил вероятно тогава – няма как да съдя, но така ми се струва – момент, подобен на този, на който сме свидетели сега в България: пълна липса на доверие в партиите, при което демократичната система се самобламира поради алчност и нехайство. Да се загуби перспективата за общото благо е един вид интелектуално и морално нехайство. Нашата политика сега е къса като перспектива и няма стратегически цели, които да се простират по-далеч от хоризонта на един мандат. Или заявява такива, но всъщност не ги преследва.
- Толкова ли, според вас, наличните партии са лишени от всякакво отношение към общото благо? Или по-скоро наблюдаваме тоталното разочарование на обществото от това, което реално му се е случило през тези 25 години? И търси виновни...
- Тук става дума за две неща: за състояние и за действие. Разочарованието е състояние. Разочарованието е утаен резултат от действия, които не са довели доникъде. То остава да живее в душите и поражда недоверие, предварително бламира всяко бъдещо възможно действие. Недоверието генерира разпад на социалността. Всяко социално действие се базира на някакво минимално доверие. Ако нямаш минимално доверие в нищо наоколо - не просто в здравната система, примерно, а в това, че всеки, индивидуално взет лекар може да подходи с индивидуално екзистенциално разбиране към твоя личен проблем - тогава оставаш в пълна изолация.
- Но функция на какво е, в края на краищата, това недоверие? Генезисът му къде е – в структурите или в обществото?
- Мисля, че е в обществото. Управлението се адаптира към общественото изискване само ако съществува обществено изискване. Въпросът е, че ние не можем да стигнем до фаза да се съгласим какво точно изискваме от институциите, за да ги реформираме и нагласим според това изискване. Поради което копираме чужди практики – от практиката на тези малко, от практиката на онези малко... Често всичко това се събира във вътрешно противоречив Франкенщайн. Но като цяло, зад всичко това стои неосъщественият преход от общество на колективната идентификация към общество на индивидуалната идентификация. Нашето общество е много разкрачено между колективистичния си егалитаристки нагон и личната свобода. В Америка личната свобода е ценност, която е неотменима. За един американец с традиционна настройка не е справедливо човек, който просто се е родил и нищо не прави в живота си, изведнъж да получи право на безплатна медицинска помощ. В Европа пък това е абсолютно нормално и прието. В Европа трудно може да се откаже правото на някой човек да получи медицинска помощ или хляб даже, независимо от това дали е работил или не. Европа преразпределя. В икономически план преразпределението е в дълбок конфликт с либералната интуиция за индивидуална свобода. Заради тази наша разкраченост между двата модела ние си правим илюзия, че имаме безплатна помощ, но всъщност нямаме никаква. Защото, ако тя не работи реално, все едно е дали я имаш като право. Какъв е смисълът да имаш право, което не функционира? Тук се проявява и двойният ни стандарт: едно заявяваме, че искаме, а с друго се съгласяваме да живеем. Примиряваме се с това нещата да изглеждат, без да изискваме да бъдат. Тоест, да направим куп видими неща, ритуални неща, които да сигнализират, че нещо се случва и има просперитет, а под това да съществува една прогнила клептократична структура. Примерно, асфалтът да е три пъти по-тънък, отколкото трябва да бъде, но да си казваме, че имаме магистрала. Ей сега ще открием българския Лувър. Бързо, да е в нашия мандат. Като че ли е по-важно да се открие нещото, отколкото да се съгради. Късата перспектива на малкия мандат допълнително стимулира публичната суета на управлението. Управлението се превръща в пиар на самото себе си - мениджмънтът на управлението е по-скоро пиар мениджмънт, отколкото управляване на обществени процеси. Това преобръщане на нещата постепенно заличава една много важна граница – между реалния и виртуалния свят. Българското общество и особено грамотната част от него, тази, която ползва компютри, се пренася в един виртуален свят, където постоянно тече дебат и се изказват мнения за всяко действие на управлението, но мненията не предполагат действия и не ангажират с действия. Мога сега да си отворя Фейсбук профила и да начаткам един политически статус, който виртуално да отреже главата на управлението, да си генерирам така временно нарцистично удоволствие от политическата си безкомпромисност, но в същия момент няма да съм променил социалния контекст ни най-малко. Просто ще съм го виртуализирал още повече. Защото виртуалното политиканстване е работа на кучета, които лаят, но не хапят. Изглежда ни, че активно участваме в политически дебат, но реално не променяме почти нищо. Стоим разкрачени между виртуалното и реалното действие, но в повечето случаи си оставаме на сигурния бряг на първото, понеже се самозалъгваме, че то е достатъчното.
- А кога, според вас, в тези 25 години започна да се очертава този тежък разлом между реалност и виртуалност?
- Аз мисля, че той беше заложен още в социализма. Да кажем, ще ни посети министърът в еди кое си поделение или в еди кой си завод. И затова започваме да садим дръвчета и да рисуваме транспаранти. За най-тежката форма на тази виртуалност слушах в Румъния преди много години. Една преводачката разказваше в автобуса: „Тук на този булевард строяха само фасади на сгради, за да мине дипломатическият корпус и да се впечатли... “. Когато генерираш вяра във функционирането на собственото си общество по този начин, в един момент ставаш жертва на собствената си налудничава социална инженерия. А ако говорим за нас днес, мисля, че самозалъгването, самонахранването с илюзорни представи за нещата е нещо, което се случва от страх. Ние сме много страхливи хора. Българското общество го е страх да предприеме реални действия спрямо себе си, а страхът бива виртуално преборван със заклинания срещу страха. Който има страхове, той ги изтласква чрез заклинание. Българското общество стои в агресивно-дефанзивна позиция. Дуе се, а нищо не предприема. Стои в глуха защита, а симулира, че атакува. При нас има много прикрита агресия и злоба, а те са резултат от страх.
- И завист.
- И тя идва от страх, според мен. Завистлив би могъл да те направи страхът, че те няма. Страхът, че не съществуваш като смислено същество на този свят, подклажда завистта. Всяко друго същество, от чието съществуване има смисъл, става твой враг и трябва да се пребориш с него. Завистта към другия е страхът, че аз не мога. Примерно, някой може да пише стихове, а мен ме е страх, че не мога, но пък много искам да бъда поет. Тогава завиждам. Този страх се пренася в социалната сфера. Службогонството, да кажем, е такъв феномен - няма начин да не е по втория начин. Защо? Защото базовата вяра е, че нещата се случват по втория начин и първият не е възможен. На това му казват ментална корупция. Тя не задължително е свързана с пари, а по-скоро със собствената непоколебима вяра, че нещата се случват само по втория начин и че всичко е омаскарено, поради което и ние трябва да действаме така. Там има и вътрешно самооправдание: „Аз съм свестен, но понеже всички други функционират по втория начин, и аз трябва да го правя, за да е въобще възможен животът ми“. И понеже всички бързо се посвещават в тази всеобща вяра, средата става напълно корупционна. А когато всички работят по този двоен стандарт, двойният стандарт се въвежда като единствен. В режим на такъв двоен стандарт никой не вярва на никого, че е направил нещо в живота, следователно, никой никога не бива признат. Това е, според мен, основата на липсата на авторитети в нашето общество в момента. Понеже нещата се постигат по втория начин, никой базово не става за това, което прави. Абсурд. Дето се казва, ако се пръкне сега изведнъж голям оперен глас, няма да го признаем, защото ще сме сигурни , че се е пръкнал с връзки. Това бламира идеята за авторитет, бламира идеята за талант, бламира и идеята за професионална компетентност.
- А дали технологичните промени в тези 25 години не водят към структуроопределящи за обществото промени?
- Виртуализацията на средата създава някои изкушения. Например, забелязвам много жертви на привидността, че собственият им профил в социалната мрежа се е разраснал до медия с огромно влияние, от която ежедневно трябва да изтича порция окончателни истини за този свят. Разбирам това, защото ако преди години трябваше да свикваме пресконференция, за да обявим едно ново представление, сега това вече не е необходимо. Сега можем да достигнем до 60-70% от зрителската таргет група само със собствен ресурс в социалните мрежи. Това е възможно само в малки страни, но то би могло да ни подлъже за размера на директното ни влияние върху аудиторията. Медията сякаш става заобиколима. Подобно нещо се случва с издателствата. Посредническата функция на редактора може да се заобиколи ефективно, понеже възниква (в България не още) цяла, паралелна на издателствата, втора пазарна мрежа на литературна продукция. Тя е в интернет и в нея намират място такива литературни произведения, които никога не биха минали ситото на каквото и да било издателство... Става дума за самопубликуването. То е виртуално продължен вариант на познатата от “Махалото на Фуко” система на “се-фе-тата”, на самофинансиращите се автори. Тук дори няма нужда и от самофинансиране. Важното е да седнеш, да напишеш роман, да го форматираш за електронно публикуване и да го качиш на съответната виртуална платформа, за да се продава. Така той се появява на пазар на евентуални читатели, които от своя страна най-често са също подобни писатели. И се оказва, че в такива любителски графомански общности хората се четат едни други и си купуват взаимно книгите, без да им пука, че иначе никой не би ги издал. Тези хора намират своята аудитория по един опосреден път, който вече може да се монетаризира, излизат на своя си пазар. Това създава друга социалност и друго усещане за влияние.
- Но поставя въпроса за качеството на изявата.
- Естествено. Реално обаче издателствата и другите структури за селективен и йерархизиращ избор все още имат много по-голямо влияние, защото те работят по законите на индустрията, през масов пазар. Когато една издадена книга е пусната на голям пазар – става дума за големи езици, английски, испански – тогава реалното пазарно разпространение вкарва това произведение в индустриален режим. И от този индустриален режим зависи прехраната на много хора, които са професионалисти. Те, разбира се, дълго още ще бъдат по-силни от споменатата втора мрежа. В това именно е предимството на професионализма - не само в качеството на работата, но и във факта, че, за да правиш нещо, ти се плаща. Аматьорството пък е налично, когато ти си плащаш, за да правиш нещото, което искаш да правиш. Това са две коренно различни страни на монетата. Това, което аз твърдя и което се опитах да кажа на една среща преди време в „Сфумато“, е, че професионализмът има поне две измерения. Едното, разбира се, е степента на умение. А второто, което е не по-малко важно в настоящата неолиберална система, е наличието на заплащане за това, което правиш. Това предполага и икономия на свободните жестове, защото когато за интелектуалния ти продукт не е било заплатено, независимо от степента на професионална компетентност, и когато този продукт е тиражиран чрез личен профил в социална медия, ти все още си в режим на аматьорско действие. Разликата е монетаризацията.
- Влиянието на пазара върху изкуството е нож с две остриета, обаче. Валидна все още е тезата от XIX век, че изкуството търси да се развива, независимо от господстващите вкусове, за да преоткрива света и да развива човека? Как тя се съчетава със сегашната му индустриализация?
- Вярно е, неразрешимото противоречие съществува. Обаче идеята за copyright не отменя професионалното развитие, нито духовните цели дори. Тя казва, че в рамките на една голяма култура всичко е осъществимо и много неща могат да бъдат важни. Въпросът е обаче, че произведението иска ценностна верификация от някакви общности, потвърждаване, че тя търси това. Естествено, че един блокбастър в голямата индустриална зона ще търси максимум интерес, поради което той ще бъде най-малко сложен, за да може да се продаде на най-много хора. Но има университетски общности, интелектуални общности, които в голямо общество могат да произведат критична маса, в резултат на което да се публикуват - и те се публикуват - романи, които имат много по-висока сложност. Просто защото дори и те се четат от такъв брой хора, че все пак могат да осигурят заплащането по цялата посредническа верига до автора. В малки общества такива произведения трябва да се субсидират и това е ясно. Въпрос на големина на пазара, а не на културна настройка.
- Да споменем българската култура в тези 25 години. Вие все пак получихте нещо от тях.
- Получих много познание и - по Еклисиаст - много тъга. Не мисля, че общественото признание е крайната точка на удовлетворение от това, което правиш. Крайната точка на удовлетворение е неговата споделеност, то да бъде почувствано и разбрано. Това е много по-важно.
- А защо мислите, че няма споделеност?
- Има, разбира се. Въпросът е, че тази споделеност остава периферен феномен, който не допринася за възможността работата да бъде развивана. Тя трябва да започва винаги от нула. Всеки нов проект е сякаш старт от нула...
- Но вашият „Хамлет“ е продължение на вашия „Лир“.
- Така е по същество, но не и от гледна точка на общественото признание. От гледна точка на общественото признание важи феноменът на изключително късата памет. Това, за което вие говорите, се случва само в култури, които имат йерархии и силна историческа памет. За разлика от тях, тук последното ти нещо е единственото, по което се съди за теб. Защо? Защото предпоследното вече отдавна е забравено. Това, бих признал, има и отрезвяваща роля. Дългата памет е твърде голям аристократичен комфорт. На късия пазар най-новата ти работа е и единствената. А след последната – забрава.
Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев
Юли 2014
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
