Между абстракцията и забавата
Вече 20 години саксофонният квартет „Квазар” (Мари-Шантал Льоклер, сопран-саксофон, Матю Льоклер, алт-саксофон, Андре Леру, тенор-саксофон, Жан-Марк Бушар, баритон-саксофон) е символ на съвременната музика в Канада. Подобно на прочутия струнен квартет "Кронос", той е широко открит за всякакви експерименти, търсения, влияния; излъчва идеи и стимулира творчество; щедро отворен е към разнообразния околен свят, който ритмизира, облича в звук и форма. Композиторите умело използват уникалността на "Квазар" - четири характерни тембъра от едно семейство, които, в зависимост от характера на композицията, звучат като добре нивелиран унисон или като четири блестящи характера. Всеки от членовете на групата е отличен инструменталист, заедно свирят в съвършен баланс.
Програмата беше изградена от 6 пиеси, редувани контрастно в богата емоционална гама от колорита на забавно-конкретното до висините на абстракцията, поднесена в различни форми, изискваща различна степен на интелектуално усилие и художествено въображение.
"Островът на боговете" от Клод Вивие е, според автора, признание в любов на народа на остров Бали, едно от местата, откъдето е почерпил идеи, вкус към простотата на изразните средства. Творбата излъчва особена, привлекателна етичност, хармония, постигната с темброво нивелиране на пестеливо мелодическо развитие в общ за четирите инструмента регистър. В същото време, темпераментната игра с ритъма, който градира ясни мелодически формули, внушава напрежението на езически ритуал.
Тембровата изчистеност в изключително красивата пиеса на Ясен Воденичаров "Сребърни капки" (европейска премиера) е свързана със съвсем други духовни измерения. Вдъхновен от ранното византийско песнопение, композиторът разгръща спокойно звукови мащаби, воден от ясна и пестелива звукова формула, която с всяко провеждане се извисява все по-обемно. Нивелираният тембър изгражда внушителни архитектурни очертания на строга красота; сред тях, сякаш през витраж, се прокрадва деликатната полифония на сопран-саксофона - сребърните капки. Това обаче не е звукопис, а емоционален отклик на идеята за строгите очертания на едно старо изкуство.
За разлика от "Сребърните капки", в забавната, много колоритна пиеса на Мишел Фрийо "Гейзер" звукописът е търсен и постигнат перфектно. Интензивен, дори агресивен звук с богато наслагване на четирите тембъра - провокация към публиката да отприщи фантазията си в посока на конкретното: изригването на гейзер с цялата му мощ и постепенното й свеждане до съскането на "парата".
"Червената нишка" на Джими Льоблан провокира интелектуалните усилия на изпълнители и публика. За разлика от Воденичаров, Льоблан не търси красотата, а се обръща повече към способността на интелекта да осмисли идея, да намери общото, онова, което поддържа нещата в определена цялост - такива са целите, които сам авторът е обяснил словесно. Идеята си отпраща към слушателя, градирана в няколко части, като всяка е отворена абстракция към следващата. Микротонът, който въвежда, постига нещо различно от това, което Биляна Вучкова показа на последния АмБъл: при нея разпадането на тона на безкрайно много микроинтервали създава усещане за някаква колективна самота; при Льоблан микроинтонирането, поднесено с различна интензивност на звука, извисява индивидуалното над анонимността - тонът привидно е един, но при всяко провеждане звучи като множество персонажи.
Предвидената в програмата композиция от Андре Амел по някаква причина отпадна, но той присъстваше на вечерта поне духовно с електроакустична модификация на гласа си в пиесата на Михаил Големинов "Андроид 2014" - за саксофони и електроника (световна премиера). Композиторът разказа, че е извлякъл и обработил акустично гласа на приятеля си Амел, взет от непубликувано интервю. Конкретният глас поради обработката е станал анонимен за слушателя; емоционална стойност, вероятно и вдъхновение той има за автора на "Андроид", за публиката е просто тембър. В творбата двата тембъра - инструменталният и модифицираният глас - не влизат в очаквания контрапункт и този дисбаланс създава донякъде усещане за отчужденост.
Обещаният релакс очаквано дойде в края на концерта - с пиесата на Луис Андрийсен "Изправяйки се пред смъртта", в която всеки инструмент и целият ансамбъл влязоха в изконната си роля на джазови персонажи с богати възможности и въображение. Пиесата, почит към паметта на Чарли Паркър, се оказа твърде дълга, дължините като че ли излязоха извън стила и краткия живот на прочутия джазмен. За мен джазът като средство беше доста по-атрактивен и забавен в колоритната, изсвирена на бис композиция на Франк Дзапа "ZombieWolf". Звукопис, блясък, театър, стегнат, лаконичен изказ, фантазия...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
