Български  |  English

По градските полета

 
Борис Минков. “Презапис, или Другият куфар в Берлин”. ИК „Жанет 45”, Пд, 2013
 
Литературният критик и градският фланьор имат нещо общо или всичко общо, доколкото и двамата се намират в подходящата позиция и притежават необходимата нагласа да обозрат и осмислят съответните културни движения пред очите си. И двете идентичности предполагат отдръпване, неучастие, свободно бродене, което активира гледането, спектакълизирането на реалността и взирането в механизмите й.
Ролевата кръстоска между двете, Борис М., разказвачът в “Презапис”, литературен фланьор и градски критик, е именно функционалност на погледа, на случайното шарене и неангажираното взиране. “Поетът – пише Карлхайнц Щирле, цитиран от Борис Минков в предишната му книга “Град – междинни полета” – подобно на фланьора странства из града, така както странства в езика, и преброжда своето “аз” както преброжда езика и града.”[1]
С попадането си в Берлин научният стипендиант Борис М. прави всичко възможно да не установи здрави, били те и краткосрочни, връзки нито с конкретни места от новия град на обитаване, нито с когото и да е от съобитетелите си. Стратегически отказва да се впише във всички предложени му наготово градски идентичности, за да позволи на случайното да се случва и да се отдаде на “експеримента безразборно да запълвам това отделено ми по някаква случайност свободно време”. “Трябва да става това, което една възможно най-чиста случайност ми предписва.” Още в първия си ден той е “подразнен от интервенцията на загриженост” от страна на роднините му, които всячески се опитват да го уредят с квартира: “Това си беше моето неприкосновено време на бездомност.” В крайна сметка намереният временен дом се отличава именно със своята преходност, пространство, което по-скоро създава усещане за летище, където хората са винаги между векторите на кацането и отлитането, и не е толкова дом, колкото база, в която се разглежда картата и се определят маршрутите; отправна точка за мисловно скитане.
За хайманата стаята и улицата са с разменени функции – стаята носи тревога, породена например от пагубната възможност за установяване на отношения, докато улицата е източник на уют, никакво пространство, в което вечното инкогнито е гарантирано за всеки, който го поиска. “Той желае да е неразпознаваем – пише Пол Вирилио в “Естетика на изчезването”, – но още повече – да не бъде разпознат в нищо. Той е никой, защото иска да бъде никой, а за да бъдеш никой, трябва да си навсякъде и никъде.”[2] Борис М. интериоризира градското пространство и го превръща в свой дом, неговото вкъщи е скитането, навсякъде и никъде. Дестинациите, ако изобщо ги има, са само извинения, поводи. “Това не са моите потребности, това не е моето търсене, не са стаи, коли или колела, това е подвижна и еластична капсула – същинското място на обитаване, моята берлинска стая.”
Този “отказ от продължителност”, това “присъствие на отсъствието”[3], тази преходност на обитания и отношения, характеризираща градския живот (“Напускането, смяната на адресите е по принцип безболезнено решение в Берлин.”), тази трамвайност (аз не съм тук, защото искам да стигна някъде, а за да наблюдавам “произволната комбинаторика на слизане и качване, оставане и напускане”; “пътувам с цел събиране на опит”) екипира обитателя с проницателността на страничния наблюдател, който е както продукт, така и критик на града.
За критика фланьор каквото се случва, се случва заради мисловните придобивки. При него мисленето е житейски модус. То узаконява безделието му. Задачата му е да спуска паралели между фикции и да открива общи смислови структури. Да превежда идеите, заложени в реалността. Да натрапи света като интенция, нечий феномен. Да наблюдава внимателно и концентрирано. Независимо от хаоса на движенията, да обозре смисъла и реда.
И тук е мястото да добавим към фланьора и критика още една смислова фигура, още една функционалност на Борис М. – тази на шах маниака, събирача на траектории, играча, шарещ по градските полета. Неговото присъствие/отсъствие в Берлин е конструирано от безкрайните възможности, които градската дъска отключва, и в него свободно и едновременно се преплитат всякакви отминали и предстоящи ходове. “Ако наблюдаваш света, мислейки за това кой срещу кого, как и защо, ще се объркаш.” “Но ако успееш да се съсредоточиш във всяко от отделните движения в света, ако усетиш всичките му полета с траекториите, които преминават или биха могли да преминат през тях, тогава виждаш, че няма нищо пусто, нищо безплодно, нищо объркано в света.”
Пред погледа на Борис се пресичат безброй възможности за случайни отклонения – улици, книги, филми, изложби, реплики, хора, – които на свой ред разтварят мисловни отклонения към вече преминато и прочетено. Всички тези линии, които привидно са наративно, темпорално и жанрово несъвместими, отделни сюжети, които не само не свършват, дори не се развиват, изобщо едва започват, се пресичат в мозъка на научния стипендиант. Исторически очерци, рецензии за изложби, културни анализи, филмови паралели, семейни баналности, хора от сега, хора от преди, хора от по-преди, чуждите разкази се сливат със собствения, всичко се преражда и преплита тук, в полето на града/романа, и това наслагване на изживявания е Борисовият литературен презапис върху касетката “Берлин”. Ефектът не е толкова като от таймлапс клип, където виждаме времето в зашеметяващ прогрес и непокътната хронологичност, а по-скоро като от снимка със стар фотоапарат, чиято лента фотографът нарочно не е превивал и в продължение на години е щракал върху една и съща поза, за да се получи накрая истинският облик на индивидуалното време.
Марк Оже пише следното в книгата си “Неместа”: “в тези претъпкани места, където хиляди индивидуални маршрути се събират за момент без съзнание един за друг, беше оцеляло нещо от несигурния чар на пустошта, дворовете и строителните площадки, пероните и чакалните, където пътниците спират ход, нещо от всички случайни места за срещи, където се раждат бежанските усещания за вероятността от непрестанно приключение, чувството, че няма нищо друго за правене, освен да “видиш какво ще стане”.”[4]
Именно това случва (или оставя да се случи) Борис М. Той не се колебае да тръгне по случайните следи, които пресичат погледа му, променяйки непрекъснато посоката си, също както главният герой в “Парижки мохикани” на Александър Дюма, инспектор Жакал, в търсене на приключения решава да последва хартийка, подухвана от вятъра[5]. “Орбитите, които сега усещам около себе си, са били за известно време орбити на други хора, използваните от други коловози ме водят към други стаи, носят ми нечие чуждо сегашно присъствие някъде другаде.” Така фланьорът се възползва от безспирно движещия се град, за да се отърси от всякакво самоусещане и да изпита перманентното удоволствие от временните чужди идентичности, които градът предлага. Тази шизофреничност на разказването постепенно се засилва и през втората половина на книгата първото лице почти изчезва. Борис М. се разтваря в берлинските си сюжети.
“Защото тъкмо в тази цялостна неуловимост на възможностите и посоките, на физическите сили и отклоненията се спотайва животът.”
 


[1]Вж. Минков, Борис. Град – междинни полета. Пловдив: Жанет 45, 2011, стр. 79.
[2]Virilio, Paul. Aesthetics of Disappearance. Translated by Philip Beitchman. Semiotext(e), 1991, р. 25 (мой превод).
[3]Пак там, р. 22.
[4]Auge, Marc. Non-Places: Introduction to an Anthropology of Supermodernity. Translated by John Howe. Verso, 1995, p. 3 (мой превод).
[5]5 Не че съм чел “Парижки мохикани”, но пък съм чел “Шарл Бодлер – лирик в епохата на високоразвития капитализъм”. Вж. Бенямин, Валтер. Художествена мисъл и културно самосъзнание. София: Наука и изкуство, 1989, стр. 395.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”