Две естонки в Париж
„Една естонка в Париж” (Une Estonienne à Paris), 2012, Франция/Белгия/Естония, 94 минути, режисьор Илмар Рааг, продуценти Милена Пойло, Жил Сакюто, Риина Силдос; сценарий: Аньес Фьофр, Лиз Машбьоф, Илмар Раак; оператор Лоран Брюне, музика Без Мона. В ролите: Жана Моро, Лайне Мяги, Патрик Пино и др.
Награда на Екуменическото жури в Локарно.
Излъчван по Cinemax на 22 септември 2014 г.
След депресивния и излят дебют на Вейко Юнпуу „Есенна топка” (вж. „Култура”, бр. 17 от 2009), отново гледам естонски филм с непрогледен мрак, но с излаз.
След като майка й умира, а децата й са далече, безработната и безлична Ан (Лайне Мяги) получава по телефона предложение за гледачка на възрастна естонка в Париж, защото назнайва френски. Колебанието й е кратко. Пуска си Жо Дасен. Докато песента свърши, тя вече е пристигнала. Чака я Стефан (Патрик Пино) – едновремешен любовник на възрастната Фрида и единствен неин близък. Чернокожа прислужница ги посреща с новината, че госпожата била направила опит за самоубийство с хапчета и изчезва. Ан остава сама върху скърцащия паркет. Оглежда Фрида на снимки из хола, открехва спалнята й в тъмното – ръката й е отрупана с пръстени. Излиза навън. Париж я облъчва с витрини и светлини. Стига до Триумфалната арка. На другия ден приготвя закуска, но Фрида (русокоса Жана Моро) я отказва. Ан отива в кафенето на Стефан, той й признава, че не е единствената, натирена от своенравната госпожа. Когато се връща, Фрида е станала, облякла се е елегантно и настоява да й се отключи аптечката. Пак скандал. Стефан е на линия, а Фрида, която всъщност му е подарила кафенето на покойния си съпруг, го поучава: „Пази се от имигрантките. Те са по-коварни и от блондинките”.
Постепенно двете естонки - старата палавница и младата окаяница - се сближават. Фрида е щедра. Ан – прилежна. Дори се опитва да я събере със стари сънародници в Париж. Напразно. Фрида е люта. Ан тътри куфар из улици, метро – до Айфеловата кула. Така и не е видяла Лувъра, за който мечтае, а Фрида е отсякла: „Никога не съм била там. Всъщност, веднъж отидох, но не можах да вляза, защото имаше стачка. Истинските парижани не ходят в Лувъра”. Но, колкото и да е груба, възрастната дама чете книги, телевизор липсва, а историята не свършва дотук...
Заглавието, както и началото със снежната затънтена естонска нощ и клетото съществуване на Ан, създават предчувствие за филма. Никаква изненада в сюжета. Няма и помен от радикалността на „Клас” (2007), превърнал Илмар Рааг в световно име, но пък „Една естонка в Париж” притежава нещо от романтиката на „Керту” (2013). Ако не е могъщото присъствие на Жана Моро, само ледено заснетият Париж, дискретната северна музика и на моменти остроумният диалог го правят различен от десетките банални истории за съдбовни срещи между два свята. Но пък си струва да бъде изгледан тъкмо заради дамския дует. Нечовешката виталност на Моро - от усмивката до походката и пеенето на естонски - одухотворява всичко наоколо и дори смачканата Лайне Мяги. Всъщност, попадението на филма е несломимото очарование на френския мит и на 84.
Естонецът Илмар Рааг е коленичил пред Жана Моро, както босненецът Ахмед Имамович в първия гейски ракурс към войната в бивша Югославия „На Запад” (2005), където обаче тя се мярна само като рамка на филма. Важното е, че са дръзнали да я поканят. За самочувствие става дума.
Забавно е, че след „Една естонка в Париж”, Жана Моро се е снимала в „Гебо и сянката” на тогава 103-годишния Маноел ди Оливейра. А догодина предстои да излезе и нов филм с нея – „Талантът на моите приятели” (2015) на Алекс Луц. Ще го чакаме.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
