Напред към миналото – но докъде?
Гари Щейнгарт. Абсурдистан. Превод от английски Венцислав К. Венков. ИК Колибри, С., 2014
Първото чувство, което изпитах, прочитайки тази книга, беше облекчение. Облекчение от това, че комунизмът на всички източноевропейски държави очевидно е моден продукт на западния литературен пазар и художествената деформация на житейската реалност е задължителна черта в спецификата на този бранд. По такъв начин нашето (българско) минало се оказва употребено в една вече дълга традиция на глобалната имигрантска култура. Второто чувство беше завист от типа, който често наричаме „благородна“: голямата традиция на руската литература пак си оставаше най-голяма. След това вече започна и удоволствието ми в четенето на тази книга, и желанието да опозная нейния изключително нестандартен автор. Ще започна с автора. За разлика от доста евро-американски писатели, които моделират странността на своята идентичност като рекламен продукт, Гари Щейнгарт е автентично „странен“. Някогашният Игор Щейнгарт, съветско еврейче от Ленинград, пристига на седемгодишна възраст в Америка – астматично, наплашено, болнаво дете с деспотичен баща. След мъчително обрязване осем години учи в едно от най-ортодоксалните еврейски училища, за да опознае до дъно отчуждението и самотата, които може да причини стигматизираната другост по времето на Студената война. Израства все така болнав и астматичен плюс алкохолизъм, пристрастеност към кокаин и тежки атаки на паника. В продължение на дванадесет години се подлага на психоанализа по четири пъти седмично; това, което го спасява обаче, е писането. „Писането беше единственият начин, по който можех да имам приятели в тази страна, можех да установя някакви отношения изобщо. То беше моята възможност да играя и да спечеля нещо, защото във всичко друго се бях провалил“, казва Игор-Гари в едно интервю от януари тази година.
„Абсурдистан“ е всъщност третият му роман, но и в трите дотук героите му са най-вече съветски евреи в постсъветската ситуация. Главният герой навсякъде изглежда като реплика на своя автор, продукт на една чудовищна страст по пародийно саморазголване, възпитана (и) като резултат на продължителната терапия. Миша Вайнберг е млад евреин от Ленинград, изпратен от своя баща – постсъветски мафиот, достигнал почетното място на 1238-ия най-богат човек в Русия – да живее и учи в Ню Йорк. Патилата му започват, след като се е върнал за малко вкъщи, но се оказва, че не може да получи повече виза назад, тъй като папочка непредвидливо е застрелял един бизнесмен от Оклахома. Започват приключенията на нещастния Миша – най-напред в Петербург, после – в една бивша съветска република на Каспийско море, обобщено наречена Абсурдистан, където си купува белгийски паспорт. Жанрът е политически роман със силно изразен гротесков характер. Иронията (включително като самоирония), карикатурата и пародията се вихрят шеметно, оставяйки читателя безгласен и замаян, залутан по границата между възхищението и потреса. Сякаш няма нищо, което авторът не би могъл да подложи на своя унищожителен присмех: еврейството и еврейската идентичност, постсъветския манталитет, руската действителност от всички епохи, корумпираното безумие на Третия свят, изветрелите ценности на американската демокрация, лицемерието на скъпите частни университети, всечовешката склонност към корумпираност и продажност, хуманистичната фикция, наречена свобода... Самият Миша Вайнберг е абсурден герой: огромно сто и шестедесеткилограмово момче, наивно и цинично, лениво, чувствително и меланхолично – образ на вечно завръщащата се обломовщина в голямата руска душа. В същото време дори само името му напомня за друг известен герой – княз Мишкин, и актуализира прототипа на светия идиот в началото на XXI век. Авторът на „Абсурдистан“ сякаш не забелязва (или отказва) идеята за уникалност на човешката личност – неговите герои са най-напред типични за някаква общност: евреи, руснаци, мюсюлмани, кавказци..., и едва след това (ако междувременно не са били убити в разразилата се война) – единични хора със специфичен характер. Книгата е много увлекателна, особено след като премине шокът от нейната необичайност. Тя е публикувана за пръв път през 2006, а после – след осемгодишно прекъсване, Щейнгарт издава автобиографичния наратив Little Failure (Малък провал). За него казват, че е най-откровеното, най-безпардонното саморазголване, което е правил дотук. И точно защото е трудно да си представим докъде повече може да стигне един писател, ще очакваме с нетърпение да получим превод, добър като този на Венцислав К. Венков.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар