Войни и ликвидация on air
От 25 септември т.г. почти няма новини за Украйна в телевизионния ефир. Последното, което научаваме, е, че ситуацията остава напрегната. После светът извърна поглед рязко към Близкия Изток, дори го центрира в Сирия. САЩ атакуваха „Ислямска държава“ и от враг, Сирия изведнъж стана партньор на САЩ. А „Ислямска държава“ се оказа навсякъде – в САЩ, в Европа, по телевизията. Тя, телевизията, непрестанно превърта кадрите с обезглавените журналисти, облечени в оранжево. Всички чакат да видят ликвидацията на „Ислямска държава“ в ефир.
На фона на тези събития пресконференцията на оранжевата ТВ7 и на нейния изпълнителен директор Емил Кошлуков прилича на кич. Още по-голям кич е пък начинът, по който съдът се изобразява през казуса ТВ7. И най-кич е начинът, по който другите телевизии реагират на случващото се в една частна фирма, която има повече възможности за влияние върху общественото мнение в сравнение с други фирми. Но кичът е в погледа на гледащия, не в произведението, както пише Умберто Еко.
В интернет форуми bTV беше провъзгласена за единствената телевизия, която показва ликвидацията на ТВ7 от избрания от Софийски градски съд синдик Панайот Велков. Синдикът влиза по искане на „Ноу фрейм медия“, онази продуцентска фирма, която Николай Бареков получи. Другите телевизии не се интересуват от случващото се в ефира. Не се интересуваха и когато ТВ7 се появи в ефир.
Журналистите пък в ТВ7, която при създаването си се рекламираше като „най-динамично развиващата се телевизия“, смятат, че някой иска да им запуши устите. Когато Николай Бареков обещаваше телевизията му да надмине и Тед Търнър в телевизионния ефир, никой от ТВ7 не си отвори устата, че има нищо гнило. Нищо, че тогава нямаше синдик и никой не налагаше цензура в България, особено пък „България без цензура“. Когато едно телевизионно предаване изпрати евродепутат, който да представлява интересите и на журналистите в България, служителите в ТВ7 не гледаха предаванията в собствената си телевизия, по които Бареков обясняваше, че има управленски опит като шеф на най-бързо развиващата се телевизия, така че що да не управлява и България като една частна фирма. Тогава журналистите бяха лоялни към медията. Може би така и трябва да е. Сега обаче пишат до европейските институции, в една от които Бареков уж е евродепутат. И изказват опасенията си от запушването на устата им като журналисти. Запушването на устата става чрез демотивирането им като служители на една фирма – не се изплащат заплати, няма пари за поръчките им, а в медия трудно се работи на ишлеме. Имат ли какво да кажат обаче като журналисти?
Докато в ТВ7 стоят с отворени уста, в другите телевизии си затварят очите и знаят, че това на тях няма да им се случи. Това е долу горе представата в телевизионния ефир за критерии как да се избират събитията от дневния ред на обществото – журналистите преценяват по това какво на тях им се е случило или може и на тях да им се случи.
Случаят с ликвидацията или обезценяването на ТВ7 (предстои да видим) обаче е с особено важност, защото ТВ7 не е само телевизия. Основният проблем е как съдът реагира, какво всъщност може да прави или да не прави синдикът във фирмата. ТВ7 ще смени цвета и гласа си, но дали съдебната система в България ще се промени? Телевизиите забравиха други подобни случаи на ликвидация и фалит, предизвикани от синдиците.
Всъщност, другите телевизии мълчаха и когато телевизията се появи. Не търсеха отговори и как така една банка е обвързана с медийното съдържание. Не питаха Кой? притежава журналистическата свобода на словото в тази медия. Когато „Дойче веле“ споменаха нещо за един от тези Кой-човци, белязали прехода към демокрация от последните години, писаха писма като усърдни деловодители, а не като журналисти. Формулата на финансиране на ТВ7 успя: превърна и журналистите от други медии в обясняващи, даващи сведения, а не информация, а медията – в деловодство, не в редакция. Затова другите телевизии предпочетоха да си мълчат.
Случаят ТВ7 е особено важен за саморегулацията и етичните измерения на журналистиката. Важен за саморегулацията на пазара на труда на журналистите. Главозамайващите хонорари в ТВ7 привлякоха „звездите“ на телевизионния цирк – „Нова тв“ пострада най-силно. Внезапно Мартин Карбовски „прогледна“ и видя колко много му се месят в работата от фирма „Телеман“. И отиде да се бори за свободата на словото в ефир с (не)ясно финансиране и още по-(не)ясни политически проекти. Иван и Андрей също вдигнаха менажерията си и разроиха проектите си за повече пари. На журналистите им беше нужно финансиране, за да стане свободата на словото им още по-свободна и още по-слово - затова се преместиха в ТВ7. Витомир Саръиванов припозна себе си като сутрешен доайен. Приблизително по същия ред, както надойдоха, така си и тръгнаха от телевизията при влизането на телохранители. Всеки си намери заетост в този важен медиен миг. И може би в другите медии видяха възмездие за колегите си, обличащи искането за по-високо заплащане с обич към свободата на словото в ТВ7. А по-важно беше да се говори за заплащането на журналистическия труд, вместо телевизионният Нане да се радва на краха на Вуте от ТВ7.
Въпросът обаче е кой ще разреши казуса ТВ7? Кой е съдникът в тази частна на пръв поглед разпра? Защото, ако начинът, по който се разпорежда назначеният от съда синдик, и начинът, по който се управлява ТВ7, останат необсъдени извън конкретния казус ТВ7, всяка частна фирма може да бъде ликвидирана чрез телохранители.
А помните ли всъщност как се появи ТВ7?
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
