Какво да (го) правим
Няма как да не става дума за Паметника на 1300-годишнината. Мина конкурс, на който малобройните проекти отговориха на условието на задачата, което беше как да го пре-правим. Да го променим така, че обществото, авторът му, Общинският съвет, кметът и МВР да са доволни. Възможно ли е по принцип? Да видим.
Обществото недвусмислено четвърт век повтаря – да го няма! Не го харесва, никога не го е харесвало и няма да хареса каквото и да било подобрение. Авторът си е автор, той няма как да се отрече от рожбата си. Склонен е да я лекува (в духа на първоначалните си идеи), но не и да я убие. И има хипотетичното право да го иска. Общинският съвет си има проблем. От петнайсетина години иска да го реши, но не може. Защо? Защото късогледо се надява всички да са доволни, а това няма как да стане. За кмета е ясно – не е кмет, който да удари по масата и да стане както той каже, а кметица – много миличка. И Софиянски беше същият женчо (но само когато ставаше дума за памет и култура). МВР не иска да пази никакъв паметник – какъвто и да е той. Министерството с най-многочислен състав и най-голям бюджет на глава от население в Европа не иска (и не може) да пази.
При това, всички заинтересовани страни се интересуват само от онова, което те искат. Малцина се питат – какво е възможно, уместно, красиво, справедливо и без прекомерни изхвърляния (и материални средства) да стане. А всъщност това е въпросът. Когато става дума за национална гордост - пак това е въпросът. А той се размазва, както стана преди години с Мавзолея. Историята се повтаря.
Нека погледнем нещата в корен, както Козма Прудков съветва. Какво този паметник паметува – чества, изразява, символизира, декларира, възпява? България? Републиката? Историята? Народната слава? Нищо подобно! Това беше и е паметният знак на едно честване – кръгла годишнина от една дата (съмнителна впрочем) – началото на Българската държава. Честване в духа на специфична комунистическа култура, оригинална по своему в рамките на Варшавския договор. Румънската беше специфична, но по друг начин, руската – по трети. Този паметник, иска или не, изразява доста точно същността на своята епоха. Епоха на напън да „догоним и изпреварим” други общества, по-богати и по-културни от нас. Да се докажем пред света.
Фалша, безкултурието, прибързаността, небрежността, несправедливостта и глупостта на онази епоха този паметник сполучливо отразява. Този – какъвто е – паметник говори недвусмислено за епохата си. Тогава защо да го махаме или променяме? Защото се срамуваме? Ами, нека! Който се срамува и знае защо, става по-добър... човек, общество. Бил опасен? Обезопасяването му е стотици пъти по-малка грижа (и разход) от преправянето. Всъщност, искаме да го променим тъкмо защото той изразява важни за нацията неща по недвусмислен начин. А би трябвало да остане – какъвто е сега и какъвто постепенно ще стане. Бетонът може да се полира, ръждата да се почисти, стоманата да се боядиса, бронзовите фигури да се закрепят здраво, трапът да се огради прозрачно и така с минимална поддръжка паметникът ще изкара още 1300 години и ще дразни поколенията, т.е. – ще ги вълнува. Нима не това е предназначението на паметниците?
Само така единственото разписано (макар само на книга) право – авторското, ще остане ненакърнено. Паметникът ще си остане, какъвто са го направили неговите проектанти и строители и в каквото го превърна времето – климатът, имам предвид. Общината ще го поддържа – това е нейно задължение. Има много по-важни неща – например сметосъбирането – с което Общината много по-драстично се проваля, но за тях никой не плаче. Кандидатът за Европейска столица на културата е зинал с мръсните си гюмове към небето на всяка крачка. В тях бъркат и ядат пред очите ни нещастници, за които обществото, Общината, кметът пет пари не дават. Те са „имиджът” на столицата, не е паметникът на 1300-годишнината. Паметникът си е на мястото.
Няколко думи за скулптурата и архитектурата – преди и сега. Професионално паметникът беше много зле. Архитектурно, скулптурно и инженерно – зле. Скулптурите му са черни на тъмен фон и контражур – не са осветени, не се виждат. А и да се виждат – те са сбириток – оттук-оттам. Нямат общо, не са заедно – идейно и композиционно, не са създадени с оглед ясна водеща идея, „доведени” са. Архитектурната подложка е груба, недодялана, зле излята, никога не е била детайлирана, обмислена, вибрирана, тя беше „само подложка” на скъпата облицовка, тя няма собствени композиционни достойнства. Паметникът ситуационно загърбва НДК, не си „говори” с него, а напротив – развява перчема си към НДК с недвусмислен жест – гледай си работата! Идеята за трапа – бездната, от която се въздига горда България - сама по себе си е добра, но никога не е мислено за детската и пиянската безопасност, за нашествието на наркоманите и нежеланието на полицията да ги гони. Бронзовите цитати, които първи опадаха или бяха окрадени, бяха израз на пълната авторова безпомощност да се внушат идеи с нелитературни средства, каквото скулптурата би трябвало да бъде по подразбиране. Стоманената конструкция е напълно утилитарна, както бетонът, тя е мислена като „дълбоко скрита” – къде под каменни подови плочи, къде под бронзови листове, носещата конструкция също е сбирщина от идеи, детайли и форми. Тя няма инженерни, нито архитектурни принципи – нещо като зала „Армеец” в конструктивно и архитектурно отношение. Което пак идва да покаже, че паметникът отразява трайни същности, той Е паметник на една епоха, която упорито не иска да си отиде. Епохата на „дайте да дадем” не е отминала. Докога „ще даваме”?
Какво предлага последният конкурс? За разлика отпреди, Общината изложи предварителните идеи така, че всички да се запознаем с тях. Браво, напредък, имаме думата. Въпреки че са малко на брой, проектите изчерпват възможностите за пре-правяне. Само един проект премахва паметника напълно, предлага „за там” нещо друго. Подземна зала в трапа с наклонен затревен покрив, щръкнал леко нагоре. Става, но покривът пак не е обезопасен срещу падане отвисоко... Два проекта много културно опростяват и подобряват абстрактната архитектурна композиция от три тела, отрязват „перчема”, запазват скулптурите. Трапът – със или без вода – остава. Покрит е с прозрачен покрив и е зала. Много добре! Само че, ако този покрив се мие толкова често, колкото Общината мие стъклата на паметника на „Падането на Берлинската стена” наблизо, по-добре да го няма. Жалки са проектите, които предлагат сериозни конструктивни и архитектурни допълнения към паметника – отгоре, встрани и околовръст. Техните нови грандиозни конструкции не са по-добри, нито по-красиви от тези на оголения паметник. Историята продължава. Най-тъпа ми се вижда идеята към вече стореното да се прибави хан Аспарух, от което паметникът от трагика се плъзга в жанра на фарса със страшна сила. Ако авторите имат нещо общо с ВИАС (ИСИ, УАСГ), срамът е голям. Ако имат общо само с Художествената академия – иди дойди. Тъпи са и идеите, че с помощта на шарено осветление паметникът ще се подобри. Но са предложени, значи, има хора, които сериозно мислят, че това е добро и красиво, паметно и символично. Горките ние!
Преди четвърт век имаше конкурс „Какво да правим с Мавзолея?”, имаше главно идеи за преправяне и само една (от Русе) за „Оставяме го, какъвто е, пък после ще видим”, така и сега – най-очевидната, осъществима, справедлива и мъдра идея – „Пазим го, какъвто е, само го поддържаме” - няма шанс да стане факт. Всички искат „да направим нещо”, да се надскочим и самоизпреварим. Идват избори. На Общината много й се иска да „даде” поръчката някому. Както навремето с фонтана на „Славейков” и палатката на Гарата...
Две думи за радетелите на възстановяването на войнишките паметни плочи. Грешни сме, каем се, длъжни бяхме да ги възстановим. Те не бяха паметник – в архитектурно-скулптурен смисъл, бяха си просто три стени с по един жертвеник отгоре за украса. Никой не помни, че за тяхното възстановяване имаше конкурс – на мястото на бившето „Топливо” до ул. „Арсеналска” между мола и басейна. Даже първа копка май имаше и МНО благополучно подари мястото на Общината. То и сега си е нейно – в Южния парк.
Та тогава имаше една добра идея – пак три стени, но отзад със земен насип, затревен и плавно слизащ до основното ниво. Могилите са вече там, но стените ги няма. Трябваше само да се помисли как да се обезопасят от падане през „паметната фасада” – тази с плочите. Един лек парапет вместо жертвениците би бил достатъчен...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
