Екатерина Йосифова
Тънка книжка
ИК „Жанет 45”
Цена 8 лв.
Очакващи стихотворения
„Тънка книжка“ на Екатерина Йосифова събира стихотворения в две части – „Сънища“ и „Букви“, но дори без услужливия жест на заглавията, обяснителни за подредбата и вътрешната й логика, бързо се усещам запратен в сънища, които биха могли да бъдат мои, но не са, люшкан в чужд унес, където и буквите, и думите, които те оформят, понякога също се отдръпват и предпочитат да останат чужди. Като в отрязъка между REM-фазата на съня – времето на най-интензивно сънуване, и просъницата, където смислите и значенията се появяват в кристалната си яснота, само за да убегнат безвъзвратно миг по-късно.
Това е ситуация на неловкост, която Екатерина Йосифова цели. С нейната поезия се будя „тъкмо навреме, преди да узная какво ще се случи“ („Будя се“). Тя съдържа обещанието, че има какво да се случи, но също – и допускането за неговата неважност.
Книгата е за движението без придвижване, а привидно – и за ходенето на едно място („Бягаща пътека“), но е и за безцелното ходене („Бързам“), точно колкото и за движението като самоцел и единствена алтернатива на закърняването и застоя, за „Ходенето./ От там до/ Там.“ („Буйките“).
Тази разходка се случва по границата на нещата – между бъдещето, което не идва на срещите („Бъдещето“), и онова „Там“ с главно „Т“; между собствената памет и присвоения спомен („Споменът не е мой,/ мои са ръцете, гласът...“, „Буйките“), в пограничното време, когато се топят високите снегове и отраженията поемат към водопада („Април. Водопадът“), между водата и сушата – на брега, където телата „съхнат на залезното слънце/миришат на себе си“ („Южни тела“), в безвремието и безтегловността на „Мансардата“.
Ние сме там и не сме, случило се е и не е. Вървим към хоризонта, но разстоянието между нас и него остава трийсетина крачки, а лицата и гърбовете по-често са на без фокус („Късогледство или...“), защото нужда от фокус всъщност няма.
Подобна динамика издава съзерцателността в някои от стихотворенията на „Тънка книжка“ като привидна. Текстовете са неравни, нервни и въпреки дзен опаковките, в които Екатерина Йосифова ги поставя, те шават, отказват да не мърдат, да бъдат пасивни подобно, например, на „съзерцателни“ форми хайку. Тези стихотворения по-скоро биха извикали сравнение с друго японско изкуство – това на фигурките от нагъната хартия, оригами. Липсващите литературни фигури, метафорите не са отстранени, изрязани, както може би изглежда на пръв прочит, а по-скоро са сгънати в текста, сякаш потънали в пластовете, които едва прозират и няма да видим, но които задават формата, обема на стихотворенията, правят ги многоизмерни.
Хартийките – навити, смачкани, прегънати, са се появявали и в предишните книги на Екатерина Йосифова, както, допускам, настойчиво изскачат и джобовете на палтото й. В „Тънка книжка“ нагънатото листче е основата, върху която тя ще навие нишката:
Сгъвам листчето: на две,/ на четири, на осем,/ на шестнайсет, толкова можах./ Навивам/ и ще си/ мисля отсега нататък/ какво пише на листчето.(„За да навия конеца“)
Това е мъдра поезия, която избира да не заема позата на умна поезия. Тя е пределно искрена и открита, говори на език с позната твърдост, но изисква да мълчиш с нея и като нея да можеш без говорене:
Добре съм си/ без говорене./ И без него се разбираме/ с нестрашния звяр: животът нечовек. („Сънувам си“)
„Тънка книжка“ е и за съзнателния отказ от суетата да бъдеш знаещият. Тя те полюлява в едно равно място, което „прилича на безименно“ („Сънуваният кон“) и в което светлината също е равна, дифузна, – мястото на детството и пред-знанието, където няма страшно, където клоните на дърветата няма да поддадат на лекотата ни и дори инстинктът за самосъхранение сякаш остава потиснат, за да ни позволи да се отделим от там, където е това, върху което сме стъпили; да се издигнем, макар и за кратко, макар и невисоко: „Никога далеко/ от обичането.“(„Познатият сън“).
Убеден съм, че за читателите на Екатерина Йосифова „Тънка книжка“ е очаквано събитие. В действителност обаче, тези стихотворения те оставят с усещането, че всъщност те са чакащите, очакващите и, което е и сред най-големите достойнства на книгата - деликатно, но съвсем категорично заявяват, че могат и ще продължат да чакат, докато и ако се появи техният момент да станат твои.
Емил Христов
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
