Музика отвъд времето
Добринка Табакова (1980) е родена в Пловдив. През 1991 г. семейството й се премества в Лондон. Там тя живее и досега. Учи в Кралската музикална академия, по-късно и в Гилдхол скул в Лондон, завършва с награда „Лютославски”(1999), а през 2007 г. защитава докторат по композиция в Кингс колидж, Лондон, и получава наградата Адам. Пише музика от най-ранна възраст. Във внушителния вече списък на композициите й като най-ранна творба е отбелязана „Молитва” за цигулка и пиано, написана от Табакова, когато е 14-годишна.
Навсякъде, където представя своя композиция, Табакова се откроява. Музиката й предпочита полето на тоналността, „пробива” всред този свят на конкуренция със своята въздействаща спонтанност, целенасоченост, с впечатляващи идеи по отношение на звукоизвличането, на съчетаването на тембри, с трудно постиганата и силно въздействаща „простота”. Има награди за творчество, които могат да се проследят на нейния сайт www.dobrinka.com.
Името й нашумя в България след издаването на авторския й компактдиск „Струнни пътеки” от ECM и номинирането му за наградата „Грами”, а на тазгодишната Международна трибуна на композитора творбата на Добринка Табакова „Почит към Шуберт”, продукция на БНР, записана от радиооркестъра под палката на Емил Табаков, бе класирана на трето място сред препоръчаните за излъчване.
Разговорът с Добринка Табакова се състоя в НДК след генералната й репетиция с дуото, което изпълни нейната пиеса „Родопа” на фестивала „Софийски музикални седмици”.
Е. Д.
- Кога човек решава, че ще бъде композитор, как се взима това решение? Кога разбрахте, че точно това искате да правите в музиката – да я пишете, да я създавате.
- Толкова е естествено, че не мога да го определя. Не съм го осъзнавала. Започнах да свиря от желание да реализирам мелодиите, които ми бяха в ума. Но никога не съм мислила: „Сега аз композирам”. Просто бяха фантазии в главата ми... Да, първо пеех това, което имах в главата си, после започнах да свиря тези теми, след това и да ги нотирам, за да не ги забравя, защото имаше някакъв ефект. Виждах, че когато изсвиря нещо, родителите ми се вълнуват. И изведнъж си казах: „А, значи има някакво въздействие.”
- Имаше ли личност, която да ви повлияе да изберете тоналната музика в композирането. Или вие сама решихте?
- Никой не ме е спирал да правя това, което искам; или може би съм била малко по-твърдоглава да държа на това, което пиша. Но не съм усещала пречки. В консерваторията искат да пишеш и в други стилове, разбира се, но не чувствах да ме възпират. Може би само по-странно ме поглеждаха. Важна реплика ми каза Янис Ксенакис на летен курс по композиция. Бях на 15 и успях да взема стипендия, той беше един от лекторите. И, разбира се, всеки искаше да се докосне до него – нещо да остане в теб от неговата мъдрост и от широкия му поглед на архитект и музикант. И аз отидох при него с нотите си и му казах: „Ако може просто нещо да ми кажете, някаква насока, съвет.” Той погледна нотите, след това ме погледна и ми каза: „Не се страхувай да си различна.” Такива силни думи - прости, но когато идват от правилния човек, са много въздействащи...
- А дали, за да изберете пътя, не ви е въздействала музика на композитори, като Тавънър, Пярт... имам предвид съвременници, които работят с тоналността.
- Първият композитор, който много ме впечатли, беше Гия Канчели – от живите композитори, които бях слушала. Много дръзка музика. Не беше нещо, което бях чувала дотогава. Чух Третата му симфония в Англия. Беше музика, която, според мен, може да принадлежи на всяко време. Изобщо не знаех откъде е, не знаех жена ли е, мъж ли е, не знаех жив ли е, от Източна Европа ли е, от Западна ли е... Просто беше... точно вековна музика. И този тип много нарязани структури, силни контрасти и в същото време нещо, звучащо като от средновековието. И изведнъж нещо много модерно – малко като рисуването на Ел Греко, толкова отдавна са рисувани картините, а изглеждат като модерно изкуство. Така че, с него чувствам близост. И точно тук е отговорът – аз никога не съм мислила какво е съвременна музика, мислила съм за безвременна музика, това повече ме е вълнувало. Авангардните пиеси са просто като снимка на едно време, затова не мисля, че могат лесно да се възприемат в далечното бъдеще или в далечното минало. Има нужда от тази стъпка, но не я мисля като дългосрочна и вековна, а повече като експеримент. Трябва да има експерименти, определено, но аз искам да пиша нещо, за което да чувствам, че може да има дълъг живот.
- Предполагам, че ви интересува емоционалното въздействие на музиката ви върху хората.
- Всичко, което дълбоко ме развълнува, остава с мен завинаги и искам да го слушам пак, и ми дава нещо, което не може друго да ми даде. И затова, ако мога аз да създам една такава прашинка и да я съхраня в произведение, е най-ценното за мен.
- Много говорите в интервюта, че ви привлича визуализацията на звука. Казвате го във връзка с творбата си “Insight”. Там, например, цигулка, виола и чело звучат като акордеон, като духови инструменти. Тeзи преображения в звука, при вас предимно в музика за струнни, кога тръгнахте към тях?
- Това започна с една книга за кинематографията, която прочетох още като студентка. Много силно впечатление ми направи използването на понятията background и foreground. И как се играе с различните степени на фокуса, как се преминава от единия обект към другия, как се преплитат, когато и двата не са на фокус. Произведението, което написах, ама точно по книгата, беше “In focus” за ансамбъл със струнни и духови - с преместването на звуците, както си го представях. Там започна, а след това просто „прищрака” и се нагласи, и стана като още едно изразно средство в други произведения.
- Да направим преход от изразните средства към характера на музиката ви. Много често тя изразява носталгия и копнеж . По какво носталгира Добринка Табакова – дали съзнанието, разделено между две културни среди, оказва някакво влияние? Копнежът по нещо доминира – независимо дали е в „Почит към Шуберт” или във втората част на Концерта за виолончело, или в други творби, пропити от светла, но продължаваща във времето тъга.
- Мисля, че е свързано и с чувството за сегашно, минало, бъдеще. Дори може би копнеж по бъдещето или копнеж по миналото, или по неща, които четеш – култура, значението на изкуствата и културата в живота ни. Свързано е и с факта, че от малка съм в друга страна, а много обичам България. Не съжалявам в никакъв случай, че живея в Лондон, защото имам толкова невероятни възможности там, но бих искала да се виждат и добрите страни на България, а в последно време се показаха грозните – заради политическия аспект. А България има толкова много разкошни и талантливи хора, за които повече трябва да се чува.
- Много ми допадат бавните движения във вашата музика. Често те търсят мелодически еквивалент във фолклора. Не в имитация на фолклора, а в звук или кратък мотив, който подсказва определения топос. Използвате мелодични ходове, които препращат съзнанието в тази посока. Също и определени ладове. А и заглавия: Пирин, Родопа, Тракия, Танцувайки по калдъръмените улици (не съм я чула досега, но не е трудно да си помисля, че става дума за стария Пловдив). Изпитвате ли необходимост да напомняте на хората с музиката си откъде идвате?
- В някои произведения – да, може би си казвам, че това е тема, която искам да развия. Но аз лично не я чувам във всички произведения. Странно е, че в Англия казват, че я чуват повече, а тук казват, че повече чуват английско влияние.
- Може би има и от двете места, някой път дори несъзнателно се получава. И в тази пиеса, Родопа...
- Тя е ранна и има елементи, които на мен са ми композиционно интересни, тези сблъсквания на нотите, които са хем дисонансни, хем толкова естествени. И... вълшебният замисъл във фолклора нещата да са вътре вплетени, да не е само една лееща се мелодия... Има и нещо, което се търка и прискърцва, много вкусно прискърцва.
- Споменахте музиката на Гия Канчели и впечатлението, което ви е направила. Самият той, с уникалното си чувство за хумор, веднъж бе казал, че оркестрантите гледат „едни ноти като картофи” и се чудят каква е тази, неговата музика, но после се разбира, че нещата не са така лесни, както изглеждат. Става дума за музикалното време, играта с което се чува и във вашата музика, желанието да се променят съотношенията в него, представите за него, играта на симетрия и асиметрия...
- Много ме вълнува архитектурата. Като видиш една сграда, ти знаеш, че им е даден този параметър на архитектите – да работят с него; и те са построили сграда, която е или симетрична, или не. И като ми кажат, че произведението трябва да е десетминутно, аз си представям каква ще е формата в това време. Вече различните преплитания на идеите и забавянията или забързванията влияят на това как възприемаме времето... Хем става несъзнателно, хем е част от целия процес.
- Пишете повече кратки пиеси. Това предпочитание към по-кратката форма ли е – с възможности за сгъстеност на изказа, за концентрация? Поначало в актуалната музика често доминира афористичното, краткото изложение...
- Днес времето е лукс. И може би се опитваме най-сгъстено да кажем това, което имаме да кажем - като SMS. Дори вече не се изписват цели думи, ами само по една буквичка. В такъв период сме. И може би това се отразява и на изкуството. Човек не може да отдели един час, отначало до край да изслуша едно произведение и то да го отведе към осъзнаване на себе си. Мисля, че и това влияе малко или много. От друга страна, и хората, които програмират, обикновено търсят ново произведение, което е между 10-15, в най-добрия случай 20 минути дължина. Дори оперите, които се пишат днес, са предимно към час и половина, максимум до два. Така че, времето тече по по-различен начин и това се отразява на тези изкуства, които играят с него.
- А вие как се разполагате в бързо течащо и насечено на кратки сегменти време?
- Гледам да се лишавам от неща, които чувствам, че не са ми естествени. Да речем, нямам тези най-нови телефони... Гледам да се вписвам във времето, но в същото време да знам моите възможности... Трябва да си в крачка със съвремието, разбира се, но не трябва да му ставаш роб - трябва да знаеш къде е твоето темпо. И не трябва да се позволява, според мен, на технологиите и на медията да ти казват с какво темпо ти ще вървиш. Изисква се да си придържаш юздите, защото може да се изцедиш, раздавайки се на тия бързи комуникации, без да се замисляш. Или на тия туитъри... Не съм фен на такова нещо.
- Колкото и да е кратка една пиеса при вас, например „Оригами”, в нея има доста идеи, които са така съчетани, че не създават впечатление за претрупаност, а изграждат ясен, релефен образ – там има и пентатоника, и игра с ритъма... Този инстинкт за съчетаването на похвати, които будят слуха, вроден ли е или професионално е отгледан? Проявява се най-различно, дори понякога с фраза, която прозвучава като кратък виц. В Сюитата в старинен стил има любовно-анекдотично показване на детайла, което Максим Рисанов много добре е схванал...
- Може би е чувство, което с техники се научаваш как да изразиш... „Оригами” е също ранно произведение и аз го считам за доста младежко, защото, както и вие казвате, има много идеи, които се преплитат; това е всъщност „ненаситността” на младостта – малко и това, и това, и това...Но пък трябва да се удържаш и да не позволяваш дисбаланс в различните идеи.
- Обичате ли да изненадвате слушателя? Някои ваши произведения започват по един начин, но поднасят изненадващи промени, въпреки плавните движения в тях.
- Несъзнателно е това, трябва да призная. Но в някои моменти, както в струнното трио, с което започва моят компактдиск „Струнни пътеки”, съвсем съзнателно исках да объркам слушателя - там се преплитат звуците и звучат като акордеон или нещо подобно. Но... е и мой личен интерес също – да започна с едно и да си поддържам интереса, да си играя с моя си мозък, може би оттам идва и впечатлението, че си играя със слушателите.
- И български поети играят роля в музиката ви. Блага Димитрова и Иван Вазов - доста далечни автори...
- И двете стихотворения бяха две съкровища, които открих. И намерих достатъчно въздух в тях, за да мога да си позволя да ги „омузикаля”. „Звездна нощ” на Иван Вазов е, според мен, толкова естествено, непринудено... Представям си, че е лежал на една поляна и го е написал. По същия начин е и „От слънце родена” на Блага Димитрова. Мисля, че сходното между двете е, че много естествено е изразена любовта към природата.
- Имате ли усещане за успеха, за придобиването на име в света на музиката?
- Определено има повече обаждания. Още преди да излезе дискът на ЕСМ, знаех, че до 2016 г. ще работя с оркестъра на Стратфорд на Ейвън. Доста ми е запълнено времето. И дори да идват, аз нямам физическа възможност да поемам поръчки. Така че, може би този фойерверк малко ще затихне и ще останат хората, които искрено се интересуват от музиката ми, а не само от сензацията на момента. И е хубавото, че продължава да има този тих интерес, а не само: „А, чухме нещо и на него е залепено разпознаваемото име на „Грами”, и ние ще се залепим”... Аз съм в много облагодетелствана ситуация: не трябва да казвам „да” на всичко, защото вече имам ангажименти.
- Ще бъдете composer in residence?
- Точно така. До 2016 г., когато ще се честват 400 години от смъртта на Шекспир и ще е много голямо събитие. Аз ще пиша кантата по случай тези чествания – ще има процесия от къщата, в която се е родил, до катедралата, където е погребан. Част от музиката ще бъде изпълнена на тази процесия, а след това на официален концерт в катедралата – това е големият проект, над който работя. Той изисква доста занимания и с неговите текстове, и с историческите факти. Така че, в момента се ровя и ми е много приятно. Много обичам този момент от композирането – да попиваш времето или изкуството на някой друг, да се чувстваш като гост в неговия свят.
- Бихте ли разказали още малко за това как започвате една творба. Винаги ли правите проучвания, когато ще пишете композиция, свързана с някаква по-далечна епоха...
- Може би за произведенията, които не са с текст, не е толкова явна тази работа зад сцената. Но когато има текст, това също много помага. Първо, защото можеш да определиш структурата на произведението по-лесно. А и имаш нещо много конкретно, което не е музикално, можеш да се потопиш в него. Това е много освежаващо – да не си изцяло в музикалния свят. През 2012 г. написах произведение за Three Choirs Festival (Фестивалът на трите хора), който претендира да е най-старият фестивал в света с почти 300-годишна история. Трябваше да напиша произведение за тяхната катедрала в Херефорд с текст на Томас Трахърн, който е живял в града и е бил мистичен поет и свещеник. Трябваше да избера текстове, които да паснат на четири теми. Изчетох всичко, което той беше писал, и беше много интересно. Срещнах се с думи, които не съм знаела, с виждане за света, което ми бе много познато, а е писано преди четири века – него много го е интересувало човешкото щастие. И как този човек, живеещ в ХVII век, е изразил неща, от които в момента имаме голяма нужда като индивиди и като общество. Беше много свежо да прочета текста и да си представя, че всъщност няма чак толкова огромна разлика между 1630 г. и 2012 г.; че това, от което имаме нужда, е разбирателството и спокойствието да намериш някого, който да те разбира и комуто да кажеш това, което чувстваш...
- Колко произведения пишете на година?
- Предпочитам да има едно по-голямо и няколко малки, да речем... Но мисля също, че светът е толкова пренаситен със звуци, с музика, че това, което аз бих могла да дам, трябва да е нещо истинско, изпипано, а не просто „Направих това, дайте следващото”. Не живеем във времето на Бах, когато е се е пишела кантата всяка неделя. Различна е консумацията на музика и бих желала да дам най-доброто, на което съм способна. А за това се изисква повече време.
- Обикновено не задавам този въпрос, но изведнъж ми се прииска да попитам: за какво мечтае Добринка Табакова?
- О, ако започна с истинските и големите мечти... Искам светът да бъде като едно голямо щастливо семейство, може би това е най-голямата ми мечта. И заради това може би се занимавам с изкуство, защото вярвам, че това е начинът, по който можем да сме по-добри един към друг. Такова е изкуството на композитори, които мен ме вълнуват, това е, което аз намирам в музиката им. Ако мога и аз да се присъединя към хората, които помагат за такъв тип разбирателство – това би било сбъдване на най-голямата ми мечта, може би...
Разговора води Екатерина Дочева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
